Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (51)

49.

На пет метра под водата Джак се понесе над рифовете и се озова в плитчините на острова. Пръстите му се бяха вкопчили в дръжките на персоналния подводен скутер „Мако“, който го караше към брега. Бе нагласил наклона на перката така, че да остава на около две педи над дъното.

Мак и Брус цепеха плитката вода от двете му страни. И тримата бяха облечени с черни неопренови водолазни костюми. Всеки мъкнеше херметичен сак с дрехи и оръжия. Карабини Д4 и полуавтоматични пистолети „Хеклер и Кох“. Джак бе взел и своя „Ремингтън 870“.

Нямаше никакви илюзии, че огневата им мощ е достатъчна за фронтална атака. Оръжията трябваше да се използват в краен случай. Успехът или провалът на мисията зависеше не толкова от тях, колкото от невидимостта. Именно затова бяха координирали действията си с катера на Тибодо. Другите би трябвало вече да са подали сигнала за бедствие и да привлекат вниманието към другия край на острова, докато екипът на Джак се промъкне през задната врата. За по-сигурно той бе проучил сателитните карти и бе избрал да излязат на суша на северния залесен остров. Вилата се намираше на южния, така че това по-малко парче земя най-вероятно нямаше да бъде наблюдавано внимателно.

Поне така се надяваше.

Дъното започна да се надига под него и той намали скоростта. На двайсет метра от брега спря двигателя и остави устройството да легне на пясъка. Предпазливо се издигна до повърхността и подаде маската си над нея, за да огледа сушата. Тънка ивица пясък отделяше морето от тъмната стена на гората, състояща се предимно от палми и мангрови дървета при водата и карибски борове и орехи в по-високите части. Слънцето залязваше от другата страна на острова и всичко тънеше в плътни сенки.

Изчака цяла минута, оглеждаше се за някакво движение.

Всичко изглеждаше спокойно.

Мак и Брус изплуваха от двете му страни. Джак свали кислородните си бутилки, колана с тежестите и плавниците. Задържа дъх, хвана сака си и направи знак на хората си да го последват. Изрита с крака и се понесе към брега, като се стараеше да остане под водата колкото се може по-дълго. Накрая, когато пясъкът застърга по корема му, рязко се изправи и се хвърли към плажа.

Само със седем крачки излезе от водата и се озова в сенките на дърветата. Брус пристигна втори, стройната му фигура се движеше във водата напълно безшумно. Метна се над пясъка и се претърколи в сенките от дясната страна на Джак, без да остави нито един отпечатък. Мак пък щурмува плажа като десантна амфибия — надигна се от водата и се затича приведен по пясъка към дърветата отляво.

Запазиха пълно мълчание. Недалеч вълните бавно отмиваха най-видимите следи от десанта им.

Джак чакаше и трепереше. Вече не се движеше и главата отново започна да го боли. Миризмите на гората го изпълниха — гниещи листа, мокър пясък, някакво цвете с остър аромат. Трескавите му очи горяха и дори сенките му се струваха прекалено светли. Всичките му сетива се простираха навън и търсеха някакъв сигнал дали не са били забелязани.

Но не прозвучаха никакви аларми. Нямаше тревожни викове.

Удовлетворен, Джак направи знак на другите да се приготвят. Свалиха водолазните костюми и ги смениха с груби работни униформи в зелено и черно. Извадиха оръжията от саковете и прикрепиха микрофоните и слушалките по местата им.

Джак вдигна ръка и я спусна като брадва в посока на сухопътния мост, който свързваше двата острова. Ивицата пясък се намираше недалеч от вилата. Под прикритието на гората можеха да се промъкнат почти до прага й.

По-нататък трябваше да се сдобият с допълнителна информация. Джак смяташе да устроят засада на някой от стражите и да го разпитат под заплахата от сериозно осакатяване — заплаха, която щеше да се изпълни, ако онзи откаже да сътрудничи. Нямаше време за любезности. Смяташе да разбере дали Лорна е във вилата и ако е така, къде я държат.

Отново изпита онази дълбока до мозъка на костите ярост. Зрителното му поле се стесни, докато навлизаше в шарената сянка на гората. Хората му се движеха безшумно от двете му страни.

Където и да се намираше Лорна, щеше да я открие.

 

 

Спряха пред затворена врата, на която пишеше САМО ЗА ОТОРИЗИРАН ПЕРСОНАЛ, и Малик я отключи с картата си. Бенет и Лорна влязоха след него. Червенокосият Конър, надянал обичайната си намръщена физиономия, остана в коридора.

Към следващата стая водеше втора врата, но тя не можеше да се отвори, докато не бъде затворена първата.

Точно като въздушен шлюз.

Малик се обърна към Лорна.

— Онова, което ще видите, може отначало да ви се стори жестоко, но е необходимо.

— За запазване на чистотата им — добави Бенет.

Малик сви рамене.

— Или иначе казано, за да се изолират променливите. Да се премахне всяка вероятност контактът с животинските умове да доведе до психотичните сривове, наблюдавани при първото поколение образци. И тъй, нека ви покажа втория етап от изследванията ни.

Лорна изведнъж изпита страх да прекрачи прага. Боеше се да разбере какви ужаси се крият от другата страна. Малик отвори вратата — и Лорна с изумление чу детски смях, съпроводен от плясък на малки длани. Носеше се и тиха музика. Песничката от „Улица Сезам“.

Несъответствието между смеха и този дом на болката я изправи на нокти. Страхът й се засили още повече.

— Елате — каза Малик и й направи знак да го последва.

Лорна нямаше друг избор освен да се подчини. Бенет вървеше зад нея.

Малик продължи да говори. Изглеждаше мъничко нервен, може би дори смутен.

— Макар да сме ги изолирали тук, се отнасяме с тях добре.

Лорна се озова в помещение, което можеше да мине за стая за игри в която и да било детска градина. На едната стена имаше училищна дъска. Навсякъде имаше ниски разноцветни възглавници-столчета. На друга на дъска от корк бяха закрепени пастелни рисунки, а в ъгъла бе разположен плазмен телевизор, на който някакво кученце си говореше с Голямата птица.

Вниманието на Лорна обаче бе грабнато изцяло от децата. Десетки деца седяха на възглавниците или лежаха на килимчета и жадно гледаха екрана. На височина едва достигаха до кръста й, но съвсем не бяха малчугани. Напълно развитите им черти загатваха за зрелост. А от мекия пух по бузите и крайниците им беше ясно, че са роднини с обитателите на другия остров. Но вместо да са голи, децата носеха еднакви сини пижами.

— На каква възраст са? — прошепна смаяната Лорна.

— От година и четири месеца до две години — отвърна Малик.

Докато пристъпваше в стаята, едно от децата се обърна към нея, след това всички останали направиха същото. Това напомняше за синхронизацията, която бе уловила камерата в гората. Реагираха подобно на стреснато ято птици или рибки, обръщащи се едновременно в една и съща посока.

Спомни си термина, използван от Малик — кошерен разум.

Той ли беше причината за това поведение? Лорна знаеше, че поведението на ятото все още си остава неразгадано от учените. Някои се питаха дали между птиците или рибите не съществува някаква електромагнитна връзка, която ги кара да действат в съвършен синхрон. Напоследък обаче се беше стигнало до консенсус, според който всеки индивид реагира на микросигнал от съседите си — и то по предварително зададен начин.

Загледана в поведението тук, Лорна се запита дали не става въпрос за комбинация от двете.

От телевизора прозвуча нова песен и децата отново се обърнаха към него.

— Те са съвсем невинни — рече Бенет. — Изолирани тук, далеч от всякаква поквара, свързани само със себеподобните си.

Малик кимна.

— Наблюдаваме коефициента им на интелигентност с тестове и следим за някакви признаци на агресивност. Засега интелигентността им нараства с всяка седмица. И няма никаква агресия. Но може би все още е твърде рано за заключения. Агресията всъщност се проявява едва по време на и след пубертета. Въпреки това сме изпълнени с надежда.

— Какво ще правите с тях? — попита Лорна, макар да се страхуваше от отговора.

— Тъй като се развиват бързо, ще можем да събираме яйцеклетки от най-възрастните женски след още шест месеца. Дотогава ще са достигнали полова зрялост.

При мисълта за подобно насилие върху тези деца Лорна изстина.

— След това ще опитаме да унищожим онези активни части от отпадъчната ДНК на яйцеклетките, които по всяка вероятност задействат атавизмите, и ще се опитаме да ги премахнем от следващото поколение. — Малик потърка длани, сякаш нямаше търпение да чака. — Съвсем близко сме до откритие, което може да промени света.

Бенет кимна и каза:

— И затова бихме могли да се възползваме от помощта ви.

Малик беше напълно съгласен.

— Вашият опит в размножаването на екзотични животни и работа с генетичен материал може много да ни помогне в последните етапи на работата ни.

Подтекстът бе съвсем ясен — това бе предложение, на което не можеше да откаже. Не и ако искаше да остане жива. Но как можеше да се съгласи? Това не бяха застрашени от изчезване екзотични животни. Всъщност изобщо не бяха животни.

Едно малко момиченце стана от възглавницата си и вдигна ръце в универсалния жест. Лорна се наведе и го взе на ръце. Детето бе по-тежко, отколкото очакваше, с по-едри кости, но мъничката му ръка се вдигна и то започна да си смуче палеца. Малката главица се отпусна на рамото на Лорна, а блесналите очички продължаваха да следят урока по азбука от телевизора.

(… и ето че стигаш до буквата У…)

Лорна усети как детето се отпусна. Лекото потръпване на малкото му телце отслабваше с всяко вдишване. Лорна долавяше лишението у тези деца, липсата на топло общуване. Това повдигна въпрос.

Тя погледна Малик.

— Какво е станало с майката на това дете? С всичките им родители?

Малик се опита да я успокои.

— Видяхте ги. Те са настанени в хабитата. Когато заселихме другия остров, отделихме младите образци тук. Построихме детското отделение с медни проводници в стените, за да ограничим невронната мрежа на групата само в рамките на тези помещения и да ги изолираме от замърсяване, докато мозъците им са все още податливи.

Лорна си представи заснетото от камерата насилие, когато хоминидът нападна стража. Според признанието на самия Малик това не бяха тъпи животни. Макар да не можеха да разговарят, те несъмнено бяха много интелигентни и общуваха помежду си по начин, който никой не разбираше напълно.

Започна да подозира каква е причината за това нападение и жестокост.

Носеше я в ръцете си.

Майчинският инстинкт е много силен при повечето животни. В условията на съжителство този инстинкт би трябвало да се засили. Загубата на всяко дете несъмнено е била усетена от цялото племе. Да, подобно нещо би могло да ги доведе до това състояние. В съчетание с високата интелигентност — растяща всяка седмица, според думите на Малик — заплахата от страна на обитателите на хабитата щеше да става все по-голяма.

Нищо чудно, че мерките за сигурност бяха толкова сериозни.

„Бог да е на помощ на всеки, който стъпи там.“

 

 

Пет минути след дебаркирането на плажа Джак поведе екипа си през боровете. Бързо стигнаха до по-високата земя, но продължиха да се движат успоредно на брега в посока към сухопътния мост. Джак мислено определяше местоположението на групата по слънцето, ъгъла и посоката на сенките.

Въпреки това му се искаше да огледа сушата по-добре.

Забеляза една варовикова скала, която можеше да му послужи за наблюдателница, и вдигна юмрук.

Мак и Брус моментално изчезнаха в сенките от двете страни с готови за стрелба карабини, а Джак се покатери по канарата. Слънцето още къпеше върха й. За първи път пред него се разкри добър изглед към острова, чак до залива от западната страна. В него забеляза бяло петънце. Издигащият се от него черен дим ясно изпъкваше на фона на залязващото слънце. Джак се надяваше Ранди и двамата Тибодо да имат достатъчно димки, за да поддържат измамата по-дълго.

Насочи вниманието си към територията около тях. Видя ивицата пясък, свързваща двата острова. Забеляза метален отблясък, който го разтревожи. Мостът като че ли беше разделен на две от нещо като барикада. Съоръжението го нямаше на сателитните карти, но пък те бяха стари, а и подробностите се губеха.

Намръщи се на преградата, но разбираше, че няма друг избор. Щеше да се заеме с предизвикателството, когато стигнеха до него. Въпреки това наличието му не му даваше покой.

„Защо им е било да издигат преграда между двата острова?“

Обезсърчен, Джак отстъпи към ръба на канарата, за да скочи долу… и в същия миг проехтя автоматична стрелба, необичайно силна. От наблюдателницата си Джак видя как ято гълъби внезапно излетя от гората между него и моста.

Приклекна. Очакваше куршумите да започнат да разкъсват листата около него — сигурен бе, че са го забелязали. Но в следващия момент стрелбата се смени с ужасни писъци, които отекнаха пронизително във въздуха.

После писъците престанаха, някак категорично и окончателно. Настъпи тишина, сякаш цялата гора бе затаила дъх.

Джак се спусна от скалата в сенките, като се мъчеше да се движи колкото се може по-тихо. Обхвана го смразяваща увереност. Представи си барикадата. Нещо друго делеше този малък остров с групата му.

Не знаеше какво е то, но едно нещо бе сигурно.

Намираха се от погрешната страна на оградата.