Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Altar of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми

Издание:

Автор: Джеймс Ролинс

Заглавие: Олтарът на Рая

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2010

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-130-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1831

История

  1. — Добавяне

58.

Вълна на облекчение заля Джак, когато чу гласа й. Той примигна, за да махне сълзите от раздразнените си очи, и се запрепъва навътре.

Помещението приличаше на работилницата на някакъв смахнат учен. Горящи отломки се търкаляха по пода и в стаята се виеше дим.

Джак присви очи, за да вижда по-добре — и забеляза надигащата се от пода жена.

Лорна…

Хвърли се към нея.

Тя се затича към него.

Джак едва не я смаза в прегръдката си. Вдиша дълбоко и изпълни дробовете си с миризмата й. Усещаше ударите на сърцето й в гърдите си. Нежната й мека буза се докосна до врата му. Имаше нужда да се увери, че тя е истинска, а не някакъв трескав сън. Притисна я още по-силно към себе си.

Но тя се изтръгна от прегръдката му и го погледна с широко отворени, пълни с тревога очи. Докосна голите му гърди. Дланта й беше като лед.

— Гориш!

Той хвана ръката й и сви пръстите й.

— Просто треска. Грип. Няма значение.

Лорна не изглеждаше убедена. Но за момента имаше по-належаща грижа. Пръстите й се стегнаха около неговите.

— Джак, островът. Заложили са бомби. Нагласени са да се взривят след десетина минути.

Джак се напрегна. Представи си напалмовите заряди. Не, нямаше да е само единият остров. Кучите синове разчистваха къщата и изгаряха всички мостове след себе си.

— Трябва да се махнем оттук — каза Лорна.

Той я хвана за ръка и я поведе към изхода, но в помещението се изсипваха още и още от силите на Белега и запречваха пътя.

Джак пристъпи напред и застана пред хоминида. Трябваше да предаде съобщението си.

— Трябва да се махаме! — Посочи вратата. — Веднага!

Белега не му обърна внимание. Погледът му оставаше прикован в групичката деца. Малчуганите също го гледаха втренчено, сякаш помежду им се водеше някаква безмълвна война на воли.

Джак нямаше време за това.

Пристъпи между Белега и децата.

Очите на хоминида се стрелнаха гневно към него и агонизиращата болка отново стегна черепа му. Джак изпъшка и рухна на колене. През главата му прелетяха картини — пръски кръв, проблясване на скалпел, затягане на кожени колани, подложено на дисекция тяло.

И всеки образ бе съпроводен с пристъп на болка.

После усети как издърпват тялото му настрани. Натискът в главата изведнъж отслабна. Зрението му се възвърна.

Лорна коленичи до него.

— Добре ли си?

Джак докосна челото си, очакваше да напипа строшени голи кости.

— Мисля, че да.

Вдигна очи. Белега отново бе насочил мрачното си внимание изцяло към групата деца. Джак осъзна тежката истина. Примирието, съществувало помежду им, беше приключило.

Обърна се към Лорна.

— Няма да ни пуснат да си идем.

 

 

Задъханият Малик изкачваше последните стъпала. След тъмния тунел изходът отпред бе ослепителен и той тичаше към спасението си, притиснал здраво до гърдите си криогенния контейнер. След като Саддам бе унищожил оригиналния източник, това бяха последните образци от вируса.

„С това мога да започна отново. Със или без Бенет.“

От тези замразени семена можеха да се родят цели армии.

И нямаше никакво значение кой финансира работата му. Винаги щяха да се намерят правителства, готови да платят. Ако не Съединените щати, то някоя друга страна. А като свободен изследовател той можеше да определи каквато си поиска цена.

Стигна края на тунела и изскочи навън.

Слънцето беше залязло, но небето на запад все още светеше в тъмнооранжево.

Хеликоптерната площадка се намираше на най-високата точка на острова. Кръгът от асфалт, боядисан като жълта мишена, държеше джунглата настрана. Малик затича към него по чакълената пътека. Дори оттук чуваше ниското бръмчене на двигателя. Щом изкачи хълма, видя бавно въртящите се перки.

Стигна асфалта и извика пилота.

Той стоеше в другия край на площадката и гледаше към брега. Хвърли фаса си, обърна се и бързо дойде до хеликоптера.

Малик го чакаше до отворената врата.

— Къде е господин Бенет? — попита пилотът.

Малик надяна най-загрижената си и изпълнена с мъка физиономия.

— Мъртъв е. Попадна в засада.

Пилотът погледна към тунела, сякаш се чудеше дали да не провери лично. Малик с нарочна показност си погледна часовника.

— Остават ни по-малко от десет минути. Трябва да тръгваме. Или сега, или никога.

Пилотът погледна загрижено собствения си часовник и кимна.

— Качвайте се. Трябва да се отдалечим достатъчно от взрива.

Малик се качи на задната седалка. След няколко секунди двигателят изрева, перките разсякоха въздуха и Малик усети как стомахът му изведнъж пропада. Плъзгачите се отделиха от асфалта.

Самото прекъсване на физическия контакт с острова бе достатъчно, за да успокои бясно биещото сърце на Малик. Той намести замразеното си съкровище в скута си и се загледа през прозореца. Дърветата изчезваха някъде под него. Морето се ширна във всички посоки, сякаш обещаваше нови безкрайни възможности.

На лицето му дори се появи усмивка.

Пилотът се обърна. Трябваше да вика, за да се чуят.

— Каква е тази миризма?

Малик не разбра за какво говори. Подуши дълбоко, уплашен да не би да усети дим или изтичащо гориво. Нямаха време да проверят дали машината е в изправност.

— Какво карате? — извика пилотът. — Смърди така, сякаш някакво животно се е изсрало отзад!

Малик най-сетне надуши вонята. Не беше успял да я долови досега, тъй като беше свикнал с нея. През цялото време я усещаше в лабораториите. Просмуква се в дрехите ти, в косата, дори в порите ти.

Подуши ризата си.

Беше наскоро изпрана.

Вдигна глава и миризмата се засили. Не идваше от него. Заля го страх.

Обърна се към малкото товарно отделение в задната част. Сърцето му заби бясно.

Зверското лице се взираше в него с жестока усмивка. Създанието беше успяло някак да се напъха в тясното пространство. Сигурно се беше качило, докато пилотът беше пушил. Малик забеляза старите хирургически белези — но също така и предмета с форма на диск, закрепен на гърдите на хоминида.

Флешетна мина.

Преди година Дънкан бе изпробвал ефекта от мината върху един мъжки образец, който се бе осмелил да удари един от хората му. Малик беше прегледал тялото. Цялата плът бе разкъсана до кост — а според Дънкан образецът живял цяла минута след това.

Изпълни го ужас.

— Не — замоли се Малик. — Моля…

Създанието се усмихна студено, постави длан в центъра на мината и натисна детонатора.

 

 

Лорна чу далечна експлозия. Отначало се уплаши, че островът се взривява. Но след гърмежа не последва нищо.

„Би трябвало да ни остават около осем минути.“

Но къде можеха да отидат за толкова кратко време?

Застанала до Джак, Лорна продължаваше да наблюдава мълчаливата война между децата и възрастните. Не я разбираше, но подозираше, че двата разума — единият развиващ се и чист, другият измъчен и пречупен — се борят за надмощие. Или може би бе нещо не толкова брутално, а по-скоро опит да се намери общ език. Тъй като се бяха развили отделно, нищо чудно двете страни да не бяха съвместими.

Какво ли беше да изпиташ това? Да видиш отново децата си, но да не можеш да общуваш с тях на онова дълбоко ниво?

Накрая безизходното положение сякаш намери решение. Едно от децата се пресегна и хвана Бенет за ръката. Възрастният човек впери поглед в малчугана. Лицето му бе окървавено — при падането си беше счупил носа.

С характерната за ято странна синхронизация децата внезапно пристъпиха напред и открито застанаха срещу многократно превъзхождащите ги по брой и сила зверове и хора. Изглеждаха неестествено спокойни, хванали се за ръце и свързани в мрежа, за която Лорна знаеше, че далеч не се ограничава само с плътта.

А после децата се завтекоха към нея. Едно малко момиченце протегна ръчичка. Лорна я пое, но без да изпуска ръката на Джак.

Подчини се на децата и се остави да я поведат към събралата се пред изхода армия. Онзи, когото беше кръстила Адам, не помръдна от мястото си.

Тогава детето най-отпред — най-мъничкото момче, ако можеше да се съди по ръста му — вдигна ръка към покрития с белези хоминид.

Адам погледна надолу. На лицето му бе изписана смесица от мъка и болка. Вместо да поеме ръката на детето, той отскочи назад, сякаш се боеше от допира до него.

Но за чия безопасност — за своята собствена или за безопасността на децата?

Стената от зверове последва примера на Адам — раздели се и им направи път към изхода. Пускаха ги да си вървят… или може би ги прогонваха? Така или иначе, малкото момченце поведе и децата тръгнаха навън, като водеха със себе си Бенет, Лорна и Джак.

След няколко крачки се озоваха в кабинета на вилата. Сякаш бяха минали дни, откакто Лорна бе стъпвала тук.

В помещението имаше още зверове, но и те ги пуснаха да минат необезпокоявани. Когато продължиха нататък, Лорна забеляза в коридора група мъже. Един затича към нея.

— Лорна!

Тя не можа да повярва на очите си.

— Кайл!

След като видя Джак, се надяваше, че и брат й може би е жив, но не смееше да попита, тъй като се страхуваше от отговора.

Кайл избута Джак настрани и я прегърна.

— Никога вече не прави това!

Лорна не беше сигурна какво точно да не прави, но кимна.

— Обещавам.

Видя над рамото на Кайл как Джак отива при своя брат. Заговори му бързо, като размахваше ръце. Ранди се вцепени, после се обърна и забърза към изхода с останалите. Един от мъжете заговори нещо по радиостанцията.

Джак се върна при тях.

— Обаждат се на Ти-Боб да пусне още лодки. Ще ни чакат на плажа. Ще трябва да побързаме, ако искаме да изпреварим експлозията.

— Експлозия ли? — попита Кайл.

Без да дава повече обяснения, Джак понечи да се отдалечи, но докато се обръщаше, изгуби равновесие. Лорна се помъчи да го хване, но той се олюля и се строполи по очи на пода.

— Джак!

Тя коленичи до него. От самото начало бе подозирала, че нещо не е наред. Докато се държаха за ръце, Джак трепереше, сякаш имаше някакви микропристъпи. Лорна вече се боеше от най-лошото.

Кайл й помогна да го обърнат по гръб.

Джак изгаряше от треска. Лорна усети как треперенето му се засилва, става по-лошо. Мускулите му се свиваха в спазми. Очите му се бяха подбелили. Последният резерв сили, на които беше разчитал досега, вече бе изчерпан.

Лорна сложи длан на бузата му и очите му отново се отвориха. Устните му се раздвижиха едва-едва. Тя се наведе, за да може да го чуе.

Дъхът му докосна ухото й. Думите бяха само три.

— Том… го няма.

Лорна се дръпна. Отначало не го разбра. Защо говореше за по-малкия си брат? После видя нещо в очите на Джак, нещо, което може би винаги е било там, нещо, което по всякакъв начин се бе опитвала да не види, пренебрегвайки собствените си чувства като спомени за друго момче, за друга любов.

„Том го няма.“

От крайчеца на окото му се отрони сълза. Беше искал да сподели това, преди да е станало твърде късно. Може би искаше да каже дори нещо повече.

— Джак…

Но той вече бе изгубил съзнание. Очите му се изцъклиха, гръбнакът му се изви в дъга. Ръцете и краката му се вдървиха. Пристъпът беше ужасен.

Лорна се просна отгоре му.

— Помогни ми да го удържим.

Кайл хвана главата му. Притичаха двама мъже, екипирани като Джак.

— С какво можем да помогнем? — попита по-едрият.

— С нищо — отвърна Бенет, гледаше тресящото се тяло на Джак. — Виждал съм това и преди. Даже прекалено много пъти. Заразен е.

Лорна бе заподозряла същото. Спомняше си описанието на Малик за белтъка в кръвта и слюнката на генетично изменените животни, как той се възпроизвеждал, пресичал бариерата кръв — мозък и изгарял мозъчната кора като горски пожар.

— Няма надежда — рече Бенет.

Лорна обаче нямаше намерение да приеме това. Стана и посочи към вратата.

— Отнесете го при лодките.

— Какво ще правиш? — попита Кайл.

Лорна се обърна и забърза към лабораторията.

— Никой не е оцелял — извика Бенет след нея.

Лорна изтича през скупчилите се зверове.

Бенет грешеше.

Поне един беше оцелял.