Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (45)

43.

Главата на Джак пулсираше в такт с бумтенето на перките на хеликоптера. Слънчевите зайчета, играещи по вълничките на Мексиканския залив, само влошаваха положението. Дори слънчевите очила не успяваха да притъпят пронизващата ярка светлина.

Джак — седеше до пилота — затвори очи. Гадеше му се. Обикновено не страдаше от световъртеж или въздушна болест, но сега стомахът му сякаш повтаряше всяко спускане и повдигане на машината. Притисна потните си длани в коленете си и преглътна надигналата се в гърлото му жлъчка.

— Почти стигнахме — съобщи пилотът в слушалките.

Джак отвори очи и видя нефтената платформа. Приличаше на ръждив черен динозавър, мъчещ се да се измъкне от пълна с катран яма. Площадката за кацане беше очертана като мишена. Работниците долу щъкаха като мравки.

Братът на Лорна пъхна глава между пилота и Джак и се загледа надолу. Джак се извъртя към него. Хлапето делеше задните седалки с Ранди и двама от хората на Джак — Мак Хигинс и Брус Ким.

Мак приличаше на марката камиони със същото име — беше едър, с бръсната глава и изпъкнало чело, приличащо на капака на двигателя. В момента дъвчеше угасена угарка от пура и изучаваше платформата.

Партньорът му бе жилав мъж от корейски произход с права черна коса, която скриваше тъмните му очи. С мургавата си кожа и момчешки вид приличаше на по-малък брат на Брус Лий — и беше не по-лош боец от него.

Джак ги беше подбрал лично и бе оставил помощник-командира си Скот Нестър да покрива задниците им в Ню Орлиънс. Освен това Скот трябваше да го държи в течение за евентуална официална реакция от страна на Пакстън. Но като се изключи това, бяха оставени сами на себе си.

Почти.

— Ранди току-що се чу с приятелите си — каза Кайл. — Катерът им вече пътува на юг.

Джак кимна. Ставаше дума за братята Тибодо. Двамата бяха заели катера на един свой братовчед, който обикновено го използваше за организиране на риболовни излети навътре в Залива. Щом стигнеха платформата, екипът от хеликоптера щеше да се раздели. Джак и хората му щяха да продължат с хидроплан, а Ранди и Кайл трябваше да продължат с хеликоптера и да посрещнат катера на братята.

Планираната акция на остров Изгубения рай трябваше да представлява координирана двупосочна атака привечер. Джак беше проучил морските и сателитните карти на веригата. Сега картите бяха сгънати под бедрото му. Смяташе да ги проучи отново по пътя към платформата, но силното главоболие и кипналият стомах го отказаха.

Планът не беше от сложните — пристигат, откриват Лорна, изтеглят се.

Според сателитните карти основната постройка се намираше в западната половина на острова. По залез-слънце Джак и хората му щяха да предприемат десант в другата половина, където щеше да е по-тъмно и имаше по-малка вероятност да се натъкнат на охрана. На километър и половина от брега екипът му щеше да скочи в морето с акваланги и херметични калъфи за оръжието. Щяха да използват персонални скутери, които да ги изведат под вода до източния бряг на острова, откъдето щяха да продължат по суша.

За да прикрият следите им, Ранди и останалите трябваше да вкарат катера в залива при вилата, за да отвлекат вниманието от екипа на Джак. Братята Тибодо разполагаха със солиден запас оръжия на борда, в това число и гранатомети.

Джак не си направи труда да попита как Тибодо са се сдобили с такъв арсенал. Подобни въпроси бяха неуместни. Семейство Тибодо можеше да проследи произхода си до карибските пирати от осемнадесети век, които върлували из островите. Според някои истории кланът все още пазел някои традиции от онова славно минало.

Затова Джак не го беше грижа как точно братята са се сдобили с оръжията, но беше доволен, че ги имат. Катерът трябваше да спре в залива под предлог, че двигателят му е гръмнал, от машинното отделение щеше да се вдига дим, а мъжете на борда щяха да са готови да използват оръжието, в случай че Джак се нуждае от помощта им.

Една подробност обаче оставаше неизвестна.

Жива ли беше Лорна?

Покрай цялата суматоха на подготовката Джак беше забравил страховете си за нея. Но по време на полета нищо не можеше да отклони вниманието му и вътре в него се разгаряше огън. От срещата им на траулера беше изминал само един ден, но тя вече бе намерила място в сърцето му. Може би се дължеше на общото им минало, но му се струваше, че е нещо повече от това.

Представи си морскосините й очи, пясъчнорусата коса, почти побеляла по върховете от слънцето. Спомни си начина, по който дъвчеше долната си устна, когато беше съсредоточена. Рядката усмивка, която разчупваше сериозната й физиономия подобно на слънчев лъч в облачен ден. Тези и други спомени замигаха като лампички в главата му. Спомняше си я обаче и от един друг живот — на тъмния паркинг, по гръб, с надвесилите се над нея сенки, които се смееха грубо.

Тогава я беше спасил — но и в същото време се бе провалил.

Внезапната ярост от спомена го задави, заслепи го и прогони гаденето. Никога досега не бе изпитвал такава свирепост. Беше участвал в жестоки престрелки и кървави засади в Ирак, но когато си представяше Лорна, в него се надигаше някаква друга, по-дълбока, първобитна диващина. Искаше да разкъсва неща със зъби, да гризе кост, да раздира плът с голи ръце.

И всичко това, за да я защити — само че този път не като момче, а като мъж.

Сляп за всичко останало, Джак се сепна, когато хеликоптерът докосна площадката за кацане. Дори не беше забелязал спускането. Вратите на машината се отвориха и останалите започнаха да слизат.

Джак остана за момент на мястото си. Остави чувствата да минат през него, усети ги как се надигат и се оттеглят. Накрая отвори вратата и слезе при другите.

Не беше загърбил чувствата си, но и не биваше да си позволява да го владеят. Имаше работа за вършене. В същото време част от него се страхуваше да погледне право в източника на тази ярост, към по-нежното чувство, заровено дълбоко в него.

Сега не беше времето за това.

Не и докато Лорна не бъдеше в безопасност.