Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (29)

27.

— Игор, кажи ми какво е пи — каза Лорна и се наведе към кафеза. — Какво е пи?

Останалите се събраха зад нея. Папагалът я изгледа с едно око, после с другото. Благодарение на старанията на брат й вече не бе така начумерен и се беше поизправил. Погледът му обаче си оставаше малко притъпен в сравнение с миналия път.

Карлтън застана до нея.

— Лорна, какво правиш?

— Проверявам нещо. — Тя махна на шефа си да отстъпи. — Отдръпнете се, всички.

Наведе се още повече към кафеза и зашепна меко и успокояващо:

— Хайде, Игор…

— Игор — колебливо я имитира птицата.

— Браво, Игор. Кое е доброто папагалче?

— Игор! — изкрещя папагалът малко по-жизнерадостно и подскочи от едната стойка на другата.

— Браво. А сега ми кажи какво е пи. Вече си го правил. Пи.

На съседния компютър беше извикала стойността на математическата константа: 3,141592653589793…

Папагалът заклати глава.

— Три…

— Точно така. Браво, Игор.

— Едно… четири…

А после нещата почнаха да се разпадат.

— Осем… седем… кръг… триъгълник…

Игор извъртя глава почти наопаки и примижа, сякаш се мъчеше да си спомни.

— Лорна? — обади се Карлтън и си погледна часовника. Губеше търпение.

Тя се обърна. Вместо да е разочарована от лошото представяне на Игор, изглеждаше още по-уверена. И все пак трябваше да потвърди предположението си.

— Зои, донеси Багира, ако обичаш. Пол, имаш ли нещо против да идеш за капуцините?

Двамата невробиолози кимнаха и изчезнаха.

Лорна се обърна към Карлтън.

— Преди това — както на траулера, така и в изолатора — Игор изреждаше стотици цифри след десетичната запетая на пи. Нямах време да проверя дали не греши, но го казваше правилно поне до десетата цифра, ако не и повече.

— Вярно, така беше — подкрепи я Джак.

Карлтън сви рамене.

— Не разбирам. Та това си е най-обикновена мимикрия. Нищо повече. Какво се опитваш да докажеш?

— Смятам, че е нещо повече от мимикрия. Ти повдигна въпроса защо тези животни, изглежда, синхронизират мозъчните си вълни. Мисля, че може би разполагам с отговор.

Забеляза, че Джак се взира в нея. Почерпи сила от интереса и вниманието му. Но ако все пак грешеше?

Зои и Пол се върнаха. Зои носеше Багира увита като бебе в одеяло. Котката ги гледаше с блестящите си сини очи. Двете маймунки се бяха вкопчили в престилката на Пол с ръце и крака. Той ги придържаше нежно, а на лицето му бе цъфнала глуповата усмивка, като на горд татко.

Лорна се обърна към Карлтън.

— След като животните бяха събрани заедно, колко време бе нужно да се получи синхронизацията?

— Ами… няколко секунди. Най-много половин минута.

Удовлетворена, Лорна отново насочи вниманието си към кафеза. „Да опитаме отново.“

— Игор, какво е пи?

Птицата отново се беше изправила, изглеждаше съвсем живнала. Очите й блестяха и се взираха строго в Лорна.

— Какво е пи? — повтори тя.

Зениците на Игор блеснаха и той започна рецитацията си със зловещо човешкия си глас. Този път нямаше никакво колебание.

— Три, едно, четири, едно, пет, девет, две, шест, пет…

Кайл, който следеше числото на екрана, се ококори и възкликна:

— Мамка му и прасе, прав е.

Игор продължи рецитирането, очите му се притвориха — но този път не в опит да си припомни, а по-скоро самодоволно.

— … три, пет, осем, девет, седем, девет, три…

Никой не продумваше. Шефът на Лорна отиде при Кайл и също започна да следи цифрите.

Игор продължи да рецитира цели три минути, повтаряше стотиците цифри на екрана, без да сбърка нито една.

Лорна гледаше как скептицизмът на лицето на Карлтън се сменя с благоговение. Накрая той свали очилата си и ги избърса с кърпичка. Поклати глава.

— Признавам. Паметта му е изумителна.

— Не съм сигурна, че е памет — каза Лорна; Игор продължаваше. — Мисля, че го изчислява в момента.

Карлтън изглеждаше готов да се присмее, но после в очите му се появи нещо.

— Смяташ, че… синхронизацията… надхвърля физическото и преминава във функционалност.

Тя се усмихна и кимна.

— Какво означава това? — попита Кайл.

Зои пристъпи напред. Гледаше малкото ягуарче в ръцете си.

— Значи те се свързват не само за да синхронизират…

— … а работят заедно на функционално ниво — довърши съпругът й.

Кайл сви рамене — още не разбираше. Джак също пристъпи към Лорна. Личеше, че иска да научи повече.

— Мозъкът всъщност представлява органичен компютър — обясни тя. — И през повечето време тази огромна мрежа от неврони и синапси е неактивен, огромен ресурс от неизползвана изчислителна мощ. Мисля, че предавателната антена — онази в главите им — функционира като мрежов рутер, който свързва изчислителната мощ на отделните мозъци. Всеки има пълен достъп до свободните ресурси на органичния компютър на другите. Най-общо казано, тези животни образуват нещо като безжична компютърна мрежа.

— Но как е възможно това? — попита Джак.

Преди някой да успее да отговори, дискусията бе прекъсната от звън на мобилен телефон. Карлтън ги погледна извинително и отговори. Слуша известно време, после каза:

— Благодаря, Джон. Слизаме.

Прибра телефона и се обърна към Джак.

— Изглежда, нашият патолог по всяка вероятност е намерил отговора на въпроса ви, агент Менард.

 

 

Джак имаше предостатъчно опит с трупове, но в патологичния кабинет на ЦИЗВО имаше нещо особено зловещо. Помещението без прозорци беше голямо колкото баскетболно игрище. По циментовия под се пресичаха канали и отвори. Огромни маси от неръждаема стомана, осветени от хирургически лампи, заемаха централната част. Отгоре минаваше система от макари и вериги за пренасяне на труповете на големите животни. Вонеше на формалдехид, примесен с миризма на разлагащо се месо.

Иначе казано, това място създаваше впечатлението за гигантска кланица.

Обещанието за отговори от патолога на Центъра беше накарало всички да слязат тук.

Непокътнатият труп на женския ягуар заемаше една от масите, но те се събраха при друга. На нея бяха подложените на дисекция останки от малкото. Дребното телце беше разчекнато като жаба. Вътрешностите му бяха извадени. Различните органи бяха прибрани в надписани буркани — сърце, бъбреци, далак, черен дроб. Най-противната гледка обаче беше черепната кухина — отворена и празна.

Мозъкът се намираше на подноса за инструменти в края на масата. Сивата му влажна повърхност блестеше под халогенните лампи.

Д-р Джон Гриър махна на всички да приближат с форцепса, който държеше.

— Реших, че трябва да видите това лично.

Джак не беше сигурен в правилността на това решение, но си замълча.

С помощта на форцепса и един скалпел патологът обели горния слой на главния мозък и разкри слоя под него. Тъканта в общи линии приличаше на тази в останалата част на органа с изключение на нещо като четири малки диаманта, отразяващи светлината. Виждаше се следата на мястото, където е бил петият.

— Извадих едно от включенията и направих няколко бързи теста. Ей сега ще ви покажа.

Отиде до съседната маса. На пластмасов поднос лежеше петият черен диамант, разрязан на четири. Гриър вдигна едно от парчетата с пинцети и го приближи към купчинка, подобна на грубо стрит черен пипер.

— Железен прах — обясни патологът.

Прекара пинцетите над купчинката и няколко метални зрънца подскочиха и се залепиха за парчето.

Гриър погледна останалите.

— Смятам, че това, с което си имаме работа — това, което е вградено в мозъците — са плътни агрегати на кристали магнетит.

— Магнетит? — попита Джак. Никой от другите като че ли не беше особено изненадан. Братът на Лорна изглеждаше по-скоро отвратен и сякаш предпочиташе да се намира някъде другаде. — Като магнити ли?

— Нещо такова — отвърна Лорна.

— Във всяка мозъчна тъкан, в това число и в нашата собствена, има естествено разпределен магнетит — обясни Зои. — Натрупвания на кристали могат да се открият в церебралната кора, малкия мозък, дори в пластовете менинги, които обвиват мозъка.

— Нивата на магнетит в мозъка на птиците са още по-високи — добави Лорна. — Смята се, че именно тези кристали са една от причините птиците да се ориентират по земното магнитно поле по време на миграциите си. Точно затова те всяка година летят на точно определено място, без да се изгубят. Магнетит е открит също така в пчелите, рибите, в бактерии и други организми, които се ориентират от вътрешен компас.

— Тогава защо го имаме в нашите мозъци? — попита Джак.

Лорна сви рамене.

— Никой не знае.

— Има обаче теории — обади се Зои. — Най-новите изследвания предполагат, че може би тъкмо биомагнетизмът е в основата на живота на планетата. Той е истинският мост между енергията и живата материя. Например пиезоелектрически матрици могат да се открият в белтъци, ензими, дори в ДНК. На практика във всички градивни елементи на живота.

Лорна вдигна ръка и я прекъсна.

— Момент, вече и аз се обърках.

— Въпреки всичко това — намеси се Гриър — никога не сме регистрирали подобни количества магнетит при никое животно. Позволих си да изследвам включението под дисекционен микроскоп. Структурата му се състои от по-малки кристали, които се делят на все по-малки и по-малки идентични части.

— Като фрактали — обади се Кайл.

— Именно — каза Гриър.

Джак едва се сдържа да не се почеше по главата. „Какво бяха фракталите?“

— Но тези магнитни включения или възли са само половината от историята — продължи патологът и начерта с пинцетите линии от едно включение до друго. — Всички възли са свързани с микроскопична нишка от кристали, която минава от един до друг и образува взаимосвързан масив. И в цялата тази паяжина имаме плътно съсредоточаване на неврони.

— Както всъщност би трябвало да се очаква — каза д-р Карлтън.

Всички се обърнаха към шефа на ЦИЗВО.

— Доказано е, че магнитната стимулация на мозъка води до растеж на неврони и създаването на нови синаптични връзки — обясни той. — Ако този магнитен масив се образува по време на развитието на зародиша, слабото и постоянно магнитно стимулиране би довело до появата на локална област с повече неврони.

Джак си спомни дискусията по-рано.

— И това би направило животните по-умни, така ли?

— Индивидуално… до известна степен. Но това също така подкрепя теорията на доктор Полк за съществуването на нещо като безжична мрежа. Повече неврони означава повече локална електрическа стимулация. Ще си позволя да предположа, че трансмисията, предизвикваща синхронизирането, е електромагнитна. Слаб електромагнитен пулс, споделян между животните.

Лорна поклати глава, мъчеше се да проумее всичко това.

— Все още има много неща, които трябва да разберем.

— В такъв случай ще ви оставя да се върнете към заниманията си — каза Гриър. — Има обаче и още едно нещо.

— Какво? — попита Карлтън.

Патологът заобиколи масата и спря пред друг поднос, върху който лежеше мъничък предмет. Със сигурност беше дело на човешка ръка. Пластмасова капсула колкото грахово зърно. Под прозрачната повърхност се виждаха миниатюрни електронни схеми.

— Помислих си, че бихте искали да видите един от вградените в животните микрочипове.

Лорна повдигна вежда.

— Микрочипове? Да не искате да кажете, че са белязани?

Гриър се обърна към нея.

— Ядрено-магнитният резонанс показа, че всяко животно има подобен имплант под кожата. Решихме, че са идентификационни чипове, използвани за маркиране на всяко животно, също като при кучетата и котките. Аз обаче сравних този с чиповете, използвани при нашите животни. Това чудо е много по-сложно. Бъкано е с електроника.

— Може ли да го видя? — попита Джак.

Патологът го взе и му го подаде. Джак го огледа внимателно. Макар че не можеше да е сигурен без по-подробно изучаване, вътрешният му радар подаде предупредителен сигнал. По сложността и степента на миниатюризация устройството приличаше на военно.

„Може би предавател… или проследяващо джипиес устройство…“

Внезапно лампите угаснаха и помещението без прозорци потъна в пълен мрак. Всички затаиха дъх и зачакаха включването на резервните генератори.

— Мислех си, че проблемът с тока е отстранен — обади се раздразнено Карлтън.

Джак се напрегна. Вътрешната му предупредителна система пусна алармата си с пълна сила. Спомни си какво си беше помислил току-що.

„Проследяващо устройство…“

Експлозията на траулера. Някой се опитваше да прикрие следите си. Но не всички следи бяха заличени.

Някои водеха насам.

Вече беше съвсем сигурен.

— Това не е повреда в електричеството — хладно каза Джак в тъмното. — Атакуват ни.