Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Altar of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми

Издание:

Автор: Джеймс Ролинс

Заглавие: Олтарът на Рая

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2010

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-130-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1831

История

  1. — Добавяне

9.

Бащата на Дани Хемпъл газеше през тръстиката дълбоко в блатата на делтата.

— Опъваш ми нервите, момче. Понякога си по-безполезен и от виме на бик.

Дани премълча. Благоразумно от негова страна. На седемнадесет бе едър като баща си, но изобщо не можеше да се мери с него по лошотия. Веднъж татко му смаза от бой един мъж с дръжката на чука, задето го бе преметнал при подялбата на уловената риба.

А сега гледаше как баща му измъква капана за раци от калните тръстики. Не беше техен. Не беше и някой стар, покрит с раковини капан, отдавна забравен от собственика му. Изглеждаше чисто нов, със здраво въже и шамандура. Дори етикетът с разрешителното си беше на мястото.

Баща му отряза въжето и етикета с джобния си нож и тръгна през тръстиката с плячката си. В откраднатия капан щъкаха десетина едри луизиански сини рака.

— Момче, извади си пръста от задника и дай проклетата лодка насам. Нямаме цял ден за губене.

Баща му беше с рибарски гащеризон и газеше през плитчините без проблеми. Дани приближи лодката към него. Беше полуръждясал плъзгач, чиято въздушна перка беше свалена и сменена със стар външен „Евинруд“. Бяха твърде близо до калния бряг, за да използват двигателя — пък и той вдигаше прекалено много шум. Това, с което се занимаваха, можеше да им докара сериозни неприятности със Службата за рибата и дивата природа.

Бури като снощната всяваха хаос в хилядите капани за раци, заложени по разклоненията на реката до Залива. Силните течения ги откъсваха от въжетата и ги запращаха навътре в околните блата.

„Все едно нарочно пилеят пари“, често остроумничеше баща му.

Дани се бе пошегувал пред приятелите си, че това е по-скоро да хвърляш бисер на свине. Беше направил грешката да повтори шегата, докато баща му беше наблизо. На носа му още имаше бучка от онова старо счупване.

— Хайде по-живо де! Има поне още два.

„Уф“ — помисли си кисело Дани и оттласна пръта от дъното.

Приближи, взе капана от ръцете на баща си и го сложи при останалите четири, които вече бяха събрани в лодката. Уловът беше добър и колкото и да ненавиждаше това, което правеха, той разбираше изгодата му. При седемнайсет долара за килограм месо от щипките и близо два пъти повече за опашката, днешният следобед можеше да им докара почти хилядарка. И то без да се брои продаването на капаните за раци, понякога на същите хора, на които бяха принадлежали.

Подобни кражби не оставаха незабелязани от Службата за рибата и дивата природа. Ако не те замъкнеха в затвора и не ти тръснеха солена глоба, пазачите си искаха своята част от плячката. Било такса за въртенето на бизнес по тези места, така обясняваха. Но това не бе най-голямата опасност. Имаше и други ловци като бащата на Дани. Избухваха свади за територии, понякога се стигаше и до кръвопролития. Говореше се, че алигаторите тук били доста охранени.

Дани си даваше сметка за тази заплаха и зорко следеше ръкава — или по-скоро го преслушваше. Навсякъде наоколо имаше гори от блатни кипариси, покрити с мъх и пълзящи растения, които скриваха всичко. Клоните на дърветата надвисваха над тесния канал.

Ослушваше се за воя на плъзгач на пазачите или ръмженето на мотор на други крадци и вехтошари. Засега чуваше единствено воя на комарите и цвърченето на лястовиците, прехвърчащи над главите им.

Избърса чело с носната си кърпа и я прибра в джоба си. Жегата сякаш беше заседнала под клоните. Дори сянката не предлагаше особено облекчение. А на всичкото отгоре капаните с раците започваха да вонят.

Но какво можеше да направи?

Нямаше друг избор освен да бута лодката след баща си, като се придържа плътно до тръстиките. Бяха навлезли по-навътре в ръкава от местата, на които търсеха обикновено. И бяха излезли по-късно от обичайното. Дани знаеше защо баща му поема такъв риск. Левкемията на малката му сестра пак се беше върнала. А в момента баща му беше безработен и нямаха здравна осигуровка. Бурята беше същински дар от небето. Затова Дани по изключение не се отвращаваше от грубото държане на татко си. Усещаше тревогата и срама, които се криеха под повърхността.

— Там май има още един капан, тате.

И посочи с пръта към мястото, където едно тясно разклонение на ръкава изчезваше в по-плътните сенки. В началото му се полюшваше самотна бяла шамандура.

— Ами иди да го вземеш, докато измъкна този. Въжето му се е оплело в някакви коренища, мамка му…

Дани насочи лодката към разклонението. Тесният канал бе покрит с лилии и се виеше из гъстата плетеница на гората. Приличаше повече на тунел, отколкото на поток.

Трябваше да вкара лодката в канала, за да стигне до шамандурата. Внезапен плясък го накара да подскочи. Обърна се и видя един енот да плува през главния ръкав. Гребеше трескаво с лапи. Дани се намръщи. Обикновено енотите не се страхуваха чак толкова от хора. Пък и подобно бягство бе чиста глупост. Много еноти свършваха като закуска за някой спотаен на дъното алигатор.

Преди да успее да се обърне, втори енот скочи от един клон, полетя във въздуха и пльосна във водата. Паниката им беше объркваща.

— К’во си се зазяпал! — извика баща му. — Хайде, по-живо.

Дани се намръщи и се зае със задачата си. Наведе се и хвана шамандурата. Извади я и започна да тегли въжето. Усети тежестта на потопения капан. От опит знаеше, че е доста пълен. Запъна крака в дъното на лодката и измъкна капана от водата. Беше пълен догоре с раци. Усмихна се, като пресметна цената на улова.

Изтегли капана в лодката и го сложи при останалите. Докато се обръщаше да излезе от страничния канал, нещо бяло привлече погледа му по-навътре в сенките. Дани отмести един надвиснал пред него клон. На петнайсетина метра по-нататък се поклащаха четири оплетени шамандури.

„Охо!“

С помощта на клона издърпа лодката навътре в канала, след което забута с пръта, като се оглеждаше за подозрителни дънери покрай бреговете или издайническа люспеста муцуна. Алигаторите често се спотайваха в такива закътани разклонения. Дани обаче не беше особено притеснен. Мъжките ставаха агресивни само през размножителния период, а женските нападаха всичко, което наближеше гнездата им. Освен това, също като баща си, той имаше пистолет.

Стигна до шамандурите и се наведе да разплете въжетата, но видя, че те продължават към брега. Капаните бяха измъкнати от водата. И бяха разкъсани, сякаш някой ги беше пуснал в дробилка за дърва. Нямаше никаква следа от раци.

Първата му мисъл бе, че някой мъжки алигатор си е осигурил лесно угощение, но въпреки това студеният пръст на ужаса се плъзна по гръбнака му. Никога не бе виждал, нито чувал алигатор да напада капан за раци. А като се имаше предвид тежестта им, те явно бяха измъкнати на брега от нещо голямо.

„Но ако не е алигатор…“

Преглътна с мъка. Устата му беше пресъхнала. Изправи се и се оттласна назад към главния канал. Спомни си двата бягащи енота. Нещо ги беше уплашило, може би нещо повече от момче в лодка. Погледна назад към разбитите капани. Изведнъж започна много силно да усеща вонящия товар в лодката.

Наблегна по-здраво на пръта.

Силно изпращяване го накара рязко да се обърне и сърцето му подскочи. Дебел клон се откърши от едно дърво, рухна напряко на канала и блокира пътя му за бягство.

Храстите на отсрещния бряг зашумоляха, сякаш нещо бе скочило от дървото на сушата. Дани пусна пръта и извади пистолета. Пръстът му трескаво се мъчеше да смъкне предпазителя.

Шумоленето се отдалечи с нарастваща скорост.

Дани така и не видя източника му, но усети, че е нещо голямо, бързо и невидимо. Замръзна и напрегна слух. Ами ако съществото се върнеше?

Внезапен вик едва не го накара да скочи от лодката.

— Момче! Прибирай си хуя в гащите и идвай тук!

Едва сега Дани осъзна в каква посока се бе отдалечил шумът.

„Не!…“

Елдън Хемпъл знаеше, че нещо не е наред. Разбра го още преди да е чул ужасения вик на сина си.

— Татко!!!

Елдън ловуваше из блатата и ръкавите на делтата още откакто едва стигаше до коляното на баща си и инстинктите му бяха като на котка. Единственото предупреждение бе внезапното замиране на всичко. Сякаш небето притисна земята, както преди началото на свирепа буря.

Стоеше нагазил до глезените в плитчината, сред гъстите тръстики и ниски палми. Пусна капана за раци във водата и извади пистолета. Бавно се завъртя в кръг, като се оглеждаше, без да мига. Всяка фибра от тялото му крещеше да побегне. Потисна първобитния подтик, тъй като не знаеше къде се намира опасността.

Напрегна слух — за плясък на вода, за изпращяване на клон, за каквото и да било предупреждение. Ужасът стегна гърдите му. Страх не толкова за собствения му живот, колкото за сина му. Отнасяше се свирепо с момчето, но го обичаше още по-свирепо.

И тогава го чу. Зад гърба си. Дрезгава кашлица. Не като човешка, а по-скоро като кашлянето на някакъв звяр. Последва тихо ръмжене.

Завъртя ръка назад и стреля на сляпо. Продължи да дърпа спусъка, като в същото време тичаше в противоположната посока, към дълбокото.

— Дани! Бягай!!!

Тичаше през тръстиките. Остри листа порязваха лицето и голите му ръце. Ако можеше да стигне до дълбокото, да се гмурне в канала…

Зад него нещо се хвърли през ниските палми. Едва сега Елдън осъзна, че кашлянето и ръмженето са били преднамерени, за да го накарат да побегне.

Тръстиките се чупеха около него. Отпред беше откритата вода. Елдън приклекна, за да скочи и да се гмурне, но нещо огромно го удари в гърба и го просна по очи в плиткото.

Ударът изкара въздуха от дробовете му. В рамото и гърба му се забиха ножове. Елдън се мъчеше да извие ръка назад, да стреля напосоки през рамо. Успя да натисне спусъка веднъж, пистолетът беше до ухото му. Гърмежът го оглуши, но недостатъчно, за да не чуе съскащия писък, изпълнен с кръвожадност и ярост.

Отгоре му падна сянка, закри слънцето.

Усети горещ дъх във врата си. Челюсти се сключиха върху тила му и натиснаха лицето му във водата и тинята. Елдън усети натиск в черепа, миг на пронизваща болка, хрущене на кост… и настъпи пълен мрак.

Дани чу изстрелите, пронизителен яростен писък, вика да бяга. Знаеше, че разполага само със секунди. В мочурищата на Луизиана имаше рисове и мечки, но създанието, надало онзи крясък, беше много по-голямо и нямаше място в блатата и ръкавите на делтата.

Грабна пръта и засили лодката по-далеч от главния канал. Това бе единствената посока, в която можеше да бяга. Падналият клон му препречваше пътя. Беше прекалено голям и заплетен в други растения, за да го махне самичък. А и знаеше, че няма време да се бори с него. Трябваше да избяга колкото се може по-далече.

Докато наблягаше на пръта, Дани се ослушваше за още изстрели, за изкрещяна псувня, за какъвто и да било знак, че баща му е все още жив. Но ръкавът беше притихнал. Дори комарите сякаш се бяха смълчали.

Заби пръта в тинята и натисна. Подмина измъкнатите от водата капани и продължи навътре в лабиринта от хълмчета и гъсто растящи блатни кипариси. Не познаваше тази част от делтата. Знаеше само, че трябва да продължава напред.

Тежестта на пистолета му вдъхваше известен кураж. За по-сигурно беше пъхнал оръжието в колана си — не беше сигурен, че ще може да го извади достатъчно бързо от кожения кобур.

„Продължавай напред…“

Това бе единственото му упование. Трябваше да стигне до открити води, може би дори до самия Залив. Но после осъзна, че се движи в погрешна посока — на север вместо на юг. Така нямаше да стигне до Мисисипи. Значи трябваше да се добере до някое от малките селища, пръснати между блатата и голямата река. Ако можеше да стигне до някое от тях, да вдигне тревога, да размърда мъжете… мъже с пушки…

Времето се нижеше едва-едва, отмервано от ударите на сърцето му. Сякаш натискаше пръта от часове, макар че в действителност едва ли бе минал повече от час. Слънцето бе надвиснало ниско над хоризонта. В един момент блатото отново се изпълни със звуци — крякане на жаби, песен на птици. Дани се зарадва дори на бръмченето на комарите. Каквото и чудовище да се спотайваше наоколо, явно бе решило да не го преследва.

Тесният канал най-сетне излезе в малко езеро. Той се насочи към центъра му, изпълнен с облекчение, че се отдалечава от брега. Слънцето обаче се беше спуснало под линията на дърветата и повърхността на езерото приличаше на черно огледало.

Именно в него Дани мярна отражение на движение край брега. Нещо бяло проблесна безмълвно в гората. Едва успя да го забележи.

Бързо измъкна пистолета от колана и се обърна.

Едно паднало дърво му позволи да зърне звяра. Приличаше на белезникав тигър, само че по-слаб и с по-дълги крайници, с дълга опашка. В окървавената си муцуна носеше нещо отпуснато и бледо. Дани се ужаси, че е някаква част от баща му, ръка или крак.

Но докато гледаше над цевта на пистолета, видя, че е малко, хванато за козината на врата.

Преди да изчезне в гората, котката спря и се обърна към Дани. Погледите им се срещнаха. Устните на звяра се дръпнаха назад и оголиха кучешки зъби, подобни на кинжали от кост. Гореща струйка потече по левия крак на Дани и той се разтрепери.

В следващия миг котката изчезна в гората.

Дани остана с все така насочен напред пистолет. Мина цяла минута, преди бавно да се отпусне в средата на лодката. Сгъна колене до гърдите си. Усещаше, че котката си е отишла, но нямаше намерение да продължава нататък. Беше готов по-скоро да умре от глад, отколкото да се приближи до брега.

Гледаше гората около себе си, без да е в състояние да се отърси от спомена за погледа на създанието. В очите му нямаше нищо животинско, само пресметливост. Сякаш го преценяваше, за да реши дали е нужно да се занимава с него.

И изведнъж Дани разбра, че онзи клон не беше паднал през канала случайно. Котката го беше съборила нарочно, за да раздели двамата. Първо се беше заела с баща му, тъй като той представляваше по-голяма опасност, а другата плячка беше в клопка и можеше да се разправи с нея както си пожелае. Дани беше уловен като рак в капан, така че можеше да се върне за него по-късно.

Само че нещо беше накарало звяра да се оттегли.

Нещо по-опасно от едно момче в лодка.