Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (33)

31.

Джак клечеше зад някакъв храст. Беше му отнело повече време да стигне до паркинга, отколкото се беше надявал. През цялото време трябваше да се прикрива и се наложи да заобиколи през близката гора, за да стигне незабелязан. Не смееше да рискува да го открият, докато не се въоръжи с нещо повече от голи ръце.

Погледна от скривалището си към пикапа. Намираше се само на трийсетина метра от него — трийсет метра открито пространство обаче. Нямаше прикритие. Никакво. На всичкото отгоре паркингът беше застлан с чакъл. Кубинките му щяха да вдигнат толкова шум, че да го чуят чак от другата страна на Мисисипи.

Но нямаше и избор.

Надигна се, изскочи от храстите като подплашен заек и спринтира към пикапа. На всяка крачка очакваше да чуе изстрел. Нощта обаче си оставаше тиха. Вниманието на всички беше насочено към сградата и явно никой не гледаше в негова посока.

Стигна края на паркинга, плъзна се по мократа трева и внимателно стъпи върху чакъла, колкото можеше по-тихо. Добра се до задницата на служебния автомобил. Беше „Форд F-150 Раптор“ с кабина за шофьора и специално изработен покрит багажник. Сандъкът с оръжието беше там.

Нещо влажно и студено докосна голата му китка. Джак рязко се дръпна и чакълът изхрущя. Изпод пикапа се измъкна нещо… Опашката му се въртеше бясно. На стреснатия Джак му трябваше цяла секунда, за да го познае — и да се изуми.

— Бърт — прошепна той.

„Как е възможно?“

Опита се да проумее ситуацията. Беше оставил кучето с брат си в участъка. После си спомни обаждането. Ранди беше казал, че предпочита да дойде тук, вместо да виси в участъка. Пък и ЦИЗВО се намираше на път към дома им.

Тогава къде беше Ранди?

Обърна се към дигата и огледа пътя, който водеше от реката до паркинга. От колата на брат му нямаше и следа — а очуканият шевролет трудно можеше да остане незабелязан. Докато се оглеждаше с надеждата да открие някакво друго приемливо обяснение, си представи как Ранди се натъква на нападателите и без да подозира, си натриса задника където не трябва.

Клекна. Очите му се наляха със сълзи, когато осъзна истината. Бърт нямаше да остави Ранди, освен ако нямаше друг избор. Кучето явно бе доловило миризмата на Джак и бе стигнало до пикапа.

Стисна очи, сякаш това можеше да прогони истината.

„Господи, не…“

Част от него искаше да изтича към пътя, да изкрещи името на брат си. По това само щеше да доведе и до неговата смърт. Бърт се промъкна до него, опрял корем в земята. Опашката му се въртеше колебливо — стойка на подчинение, молба за прошка, за окуражаване.

Джак постави длан на хълбока му.

— Добро куче.

Трябваше да действа веднага, в противен случай нямаше да има друга възможност.

С натежало като камък сърце се изправи и отключи багажника. Вътре нямаше лампа, която да предупреди евентуалните наблюдатели с очила за нощно виждане. Качи се, стигна до сандъка с оръжието и опипом затърси ключа за катинара.

В сандъка беше служебното му оръжие — „Хеклер и Кох Р2000“, както и пушка „Ремингтън 870“. Взе пистолета, но остави пушката. Вместо това посегна към третото оръжие. Беше го конфискувал от Гарланд Чейс — бойната карабина АА-12. В автоматичен режим изстрелваше триста патрона в минута и можеше да остави от пикапа му само купчина надупчена ламарина.

Брат му би я описал като „голяма гадна злодейка“.

Спомни си експлозията и грабна оръжието. Кучият син, командващ операцията, може и да беше безжалостен, но никога не се бе натъквал на кейджън с кипнала кръв. Джак смяташе да покаже на това копеле какво означава да си подгонен дивеч.

Внимателно скочи на чакъла и се потупа по бедрото — команда на Бърт да го последва. В блатата и горите двамата с него винаги бяха гаден екип — а сега разполагаха и със съответната огнева мощ.

— Хайде, Бърт. Отиваме на лов.