Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (28)

26.

Дънкан седеше сам в паркирания до отклонението за ЦИЗВО пикап. Беше свалил прозореца и слушаше нощния хор на жабите и щурците. От лявата му страна Мисисипи шепнеше мътно и влачеше водите си покрай дигата. Лек вятър раздвижваше тежкия влажен въздух и го правеше почти годен за дишане.

Дънкан изучаваше Центъра от другата страна на дигата през очилата за нощно виждане. Беше тъмен, ако не се брояха няколко светещи прозореца на първия етаж. Слушалката в ухото му улови сигналите на хората му, когато заеха позициите си около сградата.

Дънкан чакаше и наблюдаваше единствения път, водещ до и от Центъра.

Не искаше никакви изненади.

Помощникът му най-сетне докладва, че всичко е готово.

— Действаме по ваш сигнал.

— Потвърдихте ли броя и самоличността на цивилните?

— Седмина. Един е агент на Граничен патрул и трябва да приемем, че е въоръжен.

— Значи е първостепенна цел. Не забравяйте: трябва ни един от учените, за да го разпитаме след операцията.

— Разбрано, сър.

Трябваше да определят какво са научили изследователите за проекта „Вавилон“ — и, което бе по-важно, дали новината се е разпространила. След това обектът щеше да бъде елиминиран и щяха да се освободят от трупа. В Карибско море не липсваха гладни акули.

Огледа Центъра за последен път. Екипът му го беше обградил от всички страни. Запалителни заряди щяха да прикрият следите им. По зазоряване щеше да бъде разпространен имейл от терористична група за защита на правата на животните, която щеше да поеме отговорността за нападението. Нищо нямаше да може да се проследи до „Айрънкрийк Индъстрис“.

Всичко беше готово и той вдигна радиостанцията да даде заповед за действие… когато внезапно отзад блеснаха фарове. Ярката им светлина го заслепи през очилата за нощно виждане. Той бързо ги свали и погледна в огледалото.

Някакъв пикап вземаше завоя далеч зад него. Дългите му светлини описаха дъга и осветиха паркирания автомобил на Дънкан. Той свали радиостанцията и зачака.

Зачовърка го подозрение.

Не беше очаквал никакво движение в този час в такъв затънтен район.

Лапна поредния бонбон. Ананас. Намръщи се. Не беше от любимите му. Въпреки това го засмука. Докато гледаше приближаващия пикап, прецени нивото на опасност и промени плановете си.

Когато пикапът приближи достатъчно, стана ясно, че е очукан шевролет, който се крепеше предимно от ръждата и стария сив грунд. Носеше се право към него.

„Продължавай“ — подкани го той.

Сякаш в отговор на мисълта му пикапът се изнесе настрани, за да го задмине, но отзад изведнъж светнаха червени светлини — шофьорът натисна спирачките. Машината забави ход и спря до пикапа на Дънкан. Двигателят й въздъхна хрипливо. Шофьорът се наведе към отворения прозорец и повдигна козирката на каскета си. Беше с ловджийски дрехи и мръсна тениска.

— Закъсал ли си, приятел? — Говореше със силен кейджън акцент, явно беше някой закъснял блатен плъх.

Дънкан хвана по-здраво пистолета в скута си и се намръщи.

„За какво ти трябваше да спираш, тъпанар проклет…“

Наведе се към прозореца. При вида на обезобразеното му лице, което трудно можеше да се забрави, шофьорът трепна. Не трябваше да има свидетели. Дънкан вдигна пистолета към прозореца…

… но някакво куче на черни и кафяви петна внезапно скочи от задната седалка на пикапа и залая гневно.

Стреснат, Дънкан рязко се дръпна и изпъшка. Старият ужас стегна гърдите му. За миг се върна в друг подобен момент, когато го беше изненадал звяр.

Шофьорът се обърна и ревна на кучето:

— Бърт, затваряй си плювалника! Нищо не чувам!

Сърцето на Дънкан туптеше бясно в гърлото му.

Без да подозира нищо, шофьорът отново се обърна към него.

— Мистър, случайно да знаете някъде наблизо да има зоопарк? Тъпият ми брат е тръгнал…

Ужасът премина в ярост. Разгневен, че е хванат неподготвен, Дънкан вдигна пистолета и го насочи през прозореца. Докато дърпаше спусъка, кучето се хвърли право към него.

Пистолетът изгърмя и предното стъкло на другата кола се опръска с кръв. Шофьорът се хвана за главата, изкрещя: „Мамка му!“ и изчезна от поглед.

Дънкан се завъртя към нападащото куче, но то успя някак да се извърти във въздуха, удари се в пикапа и изчезна между двата автомобила.

Двигателят на шевролета внезапно изрева, превключиха се скорости и пикапът рязко потегли, движеше се на зигзаг, управляван от ранения шофьор.

Дънкан изрита вратата, изскочи навън, зае поза за стрелба и изпразни целия пълнител. Шевролетът рязко зави наляво. Излезе от пътя и полетя над стръмния склон на дигата.

Дънкан се затича натам, като смени пълнителя в движение. Видя как пикапът удари предницата си в каменния перваз долу и се преобърна в придошлите от бурята води на Мисисипи. Течението го завъртя и той бързо потъна.

Дънкан продължи да го гледа с насочен пистолет. Изчака цели две минути. Никой не се показа на повърхността.

„Майната му.“

Нямаше време за по-внимателно претърсване. Тръгна обратно. Дори кучият син да беше оцелял, хората на Дънкан щяха да приключат много преди да успее да предупреди някого.

Със зачервено лице и все още разтуптяно сърце Дънкан се върна при колата си. Огледа се за кучето, но то явно беше офейкало. Грабна радиостанцията от седалката. Беше приключил тук.

— До всички. Действайте.