Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (8)

6.

Лорна гледаше с ужас как корпусът на траулера се пръска в кълбо от огън и дим. Дървените гикове полетяха високо във въздуха, последвани от горящи мрежи. По острова и във водата се посипаха отломки.

И тела.

Тя прикри уста с длан.

„Колко хора са били на борда на траулера?“ Горящи дъски и парчета заваляха върху двата закотвени патрулни катера. Разнесоха се викове и писъци. Димът запълзя високо в синьото небе.

Джак я сграбчи за ръката и я помъкна към зодиака.

Качиха се в лодката и я оттласнаха от брега. Джак запали външния мотор и след секунди вече се носеха по водата. Джак долепи слушалката до ухото си. Гласът му бе властен, на командир.

— Извикайте вертолета! Да съобщи на Бърза помощ, че имаме ранени.

Разбитият корпус на траулера димеше на брега. Двата катера обикаляха наоколо и претърсваха плаващите отломки и горящите петролни петна. Патрулните вадеха тела от водата.

Джак даде пълна газ и зодиакът полетя към острова.

Лорна посочи към брега. Един от служителите на Граничен патрул стоеше на колене, стиснал едната си ръка. Лицето му беше обляно в кръв. Изглеждаше зашеметен, в шок.

— Джак! Натам!

Джак моментално насочи лодката към мъжа. Стигнаха до него и го качиха. Беше агентът, който бе дал фенерчето на Джак. Ръката му беше счупена, през ръкава му стърчеше бяла кост.

Лорна притисна някакви парцали към челото му, за да спре кръвотечението.

— Къде е Томпкинс? — попита мъжът замаяно. — Той… беше на горната палуба.

Огледаха водата. Раненият се опита да се изправи, но Джак му излая да си остане на мястото.

Лорна забеляза как Джак присви очи към плажа, извърна се и видя проснато край дърветата тяло. От разкъсаните дрехи се вдигаше пушек. По пясъка имаше тъмно петно. Едната ръка и половината череп липсваха.

Обърна се към Джак и погледите им се срещнаха. Изражението му казваше всичко.

„Томпкинс.“

Очите й се наляха със сълзи — не от мъка, а от безсмислеността на всичко това.

— Какво стана? — прошепна тя на себе си.

Джак явно я чу, защото изключи двигателя и остави зодиака да продължи по инерция към патрулния катер. Удариха се в борда и спряха.

— Ключът на мъртвеца — загадъчно каза Джак. Хората му се втурнаха да качат ранения на палубата.

Друг човек зае мястото му на кормилото на лодката, готов да продължи търсенето на оцелели. Джак беше необходим горе, за да поеме командването. Лорна го последва по стълбата.

Палубата беше превърната в импровизирана полева болница. Здравите се грижеха за ранените. Някои седяха, други лежаха по гръб. Един беше завит с брезент.

Лорна веднага започна да оказва първа помощ, минаваше от ранен към ранен. Скоро пристигнаха спасителни хеликоптери на Бреговата охрана и Бърза помощ и започнаха да товарят най-критичните случаи.

Трима загинали.

Ужасно. Но можеше да е и много по-лошо.

Катерът на Граничен патрул пое нагоре по Мисисипи, следван от катамарана на Службата за рибата и дивата природа. Друг катер на Граничен патрул остана на място, за да отцепи района до пристигането на следователския екип, който щеше да се заеме с отломките.

Лорна стоеше на носа. Вятърът изсушаваше потта от челото й, но от това напрежението и шокът не намаляха. В разгара на хаоса тя бе съсредоточена върху работата си, като истински професионалист, насочила цялото си внимание към поредната разкъсна рана, сътресение или счупване. Работата бе като патерица, която й помогна да изкара сутринта. Останалите ранени вече бяха стабилни и се намираха под наблюдение на лекар от Бреговата охрана.

Сега, след като вече нямаха нужда от нея, тежестта на трагедията се стовари отгоре й. Тя обви тялото си с ръце. „Ами ако бях останала в трюма с Джак… ами ако не бяхме отишли на онзи остров?“

Изведнъж усети, че някой я гледа, и се обърна.

Джак стоеше на няколко крачки от нея, сякаш не се решаваше да я обезпокои.

Лорна оцени вежливостта му, макар че и донякъде се подразни. Да не би да си мислеше, че е чак толкова ранима? Кимна му да се приближи. Искаше отговори, някакво обяснение, което можеше да й позволи да затвори очи довечера. Надяваше се, че той ще може да й го осигури.

Джак пристъпи към нея.

— Съжалявам, че те замесих в това. Ако знаех…

— Откъде би могъл да знаеш?

Обърна се и се загледа към брега. Джак застана до нея. Последва дълго мълчание.

— Какво стана според теб? — най-сетне попита тя. — Експлозията. Каза, че имаш предположение. Какво значи „ключът на мъртвеца“?

— Ще ни трябва експерт по експлозиви, за да го потвърдим — изсумтя той. — Но докато ти работеше, огледах останките. Като че ли се е взривил резервоарът с горивото. Може би от някаква предпазна мярка.

— Това ли значи „ключът на мъртвеца“?

Джак кимна.

— Някой е знаел за кораба. Товарът все трябва да е тръгнал отнякъде и да има крайна дестинация. След бурята, когато са изгубили връзка с кораба, получателите сигурно са задействали взрива по радиото.

— За да унищожат товара.

— И да потулят всичко.

Думите му й напомниха за другата й отговорност.

— Животните… колко оцеляха?

— За съжаление, екипът е имал време да пренесе само някои преди експлозията. Папагалът, двете маймуни, агнето. Успели също да спасят яйцата на питона. Но самата змия и всичко останало е изгубено.

— Имаме също и малкото на ягуара.

— Да. Не съм забравил. Обаче трябва да имаме предвид и още един оцелял.

— Майката на ягуарчето.

— Тя все още е някъде на свобода. Веднага щом стигнем Ню Орлиънс, ще събера хора за хайка.

— А през това време аз ще дам ход на генетичните изследвания, за да разберем какво точно се е случило с тези животни и да определим кой би могъл да направи всичко това.

— Добре. Утре ще ти се обадя да видя какво си открила.

Понечи да си тръгне, но Лорна го хвана за ръката и го спря.

— Чакай, Джак. Мога да подготвя всичко в ЦИЗВО още днес.

Той се намръщи объркано. Не беше разбрал намека в думите й.

— Довечера идвам с теб — каза тя.

Бръчките на челото му не се изгладиха. Дори станаха още по-дълбоки.

Лорна въздъхна, изгубила търпение.

— Когато тръгнеш на лов за котката, идвам с теб.

Лицето му заприлича на изсечено от гранит.

— Не. Ще е прекалено опасно.

Гневът пламна в гърдите й — и някаква част от нея бе благодарна, че изпитва някакво чувство след толкова много смърт. Даваше й сили.

— Виж какво, Джак. Ловувала съм едър дивеч. И съм отличен стрелец с упойваща пушка.

— Аз също — и нямам предвид упойваща пушка. Освен това познавам блатата по-добре от теб.

— А аз пък познавам големите котки по-добре от теб.

— Лорна…

— Стига, Джак. Помисли малко. Ако бях мъж, щяхме ли изобщо да водим този разговор? Каза ми, че смяташ да събереш специалисти — следотърсачи, ловци, твоята специална група. Е, предлагам ти моята експертиза.

Той изглеждаше готов да възрази, но тя бе твърдо решена да не отстъпва — и имаше основания да се гордее с това.

— Познавам поведението на големите котки по-добре от всеки южно от линията Мейсън-Диксън. — Погледна го право в очите. — Знанията ми могат да спасят нечий живот. Знаеш го. Или запазването на мъжкото ти его си заслужава смъртта на някого?

Знаеше, че последните й думи не са справедливи. Гневът й беше взел връх. Но преди да успее да поправи грешката си, Джак се извърна и подхвърли през рамо:

— Бъди готова привечер. — И се отдалечи.