Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (27)

25.

След час Лорна седеше пред тридесетинчовия монитор в генетичния отдел. На екрана бяха отворени много прозорци, но тя изучаваше този в центъра. На него се въртеше триизмерно изображение на мозък на птица, съставено от ядрено-магнитния резонанс на африканския сив папагал Игор. На съседния прозорец се виждаше снимка на подобната на влечуго птица без пера.

— Какво гледаме? — попита Джак зад нея.

— Нещо забележително — отвърна стоящата до него Зои Трент.

Невробиоложката делеше с тях малката конферентна стая до главната лаборатория. Съпругът й Пол все още се занимаваше с ДНК анализа на анормалната хромозома.

— Какво не й е наред на птицата? — попита Кайл.

Брат й седеше на един стол до малкия кафез, в който се намираше Игор. Папагалът се свиваше мрачно на стойката си и нямаше нищо общо с жизненото и общително същество, което бе по-рано. Дъното на кафеза бе покрито с воднисти изпражнения.

„Диария от стреса.“

Стомахът на Лорна се сви на топка от раздразнение. Колегите й трябваше да изчакат завръщането й, преди да проведат допълнителните тестове. Здравето и доброто състояние на животните в Центъра бяха нейна отговорност. И това задължение се отнасяше и за спасените от траулера създания. Те вече бяха изтърпели достатъчно. Не заслужаваха да ги третират и тук като морски свинчета.

— Как така този грозник е останал без пера? — попита брат й.

— Първо, не е грозник — отговори Лорна, без да откъсва очи от екрана. — Второ, мислим, че е генетичен атавизъм, изгубена характеристика, проявила се отново.

— Ама че шантаво.

Лорна не възрази на това. Наистина беше шантаво. Всичко в този случай беше шантаво.

— Просто му прави компания. Наплашен е. Поговори му.

Папагалите бяха социални създания и намираха утеха в общуването.

Кайл сви рамене и се наведе към кафеза. Гласът му се сниши до тихо гукане.

— И коя е грозната птица? Не и ти.

Игор наклони глава, изгледа го насмешливо и отговори с тихо къткане, което при птиците бе еквивалент на кикот.

Също като Лорна, Кайл винаги се бе погаждал с животни. И въпреки че се палеше лесно, имаше голямо сърце, което може би обясняваше избухливостта му. Приемаше нещата дълбоко и Лорна знаеше колко много я обича, как иска да я закриля. Откакто баща им почина, Кайл винаги бе играл ролята на мъжа в къщата — и това се засили след смъртта на майка им. Лорна хем го обичаше заради тези му усилия, хем настръхваше срещу тях, но в мъжкарския свят на Юга това бе типична семейна ситуация.

Джак върна вниманието й към компютъра, понеже попита Зои:

— И какво толкова забележително има в резултатите от скенера? Защо настоявахте Лорна да види най-напред това?

Невробиоложката посочи монитора и отвърна:

— Скенерът ще обясни защо не изчакахме с провеждането на електроенцефалограмите.

Тонът й бе извинителен, но не успя да умилостиви Лорна.

Тя се загледа във въртящото се изображение. Мозъкът изглеждаше като мозъка на повечето птици и всъщност не се различаваше кой знае колко от този на бозайниците. Гръбначният мозък преминаваше в продълговат, а оттам в главен, разделен на две полукълба. Почти моментално обаче тя забеляза нещо странно — пет ясно изразени по-тъмни части, сякаш вградени между хиперпалиума и мезопалиума на предния лоб, което при птиците бе еквивалент на човешкия неокортекс. Бяха ясни, с резки ръбове, сякаш имаха кристална структура.

Завъртя изображението, за да разгледа странните сгъстявания отгоре. Те формираха правилен петоъгълник в мозъчната тъкан.

— Какво е това? — попита тя.

Вместо да отговори, Зои се пресегна и чукна един клавиш на клавиатурата. Мозъкът на папагала изчезна и се смени с друг.

— Този е на една от маймунките.

Докато се навеждаше към екрана, Лорна си представи сиамските близнаци. В мозъчната тъкан на маймуната се виждаха същите странни сгъстявания. Тя завъртя изображението. „Също толкова на брой и разположени в еквивалентните морфологични места.“ Дори конфигурацията им беше същата. „Идеално симетричен петоъгълник.“

Въпреки топлината в стаята усети как я полазват ледени тръпки.

Зои се премести по-близо до нея.

— Намерихме същите странни включения у всички животни от траулера. Мога да ти покажа и другите скенери.

Лорна поклати глава. Вярваше на думите на колегата си.

— Импланти ли са?

— Не мислим така. — Гласът на невробиоложката бе изпълнен с вълнение. — Смятаме, че са естествени характеристики.

— Естествени?

— Точно така. — Зои помръдна мишката, за да увеличи едно от плътните места. — Вгледай се по-добре. Около включенията няма белези, каквито би трябвало да се очакват при хирургическа намеса. Няма също и гранулирана тъкан около тях, каквато се наблюдава около допълнително поставено тяло.

— Тогава какво представляват?

Зои сви рамене.

— Точно това иска да знае и доктор Метойър. Джон Гриър от патологията се опитва да направи дисекция на мъртвото ягуарче, за да можем да го проучим. Освен това прави биопсия на мозъка около включението.

— Биопсия? — обади се Джак. — Защо?

Зои посочи с пръст аномалиите на екрана.

— Неврологичната тъкан изглежда по-плътна в зоната на тези включения и доктор Метойър искаше да потвърди предположението, че този район е съставен от по-плътно съсредоточени неврони.

Лорна също искаше да знае отговора. Спомни си блясъка в очите на ягуара, коварството и интелекта в тях и способността на папагала да повтаря цифрите на пи. Повече неврони означаваше по-богата синаптична среда, което означаваше по-голяма изчислителна мощ. Откритието със сигурност можеше да обясни защо животните изглеждаха така неестествено интелигентни.

Зои се изправи и прокара длан по късата си черна коса.

— Е, сега знаеш защо държахме да направим електроенцефалограмите. Бяхме развълнувани. Не можехме да чакаме.

Лорна бавно кимна. Проучването на мозъчните вълни можеше да покаже някаква свързана с тези включения промяна във функционирането на мозъка.

— И какво открихте?

— Отначало нищо. Мозъчните вълни на всяко животно изглеждаха нормални, картината на всяко беше уникална като отпечатък от пръст. На пръв поглед помежду им нямаше нищо общо.

Вместо разочарование на лицето на Зои бе изписано изумление. Лорна знаеше, че това не е всичко. Зои погледна към кафеза на Игор.

Лорна проследи погледа й, после отново се обърна към нея.

— Какво?

— Ще ти покажа. — Зои се намести до нея и бързо затрака на клавиатурата. — Това са четири ЕЕГ, направени на папагала, двете маймуни и ягуарчето Багира. За по-просто показвам само по една вълна от всяко животно.

Резултатите се появиха на екрана.

Зои погледна Лорна и повдигна вежда. Тя веднага разбра въпроса й. „Виждаш ли нещо странно тук?“

Нужна й бе само секунда. Лорна посочи двете графики в центъра.

— Тези са почти идентични. — Прочете етикетите и сбърчи чело. „Cebus paella. Образци А и В.“ — Това са резултатите от двете маймуни.

Зои кимна.

— Точно така. Отначало си помислихме, че е някаква грешка. Че вероятно електродите на едната маймуна улавят вълните на другата. Или че мозъчната им активност е еднаква, защото са генетични близнаци. За всеки случай взехме всички животни и направихме измерванията отново.

Чукна един клавиш и се появиха други четири графики.

— Това получихме, когато и четирите образеца бяха в лабораторията едновременно.

Лорна се наведе към монитора и проследи всяка графика с пръст. Изумлението й растеше. „Невъзможно!“

— Всички изглеждат почти еднакви — обади се Джак.

— Продължихме измерванията по десет минути на всяко животно. Показателите продължаваха да са симетрични.

Лорна се помъчи да проумее картината на екрана.

— След това върнахме животните в клетките им — продължи Зои. — С изключение на папагала. Отново тествахме Игор в отсъствието на останалите. Електроенцефалограмата му отново даваше уникалната за него картина.

Лорна впери поглед в папагала и брат си.

— Да не искаш да кажеш, че когато всички са заедно, мозъчните им вълни по някакъв начин се синхронизират?

— Изглежда, че става точно така.

„Как е възможно?“ Беше чувала за жени, чийто цикъл идва едновременно, понеже живеят заедно, най-вече в общежития — но причина за това бяха феромоните във въздуха, които предизвикваха синхронна менструация. Какво можеше да причини неврологичния еквивалент при тези животни? Ако данните бяха верни, трябваше да съществува някакъв стимул или комуникация между тях.

Извика данните от ЯМР. На екрана отново се появи триизмерният модел на мозъка на Игор. Завъртя го, за да огледа петте странни плътни петна, и каза:

— Каквото и да става, трябва да е свързано с тези включения. При всички екземпляри структурата е една и съща.

Загледа се в екрана, представяше си мрежата от по-плътна тъкан, образуваща петоъгълника. Напомняше й на нещо. Но на какво? Разтвори длан и разпери петте си пръста. И изведнъж й просветна. Завъртя ръката си и промълви:

— Сателитна чиния.

— Какво? — не разбра Зои.

— Структурата в мозъците на животните. Ами ако действа като малка предавателна чиния? Излъчва сигнал на ултра ниска честота, който може да бъде уловен от останалите и това по някакъв начин да предизвиква синхронизацията.

Зои се намръщи, разкъсвана между скептицизма и възможното обяснение.

— Да нямаш предвид някакъв вид телепатия? — попита Кайл и изгледа подозрително папагала.

— Не. — Лорна заговори по-бързо. — Или поне не точно. За да съвпаднат електроенцефалограмите, нещо трябва да задейства процеса. Не може да са хормони или феромони, тъй като животните са представители на различни видове.

— Освен това времето за реакция е прекалено кратко — добави Зоя, скептицизмът й явно започваше да се разсейва.

Лорна кимна.

— Слаб електрически сигнал обаче може да задейства синхронизацията. Съвсем слаб, само колкото да завърти превключвателя в мозъците на четирите животни.

— Но какво ще ги захранва? — попита Джак. — Не виждам никакви батерии.

— Няма нужда от батерии — отговори Зои. — Мозъкът е електрически орган, произвеждащ енергия, известна като действен потенциал, чрез вкарване и изкарване на химически съединения от невроните. Средно мозъкът произвежда между десет и дванайсет вата електричество непрекъснато. Сутрин, обед, вечер. Достатъчно, за да захрани електрическо фенерче.

— И предостатъчно за излъчването на нискочестотен сигнал. — Лорна впери поглед в триизмерния модел и преглътна.

— Което, разбира се, поражда още един въпрос, мила моя — обади се глас от входа.

Лорна се обърна и видя шефа си Карлтън Метойър. Беше се облегнал на касата. „Откога е тук и слуша разговора ни?“

— И какъв е този въпрос? — попита Зои.

Метойър влезе. Беше с безупречно изгладена лабораторна престилка — джентълмен южняк дори след като не е мигнал цяла нощ.

— Доктор Полк току-що ни предложи интригуващо решение на въпроса как се свързват мозъците. Което повдига един още по-съществен въпрос.

Лорна разбра и го зададе на глас:

— Защо?

„Защо тези животни са свързани?“