Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Altar of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми

Издание:

Автор: Джеймс Ролинс

Заглавие: Олтарът на Рая

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2010

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-130-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1831

История

  1. — Добавяне

48.

Дънкан стоеше на ивицата пясък, която свързваше двата острова. Смучеше бонбон с вкус на череша, но дори неговата сладост не можеше да премахне горчивия привкус дълбоко в гърлото му. Мразеше да излага хората си на ненужни опасности, особено след като Малик не можеше да разпознае провала, който направо го хапеше по задника.

В отсрещния край на ивицата трима командоси приближаваха гората на другия остров. Бяха въоръжени с олекотени карабини ХИ8 с монтирани гранатомети.

Дънкан нямаше намерение да рискува.

Никога не рискуваше.

Малик го беше сметнал за параноик, когато разработи мерките за изолиране на другия остров. Шестметрова електрическа ограда разделяше сухопътния мост на две. Върху портата имаше намотки бодлива тел, които се спускаха до водата. Морското дъно от двете страни на оградата бе минирано с противопехотни мини, които при експлозията си пръскаха остри като бръснач флешети. Наред с това беше сложил проследяващи устройства на всички зверове и наблюдаваше движението им денонощно. Не би трябвало да има никакви инциденти, никакви изненади и определено никакви смъртни случаи.

Беше видял трупа на плажа. Лицето на мъжа беше изчезнало, оголено до кост. Загледан в обезобразеното тяло, той се сети за нападението в Багдад и това само разпали гнева му като пожар. Дори собствените му хора го заобикаляха отдалеч, тъй като виждаха в лицето му нещо наистина плашещо.

И той нямаше нищо против това. Искаше хората му да са нащрек.

Тримата оттатък оградата изчезнаха в гората. Дънкан се заслуша в разговора им. Не беше нужно да слиза на плажа, но смяташе, че това е негов дълг. Искаше да е тук, в случай че изникне нещо непредвидено. Никога не пращаше хората си там, където самият той не беше готов да отиде. Тъкмо затова те го уважаваха и му бяха верни.

Слушаше приказките им по радиото. Тримата бяха свели разговора до минимум, но Дънкан не беше доволен. Докосна микрофона на гърлото си.

— По-тихо там. Общувайте само с жестове. Обаждайте се само ако има неприятности.

Тримата потвърдиха.

Дънкан продължи да крачи напред-назад. Минутите се точеха като часове. Челюстните мускули започнаха да го болят.

Накрая в слушалката прозвуча друг глас:

— Командир Кент, екипът всеки момент ще навлезе в затъмнената зона. — Говорещият се намираше в командния център на охраната във вилата и следеше всички камери. — Ще ги изгубя, но ще продължа да ги следя по предавателните устройства.

— Разбрано. Дръж ме в течение.

Дънкан не сваляше очи от залесеното възвишение от другата страна. При планирането на лагера беше взел допълнителни предпазни мерки за непредвидени ситуации. Навсякъде беше разположил напалмови бомби. Само с едно натискане на бутон можеше да изгори другия остров до пясъка. И в този момент се изкушаваше да го направи.

„Да изпържа цялото онова място. И да приключваме с него.“

Дежурният заговори отново:

— Екипът стигна дървото, на което беше поставена счупената камера.

Дънкан нетърпеливо докосна микрофона, за да се свърже с хората си.

— Докладвайте. Какво става? Какво намерихте?

Отговорът бе предпазлив шепот.

— Камерата е счупена. Сякаш някой е хвърлил камък по нея. Разбита е на парчета.

Значи беше прав от самото начало.

„Просто повреда, как ли пък не!“

Смяташе здравата да натрие носа на Малик, след като се прибере във вилата. Това обаче можеше да почака. Не искаше хората му да остават на онова място повече от необходимото.

— Сменете я — нареди той. — И си довличайте задниците обратно колкото се може по-скоро.

— Разбрано.

Преди да успее да се изключи, дежурният се обади отново:

— Командир Кент, получавам сигнал за бедствие от някакъв катер. Съобщават за пожар на двигателя.

Дънкан затвори очи и въздъхна тежко.

„Само това ми трябваше…“

— Къде се намират?

— Патрулът на плажа твърди, че катерът е на половин километър от залива и от него се издига черен пушек. Как да отговоря?

Това никак не се хареса на Дънкан. В главата му зазвучаха сигнали за тревога. Реши лично да провери какво става.

— Изчакай с отговора. Сега идвам.

— Слушам, сър.

Дънкан се загледа в тъмната гора оттатък портата. Тримата вече сигурно се връщаха. Командният пост можеше да продължи да ги следи.

Обърна гръб на другия остров и тръгна по каменните стъпала към вилата. Искаше лично да види онзи катер. Според морските закони нямаха право да откажат на бедстващ съд. Подобно нещо само би привлякло нежелано внимание към острова.

Но това в никакъв случай не означаваше, че трябва да им постилат килими за добре дошли.

Отново докосна микрофона си.

— Кажи на патрула да не изпуска от поглед катера, докато не стигна там. И стрелецът в гнездото да ги държи под прицел.

По време на строежа на вилата се беше погрижил на най-високото ниво да бъде построен бункер, в който бе инсталирана тежка картечница В242 „Бушмастър“. Тя изстрелваше двеста куршума в минута с достатъчна скорост, за да пробият дебела броня. Може би изглеждаше прекалено, но мярката бе разумна — особено като се имаше предвид, че в района продължаваха да върлуват модерни пирати, които атакуваха малки острови, грабеха имения и избиваха или отвличаха всеки, изкарал лошия късмет да се изпречи на пътя им.

Дънкан не позволяваше да го изненадват. Ако някой искаше да му създава неприятности, щеше горчиво да съжалява.