Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (32)

30.

Лорна клечеше, притиснала пушката до гърдите си. След експлозията ставаше все по-трудно и по-трудно да се диша. Димът проникваше под вратата и изпълваше тесния кабинет, а ужасът я караше да диша плитко и често. Тя преглътна сълзите си, които не се дължаха единствено на щипещия пушек.

Представи си попадналия във взрива Джак. Нямаше как да разбере дали е жив, или мъртъв. Така или иначе, трябваше да се оправя сама. Имаше само две възможности — да остане тук и да се задуши или да се махне и да рискува да я хванат.

Всъщност не ставаше въпрос за избор.

„Но накъде да вървя?“

Нямаше да излезе в главния коридор. Всеки опит да стигне до брат си и колегите в патологията означаваше да се сблъска с нападателите. Другите долу би трябвало да са в безопасност за момента, стига да се спотайваха. Хладилното помещение беше колкото гараж за два автомобила и бе подсилено със стомана. Щеше да издържи известно време на всеки дим и огън.

Това обаче не важеше за нея.

Погледна през рамо. Втората врата в дъното на кабинета й водеше към съседната лаборатория, където тя прекарваше по-голямата част от работното си време. Оттам можеше да се промъкне в следващата и последващата, по-надалеч от пламъците.

Но знаеше, че първо трябва да направи едно нещо.

Игор и другите животни все още бяха в генетичната лаборатория на горния етаж. Не можеше да ги остави да изгорят. До втория етаж водеше малко сервизно стълбище, до което можеше да стигне през лабораторията си.

Въпреки това част от нея искаше само да се скрие, да чака някой да я спаси. Потисна това желание — знаеше, че е плод на шока. Подобна паника не й беше послужила в миналото, нямаше да й помогне и сега.

„Действай…“

Бавно се изправи, черпеше донякъде сили от оръжието в ръцете си. Не беше съвсем беззащитна.

Без да откъсва очи от вратата, Лорна отстъпи към задната стена. Щом се раздвижи, ужасът донякъде намаля. Доближи длан до вратата на лабораторията, за да се увери, че не е нагорещена. После предпазливо я открехна и огледа помещението.

Лабораторията бе пълна с маси, пейки и оборудване — микроскопи, катетри, микропипети, инкубатори, апаратура за сливане на клетки, да не говорим за книгите и купищата работни доклади. Едната стена изцяло бе заета от хладилник и работна маса, на която имаше дълга редица стоманени съдове на Дюар, съдържащи криогенни тубуси със замразени ембриони, сперма и яйцеклетки на застрашени видове. Това бе работата на живота й, замразеният зоопарк на Центъра.

Въпреки ужаса част от нея се страхуваше от загубата на целия й труд. В крайна сметка той можеше да се възстанови, но не напълно, а и за това щяха да са необходими много години. Можеше само да се надява, че пожарът няма да стигне дотук и че течният азот ще запази замразените ембриони до пристигането на пожарникарите.

Не й оставаше нищо друго освен да тръгне през тъмното помещение към сервизното стълбище за втория етаж. Напрегна слух за евентуален шум от нападателите. Туптенето на кръвта в ушите й пречеше да чува. Пристъпваше внимателно, като държеше с едната ръка пушката, а с другата опипваше пред себе си. За щастие познаваше помещението толкова добре, че можеше да го прекоси и със завързани очи.

Стигна до вратата и провери и нея. Беше по-топла от вратата на кабинета й, но все пак не беше гореща. Налагаше се да мине през пламъците, но щяха да са й нужни само секунди да изтича горе, да грабне животните, да слезе долу и да се измъкне.

Открехна вратата, увери се, че стълбището е пусто, и забърза нагоре.

Генетичният отдел заемаше по-голямата част от втория етаж. Вратата към лабораторията беше само на стъпка от нея. Затаи дъх, събра кураж, втурна се през нея и я затвори.

Беше успяла.

В тъмната притихнала лаборатория се чу тихо въпросително цвъртене.

„Игор.“

Папагалът я беше усетил. Лорна си представи как очите му се взират в нея от тъмното. По кожата й пробягаха тръпки. Спомни си неестествената интелигентност, която бе демонстрирала птицата.

Пропъди страха си. Това бяха невинни, жестоко използвани животни. И дълбоко в себе си си оставаха повече или по-малко именно животни.

Запристъпва предпазливо навътре. Тъй като се намираше на втория етаж, генетичната лаборатория имаше прозорци и на покрива, които донякъде пропъждаха тъмнината.

Откри Игор в кафеза в конферентната стая. Ягуарчето и сиамските близнаци временно бяха настанени в клетки за транспортиране, които не се различаваха много от пластмасовите, които се използваха в самолетите. Използваха ги за временно настаняване на животните по време на опитите.

Когато стигна до тях, осъзна проблема. Как щеше да ги носи всичките? Ягуарчето и маймунките не бяха проблем. Но щеше да й е нужна трета ръка за кафеза на Игор.

Вмъкна се в конферентната стая и приклекна до кафеза.

— А сега тихо — прошепна и сложи пръст на устните си. — Шшш…

Той сякаш я разбра и също така тихо прошепна:

— Игор… помощ, Игор…

„Това е планът, приятелче.“

Сигурно беше надушил пушека.

Отключи малката вратичка. Не можеше да мъкне кафеза, но можеше да носи птицата. Игор скочи върху вратичката, като движеше глава напред-назад. Лорна я отвори и папагалът излезе, сякаш разбираше какво е намислила.

Лорна протегна ръка и Игор без подкана скочи на нея и бързо се покатери, като използваше клюна си. Настани се на рамото й.

Трепереше. Експлозията и пушекът със сигурност го бяха изплашили. По всичко личеше, че се надява, че тя ще го измъкне — и Лорна смяташе да направи тъкмо това.

Преметна пушката през другото си рамо, върна се в лабораторията и взе двете клетки. Багира се беше свил в дъното на своята и тихо изсъска, свил език и оголил недоразвитите си кучешки зъби. Двете маймунки се вкопчиха във вратата на клетката си. Мъничките им личица бяха обърнати към Лорна.

С питомците си в ръце тя тръгна към сервизното стълбище. Товарът я правеше тромава, особено с пушката, но трябваше да успее да се добере поне до първия етаж. Дори ако трябваше да пусне животните през някой прозорец, щеше да го направи. Навън имаха повече шансове да оцелеят, отколкото тук.

Сякаш за да докаже това, димът на стълбището вече бе станал по-гъст, а въздухът — по-горещ. Беше все едно да слиза в бълващ пушек комин.

Лорна забърза, като се мъчеше да се движи колкото се може по-тихо. Животните също мълчаха, сякаш усетили опасността. Единственият звук бе глухото куркане в гърдите на Игор, почти като стон. Тя го чуваше само защото птицата се бе долепила до ухото й. Разтревожи се за токсините в пушека. Птиците бяха почти само бял дроб и съответно бяха по-податливи на отравяне.

Изпита облекчение, когато се върна в лабораторията. Помещението бе по-прохладно, може би заради топящия се зоопарк. С тревога забеляза конденз във въздуха. Знаеше причината. Течният азот, използван за замразяването на образците, непрекъснато се изпаряваше. При нормални условия климатичната инсталация го извеждаше от помещението, но поради липсата на ток сега той се натрупваше. Ако останеше тук, щеше в крайна сметка да измести кислорода и да стане смъртоносен.

Разтревожена, Лорна отиде до единствения прозорец, остави клетките и го открехна. Отвън повя вятър. Игор потръпна. Ноктите му се впиха в рамото й.

— Всичко е наред — прошепна му тя. — Махаме се.

Намерението й беше да мине през биометричната лаборатория на д-р Чан, която беше до нейната, и оттам до ветеринарния кабинет в задната част на сградата. Искаше да се отдалечи максимално от пламъците, след което да си намери някакво скривалище.

Но не й бе писано.

— Стой!

Внезапният вик я накара да подскочи. Идваше някъде иззад нея. Игор изгуби опора и се плъзна надолу по ризата й, преди да успее да се закрепи с клюна. Тя инстинктивно го хвана с две ръце и го хвърли през прозореца.

Игор падна като замразена пуйка. Без пера не можеше да лети. Макар че не го видя как се приземява, Лорна чу тихия му протестиращ крясък. Замоли се да не е го е чул никой друг.

— Обърни се бавно! — На вратата към кабинета й се появи тъмен силует. Разсеяна от тревожната кондензация, Лорна не беше забелязала отворената врата. — Хвърли оръжието или ще стрелям!

Отне й известно време, за да осъзнае, че нападателят има предвид упойващата пушка. Побърза да я свали от рамото си, пусна я на пода и вдигна ръце във въздуха.

Беше заловена.