Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (39)

37.

За първи път в живота си Лорна не изпитваше страх от летене. Взираше се в озарените от слънцето сини водни простори под малкия самолет. Морето се простираше до хоризонта във всички посоки, само на юг се виждаха разпръснати острови. Не изпитваше безпокойство, докато самолетът летеше на юг — нямаше изпотени длани, нито разтуптяно сърце.

Чувстваше се вцепенена.

Отново и отново, като в непрекъснато повтарящи се кадри от филм, тя си представяше как колата на Джак експлодира, а миг по-късно ЦИЗВО изчезва в адска огнена топка.

„Всички са мъртви…“

И макар че в момента трябваше да се страхува за собствения си живот, Лорна не изпитваше нищо, чувстваше се куха и празна. Дори туптенето в главата й изглеждаше като нещо далечно. Под лявото й око се бе появил оток с размерите на гъше яйце. От същата страна чуваше слабо пищене.

„Тинит от удара“ — постави си диагнозата тя.

Похитителите й я бяха качили на хеликоптер, който ги беше откарал до кораб, хвърлил котва оттатък бариерните острови в Мексиканския залив. Последва прекачването в хидроплана. Намираха се във въздуха вече повече от три часа и доколкото можеше да определи, летяха над Западните Кариби, най-вероятно към Куба.

Салонът на самолета имаше шест луксозни седалки от кожа и махагон. Явно финансиращият операцията имаше дълбоки джобове.

Мъжът с белезите по лицето, който я бе заловил, излезе от пилотската кабина и дойде при нея и пазача й. Беше взел душ на кораба и косата му бе мазна, пригладена с брилянтин. Лорна заразглежда белезите по лицето и врата му, сякаш четеше карта. Този човек бе нападнат от някакво животно. Може би лъв, ако можеше да се съди по сериозните наранявания. Така и не се беше представил, но тя бе чула един от другите да го нарича Дънкан.

Без да й обръща внимание, Дънкан седна до мускулестия мъж с жилаво лице и рижа коса, подстригана на войнишка прическа, който беше назначен да я пази. Не че тя можеше да направи нещо. Ръцете й бяха в белезници, но поне вече бяха закопчани отпред. Не беше оказала никаква съпротива. Изцяло зависеше от милостта им и засега не се бяха отнасяли с нея прекалено грубо.

Реши, че ще научи повече, ако се подчинява, отколкото ако крещи и негодува. Въпреки това, когато Дънкан седна при тях, празнотата в нея започна да се изпълва с пареща жлъч. Докосна като изгаряща киселина сърцето й и започна да се разпространява из цялото й тяло.

Кучият син седна, без да й обръща внимание, и се обърна към червенокосия командос.

— Още няма вести от Дотъри. Досега трябваше да е докладвал.

— Какво ще наредите?

— Щом стигнем на острова, размърдай малко очи и уши в Ню Орлиънс. Искам да знам какво се е случило след като се изтеглихме от онова място.

— Слушам, сър. Но знаете какъв е Дотъри. Винаги си е бил малко непредвидим. Може да се е замъкнал в някоя кръчма. Сигурно се е напил на Бърбън стрийт и в момента спи с някоя курва.

— Ако е така, ще му отрежа лявата топка.

— Може да не подейства. За да го укротите, ще трябва да му ги клъцнете и двете.

В отговор Дънкан повдигна вежда, сякаш сериозно обмисляше предложението. Накрая се облегна назад, но не изглеждаше особено удовлетворен. Тежкият му поглед се взираше някъде отвъд салона на самолета.

Лорна продължи да го държи под око. Този тип не й вдъхваше никакво доверие.

Той явно усети вниманието й, защото бавно извъртя глава и я погледна.

Лорна забеляза отпуснатата лява страна на лицето му, вероятно резултат на повреден нерв. Дънкан бръкна в джоба си, извади бонбони за смучене с тропически аромати и й предложи.

Тя поклати глава.

Той сви рамене, лапна един и въздъхна.

— Впечатлявате ме, доктор Полк.

Тя се опита да не трепне. Откъде знаеше коя е? Той явно забеляза реакцията й. Устните му се разтеглиха в бледо подобие на доволна усмивка. Нарочно беше използвал името й, за да я смути.

Беше подействало.

— Доколкото мога да преценя, сама ликвидирахте най-малко трима от хората ми — продължи той.

В гласа му нямаше гняв, само заплаха за отмъщение.

— Впечатляващо — отбеляза Дънкан. — И умно. Надявам се, че ще се покажете също толкова умна и когато стигнем острова. С шефовете ми ще имаме някои въпроси към вас. Сътрудничеството ви ще бъде възнаградено.

В очите му много ясно се четеше какво ще последва, ако откаже да „сътрудничи“.

Вместо да я смути още повече, заплахата само й помогна да се съсредоточи и Лорна заговори за първи път, откакто я бяха заловили. Нямаше смисъл да моли за живота си. Знаеше, че подобно нещо ще е загуба на време. Вместо това искаше отговори за кръвопролитията и смъртта.

— Какво се крие зад всичко това? — попита тя. Помъчи се да говори уверено, но трябваше да положи усилия, за да потисне треперенето на гласа си. — Генетичните изменения в животните, всичко, което направихте, за да скриете следите… с какво се занимавате всъщност?

Дънкан посрещна въпроса й спокойно. Част от нея се надяваше, че ще откаже да й отговори, но той не показа никакво нежелание. Това я изнерви много повече от заплахата преди малко. Дори и да имаше някаква надежда, че ще преживее това изпитание, тя бе направена на пух и прах от прямотата му.

— Наричаме го проект „Вавилон“.

„Вавилон?“

Той прочете объркването в погледа й.

— На името на мястото, където започна всичко. С две думи, занимаваме се с биологични оръжия. Или, ако трябва да съм по-точен, с биологични бойни системи. Както скоро ще видите, онова, на което се натъкнахте, е просто дребен детайл на фона на по-големите ни амбиции. Когато приключим, начинът, по който се водят войните, ще бъде променен завинаги.

Едва сега я обзе истински страх. Това не беше просто някаква контрабандна операция, свързана с таен изследователски проект. А нещо далеч по-голямо.

Преди да попита още нещо, пилотът се обади по интеркома:

— Кацаме след пет минути. Всички да затегнат коланите.

Лорна отново се обърна към прозореца. Хидропланът се спускаше към поредицата острови, които бе забелязала преди малко. Повечето бяха само пясъчни ивици, върху които растяха по едно-две дървета. Групата образуваше лека дъга, в чийто център имаше по-голям горист остров с формата на гира. Сякаш бяха два острова, свързани преди много време от пясъчен мост и мангрова гора.

Хидропланът се спускаше към западната половина на острова, към дълбок залив с бял пясък. Зад плажа се виждаше бяла варосана вила, издигаща се на няколко етажа по стръмен, обрасъл с дървета хълм. Сини басейни преливаха от едното ниво на другото. Когато самолетът зави и се приготви за кацане в залива, пред Лорна се разкри изглед към източната половина. Тя изглеждаше запусната и неподдържана.

В Карибско море имаше хиляди подобни острови и островчета. Много от тях бяха частна собственост или сменяха владеещите ги страни със същата лекота, с която жена сменя прическата си. Ако някой искаше да организира частен изследователски център, който да е изолиран и неподвластен на правилата на съвременното общество, това бе идеалното място за подобно начинание.

Хидропланът кацна във водата и се плъзна към каменния кей. Белият пясък блестеше на фона на синьото море. Палмите и мангровите дървета скриваха вътрешността. Над гъстата гора се вдигнаха гълъби, подплашени от шума на двигателите.

Приличаше на истински рай — но тя знаеше, че той таи мрачна тайна, черно сърце, скрито от погледа на любопитните.

Изпусна затаения си дъх.

Извърна се от прозореца и видя, че Дънкан я наблюдава.

Посочи към острова. В очите му играеха весели пламъчета. Иронията в думите му бе явна.

— Добре дошли в Рая, доктор Полк.