Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (38)

36.

Оглушен и замаян, Джак лежеше по гръб в бодливите храсти. Светът около него ту се размазваше, ту отново ставаше ясен.

Наблизо бушуваха пламъци. Над него се носеше пушек, миришеше на бензин. Той обърна глава и видя горящите останки на служебния си автомобил.

Спомни си войника с гранатомета.

Беше реагирал съвсем инстинктивно. Мисъл нямаше, всичко бе само действие. Беше отворил вратата и се бе хвърлил навън. Ударната вълна го подхвана и го запрати като парцалена кукла към трънаците.

„Май за момент съм изгубил съзнание.“

Полежа още малко, страхуваше се да се раздвижи. Дори дишането му причиняваше болка. Най-малкото беше пукнал ребро.

После чу тежък тропот на кубинки, приближаваше се.

Заопипва наоколо за пистолета, но го беше изгубил. Надигна се въпреки протестите на очуканото си тяло. Не искаше да умре по гръб.

Войникът се изправи пред него. Бе сменил гранатомета с карабина. Дулото й беше насочено в лицето му.

— Трудно умираш, кучи сине — изръмжа той.

Джак вдигна ръце. Знаеше, че няма да има милост, че молбите са напразни. Не че щеше да се моли. Вместо това, с вдигнати ръце, му показа средни пръсти.

Това предизвика смях, в който се четеше уважение. Въпреки това войникът не отмести карабината си.

Джак остана с отворени очи, готов за онова, което предстоеше.

Чу се силно прасване и стрелецът залитна напред и се свлече до него.

Зад войника стоеше мокър до кости мъж.

— Ранди?!

Брат му метна настрани дебелия клон, който бе използвал като сопа, огледа се, прокара длан по мократа си коса и едва тогава се обърна към Джак.

— Е, къде е Бърт?

 

 

След половин час Джак и брат му все още претърсваха гората около горящата сграда. Трябваше да се движат предпазливо. Запалителните заряди бяха превърнали изследователския център в пламтяща факла. Оживели от пламъците сенки танцуваха из гората и правеха търсенето още по-трудно и изнервящо.

Ранди му беше разказал за нападението на пътя и как бил принуден да излети с колата си в реката. Един кейджън обаче трудно се дави. Ранди беше отплувал надолу по течението и се бе върнал, когато чул стрелбата.

Докато се мотаеха из гората, Джак си помисли, че не би могъл да мечтае за по-добър партньор. Двамата не бяха ловували заедно от години, но бързо влязоха в някогашния добре познат ритъм — единият водеше, после другият, даваха си сигнали с ръце, придържаха се към по-плътните сенки. През изминалите години помежду им се беше издигнала стена, изградена от отчуждаването на Джак, отчуждаване, което сам си беше наложил. Сега Джак осъзна колко много му е липсвало простото другарство на семейството и колко бързо може да събори стената, стига да поиска.

Но в момента имаха работа. Не търсеха само Бърт. Оглеждаха се и за изостанали нападатели.

Джак беше взел карабината на наемника, който беше опитал клона на Ранди. За съжаление брат му беше ударил мъжа с цялата си сила и му бе смачкал черепа.

— Бях бесен — обясни Ранди. След това разказа на Джак за засадата край пътя и полета в Мисисипи. — Шибаните кучи синове едва не ме удавиха.

Смъртта на войника беше лош късмет. Джак искаше да го разпита, да разбере къде са откарали Лорна. Сега се надяваше да намери в гората някой друг. Но слънцето вече изгряваше и търсенето не доведе до нищо. Нападателите явно се бяха изтеглили веднага след като бяха задействали запалителните заряди.

— Сега какво? — попита Ранди.

— Намираме Бърт и се пръждосваме оттук.

Районът бе проверен и Джак рязко изсвири. Ранди направи същото и повика Бърт и по име. Ревът на пожара се мъчеше да ги заглуши. Джак отново обиколи сградата, като свиреше и викаше, вече по-силно.

От гората се чу шумолене и пукане на счупени клони. Джак се напрегна и насочи карабината натам.

Вместо кучето излязоха четирима души — братът на Лорна и колегите й. Бяха измъчени и раздърпани, но се радваха да го видят.

Всички с изключение на един.

Кайл тръгна към Джак, сякаш щеше да се нахвърли върху него. Погледът му затърси наоколо, после се насочи към пожара.

— Лорна…? — изграчи той, сякаш всеки момент щеше да избухне в сълзи.

— Не — успокои го Джак, но не скри истината. — Успяла е да излезе, но са я заловили.

— Заловили са я? — повтори Кайл.

Преди Джак да успее да отговори, от гората на запад се чу протяжен вой.

Лицето на Ранди грейна.

— Mon Dieu! Това е Бърт!

И забърза към гората. Джак го последва заедно с останалите. Нямаше намерение да остави кучето тук. Ставаше все по-светло и скоро някой щеше да забележи стълба дим в небето. Пожарникари, полиция и Бърза помощ щяха да полетят насам с включени сирени. Дотогава Джак искаше всички да се съберат заедно — и да нямат разногласия.

Кайл го настигна, придържаше счупената си китка.

— Защо са отвлекли сестра ми?

— За да я разпитат — направо му отговори Джак. — За да прикрият следите си. Ще искат да разберат какво е било научено за тези животни.

Кайл пребледня.

— А после?

Джак го погледна. Не беше нужно да му отговаря. И двамата знаеха какво ще се случи след това. Вместо това отговори на другия въпрос, скрит в първия.

— Ще я задържат жива поне още един ден.

Карлтън се присъедини към тях.

— Откъде знаете това, агент Менард?

— Защото операцията тук е била замислена като хирургичен удар. Идеята е била да влязат и да излязат бързо. Само че нещата не се развиха по този начин. При толкова много жертви и цялата каша тук ще им се наложи да се оттеглят колкото се може по-далеч, преди да я разпитат. Най-вероятно в базата си, където и да се намира тя.

— Предполагам, че е някъде извън територията на страната — заяви Карлтън.

— Защо мислите така? — попита Джак. Той самият подозираше същото, но искаше да чуе мнението на доктора.

— Заради онова, което са направили с тези животни. Заради начина, по който са се отнасяли с тях. На никоя лаборатория на американска земя не би се позволило да извършва такива извращения. За да заобиколят правилата и законите, американските компании и корпорации често създават тайни лаборатории до самата граница. Мексико, Карибите, Южна Америка. Всъщност по света има хиляди подобни нелегитимни лаборатории.

Джак обмисли чутото. Беше стигнал до същото заключение предимно от факта, че траулерът се беше опитал да влезе в страната през Делтата. Това определено приличаше на нелегално пресичане на границата.

— И какво ще правим? — попита Кайл.

Джак се обърна към останалите. Трябваше му съдействието им.

— Ако сме прави, най-добрият шанс на Лорна да оцелее зависи от убеждението на похитителите й, че всички ние сме мъртви. Ще се чувстват по-сигурни и в безопасност, ако си мислят, че единственият свидетел е в ръцете им. Можете ли да го направите?

Всички закимаха, дори Зои. Очите й бяха подпухнали и червени, но в тях се четеше и ярост. Мъката й се беше превърнала в лют гняв.

— Насам! — извика Ранди. Беше изтичал пред останалите, воден от воя на Бърт.

Джак забърза напред. Откри Бърт да обикаля около един висок кипарис с изплезен език и гордо вирната опашка.

Ранди стоеше с ръце на кръста и се взираше в клоните.

— Какво е подгонил дъртакът, по дяволите?

Джак също погледна нагоре.

Там нещо се размърда, после извика рязко и заплашително:

— Игор!

Джак стреснато отстъпи назад.

Друго движение привлече вниманието му. Две малки кафяви личица се взираха в него през игличките на кипариса. От съседен клон се чу съскане на котка.

Джак гледаше зяпнал животните и се мъчеше да проумее значението на находката. Мислеше си, че всички са били убити при пожара.

— Лорна… — промълви Зои и се ококори. — Явно ги е пуснала, преди да я заловят.

Карлтън гледаше нагоре, едновременно изумен и заинтригуван.

— Вероятно поради връзката помежду им са останали заедно. — Свали си очилата и разтърка носа си. — Чудя се дали ужасът и бягството не са засилили странната им връзка. Може би притокът на адреналин в невроните е довел до ново ниво на синхронизация.

Бърт се бутна в крака на Джак, очакваше похвала. Джак вече разбираше какво е привлякло хрътката в гората. Спомни си, че Лорна бе използвала Бърт, за да открие другото ягуарче. А ако Джак знаеше нещо за хрътките, то бе, че никога не пропускат добра миризма.

Потупа кучето по врата.

— Браво, Бърт. Добро куче.

Кайл не беше впечатлен.

— Ами Лорна? Не ни каза какъв е планът ти да я открием.

— Защото нямах план.

Кайл го изгледа неразбиращо.

— Но вече имам — увери го Джак.

За първи път след спирането на тока в ЦИЗВО Джак изпита увереност. Не стигаше да прогони дълбокия му страх за Лорна, но все пак беше достатъчна.

— Какво искаш да кажеш? — настоя Кайл. — Как ще я намерим?

Джак посочи към клоните.

— С тяхна помощ.