Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (7)

5.

Джак и Лорна стояха на палубата под яркото утринно слънце. Тя продължаваше да държи в прегръдката си малкото ягуарче. Ако беше права, трябваше да търсят едра котка, бледа като призрак, вероятно с кучешки зъби с дължина между двайсет и пет и трийсет сантиметра. Лорна му беше обяснила, че въпросните зъби не са били характерни само за прословутите саблезъби тигри. Много други праисторически котки и дори някои двуутробни имали същата генетична характеристика.

„Но саблезъб ягуар?“

Изглеждаше невъзможно. Въпреки това Джак не се съмняваше в думите й. Беше му обяснила надълго и нашироко за атавизмите и генетичните манипулации и убедително беше доказала тезата си. Освен това той беше видял с очите си и други шантави животни в клетките долу.

Загледа се над релинга към брега. Навсякъде се виждаха гъсти маси гори, блата и тресавища — заемаха стотици хиляди хектари от делтата на Мисисипи.

Това бе домът му.

Беше израснал в блатистите разклонения, където семейството и родът имаха далеч по-голяма сила от думата на закона. Собственото му семейство си изкарваше хляба с риболов и лов на скариди… а понякога и с някои не толкова законни дейности. Знаеше колко е лесно да се скриеш в блатата, колко трудно може да бъде открито нещо, което иска да остане незабелязано.

Лорна пристъпи към него. Беше говорила по радиото с хора от местния отдел на Службата за рибата и дивата природа.

— Пращат кораб насам — каза тя. — Карат преносими клетки и транквиланти. Говорих и с доктор Метойър от ЦИЗВО. Подготвят карантинна лаборатория за животните.

Джак кимна. Беше решено да използват изолирания център като база. Един от хората му беше намерил стоманен сандък, заключен в капитанската каюта. Вътре имаше лаптоп и няколко цифрови касети. Компютърен експерт следовател вече пътуваше от Ню Орлиънс, за да започне работа по съдържанието им. Джак се надяваше, че архивът съдържа нещо повече от колекция порно.

Но преди да напуснат траулера, Джак се нуждаеше от още отговори… и по-точно за най-непосредствената заплаха.

— Имаш ли представа къде може да е отишъл ягуарът? Може ли да се е удавил по време на бурята?

— Едва ли. Големите котки не се страхуват от водата, а специално ягуарите са добри плувци. Освен това водите тук са плитки. Би могъл с лекота да преплува от остров на остров, като си почива по пътя.

— Значи според теб би могъл да стигне чак до сушата.

— Ягуарите обикновено имат територии с площ около сто и петдесет квадратни километра. Тези острови са прекалено малки за тях. Би трябвало да е продължил напред.

— Ами малкото? — Джак кимна към животинчето в обятията на Лорна. — Една майка би ли изоставила толкова лесно потомството си?

— Малко вероятно е. Ягуарите полагат големи грижи за малките си. Кърмят ги до шестмесечна възраст и се грижат за тях, докато не навършат две години. Но освен това са и практични. Това коте е болно. Ягуарът обикновено ражда две или три малки. Подозирам, че в клетката е имало и друго. Майката е взела по-силното от двете и е изоставила по-слабото, за да може самата тя да оцелее.

— Значи с нея има и малко. Това би трябвало да я забави.

— Както и да я направи по-опасна. Майката ще защитава агресивно последното си дете. — Лора се намръщи. Нещо я беше разтревожило. Тя посочи кървавата следа по стълбите. — Което поражда друг въпрос. Къде са труповете? Къде е екипажът на кораба?

— Няма ги тук, няма ги и на острова — отвърна Джак. — Претърсихме всичко. По следите от кръв решихме, че екипажът е бил от четирима души. Може би телата са били пометени през борда от бурята.

— Или са били завлечени през борда.

— Завлечени? От котката ли?

— Като се има предвид кръвта по стълбите, онова тяло не е било пометено от вълна. Котката явно го е измъкнала от трюма.

— Но защо?

— Добър въпрос. Котките често скриват плячката си, за да запазят месото, дори качват жертвите си по дървета. Но ако това е невъзможно, обикновено просто оставят телата да гният и продължават нататък. — Лорна се намръщи. — А това поведение… е нетипично. Ако съм права, то показва необикновена хитрост, сякаш женската се е опитвала да прикрие следите си.

Погледите им се срещнаха. Джак забеляза тревогата в очите й.

— Може би прекаляваш с тълкуването — опита се да я успокои той. — Снощи силата на бурята беше почти ураганна. Може би котката и телата са били пометени в Залива от вълните.

— Има само един начин да разберем.

— Какъв?

Лорна скочи от зодиака на пясъчното дъно край съседния остров. Беше оставила обувките си в лодката и бе навила крачолите си до коленете.

Джак вървеше до нея, насочил цялото си внимание към неравния пясък и гъсталака блатни кипариси пред тях. Той също бе бос, но беше преметнал обувките си през рамо, в случай че се наложи да навлезе във вътрешността. На другото му рамо имаше карабина Д4. Ако бе оцеляла в бурята, котката най-вероятно вече бе стигнала сушата и Джак нямаше намерение да поема никакви рискове.

По предложение на Лорна бяха слезли на най-близкия остров.

— Котката би трябвало да дойде най-напред тук по пътя си към сушата — убедено каза тя, докато се изкачваше по плажа. — Трябва да потърсим.

— Какво?

— Следи. Трябва да се качим над линията на прибоя. Трябва да се оглеждаме и за изпражнения, урина, одрани дървета.

— Зная как се проследява дивеч — каза Джак. — Но ако котката е подминала острова?

— Ще претърсим следващия. Не може да стигне далеч без почивка. Борбата и бягството са си казали своето. Адреналинът в крайна сметка намалява. Все трябва да спре някъде, за да си поеме дъх.

Тръгнаха покрай линията на прибоя. Оглеждаха пясъка мълчаливо. Дневната жега бе като задушаваща пелена. От снощната буря в небето бяха останали само няколко облачета. Потта се стичаше по гърба на Джак и се събираше на колана му.

— Там — изведнъж каза Лорна.

И забърза нагоре по пясъка към един висок блатен кипарис. От клоните му висеше испански мъх. Част от него беше разкъсана, сякаш нещо голямо бе минало през завесата.

— Внимавай! — предупреди я Джак, хвана я за ръката, дръпна я назад и вдигна пушката. — Нека първо проверя.

Предпазливо приближи дървото и повдигна с цевта раздрания мъх. Огледа земята, после и клоните. Изглеждаше чисто.

— Виж пясъка около ствола — обади се Лорна до него. Не се беше подчинила на командата му да остане назад.

Земята бе разровена, но имаше и един ясен и дълбок отпечатък. Двамата пристъпиха заедно в сенките. Джак продължаваше да се озърта за евентуално движение около тях. Беше нащрек и много ясно усещаше допира на рамото на Лорна, миризмата на косата и кожата й.

— Това животно е огромно — каза тя и коленичи. — Ако се съди по размера на лапата, май съм подценила теглото му.

Постави длан върху отпечатъка. Лапата беше близо два пъти по-голяма.

— Значи определено е оцеляло — рече Джак.

— И е продължило към сушата.

Джак се изправи и стисна пушката.

— Дори и след бурята делтата ще е пълна с хора, излезли на риба, на палатка или просто да се разходят. Трябва да евакуираме района. И да организираме хайка, преди да се стъмни.

Лорна също се изправи.

— Доста ще е трудно да открием котката през деня. Сигурно си е намерила някое скривалище, където да преспи. Най-добрата възможност е по здрач, когато ягуарите излизат на лов.

— Значи ще използвам това време да събера хора. Следотърсачи, ловци, хора, които познават крайбрежния район и делтата. Ще взема и моята СГР.

Тя го погледна въпросително.

— Специална група за реагиране — обясни той и кимна към белия патрулен катер край другия остров. — Еквивалент на специалните части в Граничен патрул.

— Иначе казано, командоси граничари?

— Бива си ги — защити ги той и със закъснение осъзна, че тя се шегува.

Извърна се засрамено.

Край траулера кипеше дейност. Катамаранът на Службата за рибата и дивата природа беше пристигнал и бе хвърлил котва до брега. Граничари и надзиратели разтоварваха клетките от трюма.

— Да се връщаме — каза Лорна.

Джак долови нетърпението в гласа й — ясно личеше, че иска лично да ръководи разтоварването. Беше оставила малкото на катера, в една празна кутия за рибарски принадлежности…

Докато вървяха към зодиака, траулерът експлодира.