Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Altar of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми

Издание:

Автор: Джеймс Ролинс

Заглавие: Олтарът на Рая

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2010

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-130-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1831

История

  1. — Добавяне

55.

Джак усети треперенето под краката си. После тътенът достигна до него. Беше толкова силен, сякаш земята се разцепваше. Обърна се и видя как върхът на острова изчезва в спирала от пушек и огън. Последваха нови взривове, един до друг.

Бум, бум, бум…

Пламъците изригваха по острова в спускаща се спирала, адският вихър се разрастваше, настъпваше към плажа. В небето се издигна кула черен дим. Джак усети характерната миризма на напалм.

„Подпалват целия остров!“

Мак дотича до него.

— Сега какво?

Брус пое нещата в свои ръце. Оставането в гората означаваше сигурна смърт. Единственото спасение бе провлакът. Брус се хвърли към откритата ивица и затича снишен. Откри огън по единия скутер, но непрекъснатото движение и хаотичните завои превръщаха лодките в невъзможни мишени. Куршумите, които все пак ги достигаха, отскачаха безобидно от бронираните им корпуси.

От брега откриха ответен огън. Пясъкът около Брус експлодира, после един куршум го улучи в рамото и го завъртя като пумпал. Пръски кръв полетяха във всички посоки.

„Мамка му…“

Вятърът се смени и горещият пушек лъхна към тях. Острата миризма на напалм изгори дробовете на Джак. Нямаше друг избор освен да изтича при Брус, който се беше надигнал на едно коляно и продължаваше да стреля.

Мак тичаше до Джак и стреляше по другия скутер.

Зад тях огнената стихия се носеше към брега.

Експлозиите гърмяха все по-близо и по-близо.

От другата страна хората на Ранди също откриха огън, но стрелбата им не се увенча с успех. Бяха притиснати от двете страни и бе невъзможно да прекосят сухопътния мост. Щяха да ги свалят още преди да са стигнали до оградата.

Джак награби Брус, готов да го помъкне обратно.

„Но накъде?“

Докато се обръщаше, един от зарядите се взриви в гората само на няколко метра от тях. Дърветата разцъфнаха в огнени колони. Ударната вълна събори Джак по гръб и пламъците го облизаха. Димът го задушаваше.

Мак се втурна към него и го избута към водата. Един откос избродира пясъка до рамото му и едва не му отнесе главата.

Озовал се наполовина във водата, Джак осъзна суровата истина.

Нямаше спасение.

 

 

От командния център Дънкан гледаше как напалмовите заряди се взривяват на върха на острова и продължават по спирала надолу към брега, превръщайки всичко по пътя си в огнена пепел. При разполагането на зарядите ги беше нагласил да се задействат последователно, за да се постигне максимален разрушителен ефект.

Усмихна се, докато наблюдаваше как тримата мъже се мъчат на пясъка, заклещени между огъня и куршумите.

Бяха обречени.

Бенет, който стоеше до него, направи крачка назад. Беше видял предостатъчно.

— Мили боже…

„Бог няма нищо общо с това.“

Зарядите продължаваха да експлодират в огнени вихри, засилваха неумолимо пълзящия към водата пожар.

Дънкан гледаше унищожението, изпълнен с доволство. И изведнъж забеляза някакво движение в гората. На откритото изскочиха фигури. От голите им тела беше ясно, че са липсвалите досега местни обитатели. Усмивката му стана по-жестока. Явно в гората им бе станало горещичко.

Но нямаше да намерят избавление на откритото.

Въпреки това нещо в поведението им задейства някаква аларма в него. Бяха само четирима. Къде бяха другите?

Наведе се към екрана.

Какво бяха намислили?

 

 

Седнал във водата, полузамаян, Джак забеляза движение покрай обвитата в дим гора. Четири хоминида излязоха на откритото, разделиха се по двойки и тръгнаха от двете страни на ивицата.

Всяка двойка мъкнеше прашка от сплетени палмови клони. В прашките имаше черни метални туби, приличаха на малки бъчонки. Двойките завъртяха прашките и запратиха снарядите си.

Тубите се запремятаха във въздуха.

По една към всеки скутер.

Докато летяха, цялото зверско войнство изскочи от гората и се понесе по пясъчната ивица — мъже и жени, големи котки, свирепите, подобни на вълци кучета. Джак не успя да разпознае някои от създанията. Нещо гигантско с ноктести лапи притича на подскоци покрай него. Последваха го други.

Последният напалмов заряд стигна до брега и избухна в огнена стена. Джак се хвърли във водата, за да не изгори. Обърна се и видя как една от летящите туби пада към скутера. Пъргавата лодка бързо зави настрани.

Но точността не бе необходима.

Тубата експлодира във въздуха.

Зад себе си Джак чу втори взрив.

Горящият напалм се посипа в морето и върху скутера. Хората се превърнаха в пищящи живи факли. Джак се обърна. Другият скутер също гореше.

Потресен, Джак седна във водата. Създанията явно бяха изкопали два от зарядите край брега, бяха изчакали взривовете да приближат достатъчно и бяха хвърлили бомбите, за да се взривят в точния момент.

Но не цялата тази мрачна армия се измъкна невредима.

Изостанал зад другите тигър изскочи от взривената гора. Тялото му гореше и той бягаше, следван от огнена диря. Заслепен от болка и ярост, тигърът полетя право към Джак.

Той се метна под ноктите му, разминавайки се на косъм с изкормването.

Огнената котка се хвърли навътре в плитчините — и внезапно водата под нея изригна. Тялото на тигъра полетя високо, разкъсано на части от колоната морска вода и кръв.

Нещо ужили Джак по лявата ръка. Той погледна. От бицепса му стърчеше тънко острие. Разпозна шрапнела. Флешет. Кучите синове бяха минирали и морското дъно.

Джак рязко издърпа острието и несигурно се изправи, олюляваше се. Трябваше да продължат напред. Обърна гръб на пламтящия остров и тръгна към другарите си. Гърбът на якето на Мак представляваше овъглен парцал. Лявата ръка на Брус кървеше.

Но бяха живи.

Джак посочи глутницата зверове. Проехтяха изстрели — три от създанията носеха карабини. От оградата се посипаха искри, след което порталът се отвори.

Най-сетне пътят пред тях беше свободен.

 

 

Дънкан смаяно гледаше как тъмното множество се носи по сухопътния мост. Не можеше да повярва на очите си. Гадините бяха унищожили хората му със собствените му напалмови заряди.

Наполовина запленен, наполовина ужасен, Дънкан наблюдаваше как един от маймуночовеците вдига карабина и стреля по камерата.

Мониторът угасна.

Дънкан се обърна към Бенет.

Възрастният мъж бе блед като призрак.

— Нищо не може да ги спре.

— Няма значение — увери го Дънкан. — Няма да намерят убежище тук. Придържаме се към плана си. Докато си пробият път през защитата ни, ние отдавна ще сме заминали.

— Какво имате предвид?

Дънкан взе предавателя от масата. Единият бутон бе угаснал, но другият все още светеше, готов да задейства заложените тук мощни бомби.

— Ще наглася устройството да взриви вилата след половин час — каза Дънкан. — Това ще ви даде време да вземете Малик и да стигнете до площадката за хеликоптери. Вече съм уведомил пилота. Когато стигнете до върха, машината ще е готова за излитане.

Бенет — изглеждаше зашеметен, но не и паднал духом — кимна.

— Добре. Направете го.

Дънкан взе предавателя, нагласи таймера на тридесет минути и вдигна предпазното капаче. Погледна отново Бенет с пръст върху бутона.

„Последна възможност…“

Бенет се обърна и закрачи към изхода.

Удовлетворен, Дънкан натисна бутона.

Вече нямаше връщане назад.

На прага Бенет спря.

— Ами вие? Да задържим ли хеликоптера, докато дойдете?

— Не. Ще се добера до хидроплана.

Оставаше му още един проблем за решаване. Погледна през разбитите прозорци. Престрелката между риболовния катер и брега продължаваше с пълна сила. Не можеше да рискува катерът да се измъкне от предстоящата детонация. Време беше войната да се пренесе и във въздуха.

— Ами другите служители на острова? — попита Бенет.

Дънкан беше благодарен, че в момента са сами. Всичките му хора трябваше да останат тук до последния момент, за да задържат зверовете достатъчно дълго и да осигурят сигурното им измъкване.

Бенет продължи да се взира в него, чакаше отговор.

И Дънкан му го даде.

— Винаги можем да наемем още хора.