Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (47)

45.

— Не изглеждаш много добре, братле.

Джак не можеше да възрази на констатацията на Ранди. Чувстваше се така, сякаш някой беше излял разтопено олово в ставите му и в същото време бе оставил кожата му да гори или да се облива в студена пот. Беше се натъпкал с някаква слаба ваксина за грип и се надяваше, че тя ще е достатъчна, за да го задържи на крака през следващите двайсет и четири часа.

— Ще се оправя — каза той колкото на Ранди, толкова и на себе си.

Стояха на няколко метра от малкия хеликоптер, който трябваше да откара Ранди и Кайл до катера на Тибодо, вече на път към Изгубения рай.

Кайл чакаше отстрани със скръстени ръце, но явно изгаряше от нетърпение да потеглят. Нокътят му нервно чоплеше гипса на ръката му като куче, търсещо закопан кокал. Беше изразил желание да участва в групата на Джак и да помогне за спасяването на сестра си, но счупената му китка не му позволяваше. Не че самият Джак беше готов да го вземе. Трябваха му хора, на които да може да разчита, мъже с опит в тайни операции.

Въпреки това Кайл изглеждаше готов да си издере гипса и да тръгне с хората на Джак. Мак Хигинс и Брус Ким чакаха две палуби по-долу при отвора за сондата с екипажа на платформата. Под тях беше хидропланът, който се поклащаше на вълните в основата на платформата и беше готов да закара щурмовата група до острова и да ги пусне в морето заедно с екипировката им на километър и половина от брега.

Джак се обърна към Ранди.

— Графикът у теб ли е?

Брат му почука главата си с пръст.

— Mais oui. Всичко е тук.

Отговорът не се хареса особено на Джак. Току-що бе посветил половин час в повтаряне на плана за нападение в кабинета на геолога на платформата. За да могат да разчитат на успех, двете групи трябваше да действат в идеална синхронизация.

Кайл пристъпи напред и изгледа намръщено Ранди.

— Не се безпокой. Записах всичко. Ще чакаме сигнала ти, преди да приближим острова.

Джак кимна. Беше доволен, че в катера на Тибодо ще има поне един, който е добър с числата. Когато се стигнеше до някое гадно кръчмарско сбиване, той имаше пълно доверие в Ранди и приятелите му, но стигнеше ли се до спазване на графици… е, кейджъните рядко носеха часовници.

Ранди просто сви рамене.

— Както и да е. Ще бъдем там, където трябва.

— Ще се погрижа да е така — добави Кайл.

Сега беше ред на Ранди да го погледне кръвнишки.

Отношенията между тези двамата определено не бяха любовни. Джак се надяваше, че старият гняв, заровен дълбоко между двете фамилии, няма да изригне и да се превърне в проблем за мисията.

— Хайде, качвайте се в хеликоптера — каза той. — Ще се свържа с базата по радиото, когато излетим.

Двамата се обърнаха и тръгнаха към хеликоптера, като внимателно поддържаха дистанция един от друг.

Джак ги разкара от главата си и тръгна към стълбището надолу. Искаше да е по-далеч, когато хеликоптерът излети. Главата му пулсираше в такт със засилващия се рев на двигателя. Когато обаче най-сетне се скри от вятъра на перките, го връхлетя миризмата на петрол и грес от платформата. Колкото по-надолу слизаше, толкова по-лоша ставаше; накрая беше готов да се закълне, че усеща на езика си вкуса на грес.

Като се бореше с гаденето, Джак спря на площадката, която гледаше към вътрешността на Залива. Свежият вятър задуха в лицето му. Вдиша дълбоко няколко пъти, за да дойде на себе си. Докато чакаше главата му да се проясни, хеликоптерът се издигна от платформата, зави на юг и полетя над водата.

Мобилният телефон завибрира в джоба му. „Сега пък какво?“ Извади го и погледна номера на обаждащия се. Беше му непознат, но кодът бе на Ню Орлиънс. Не знаеше кой го търси и отговори малко грубо.

Чу познат глас, така спокоен и любезен, сякаш го канеха на чай в изискана компания.

— Агент Менард… Радвам се, че все още мога да се свържа с вас.

— Доктор Метойър? — Джак не успя да скрие нито изненадата, нито нетърпението си.

— Зная, че сигурно бързате — каза Карлтън Метойър, — но мисля, че разполагам с информация, която може да се окаже от значение за мисията ви.

Джак пристъпи напред под освежаващия бриз.

— За какво става въпрос?

— За онова, което е било направено с животните. Покрай всичко, което стана в лабораторията, така и не намерихме време да прегледаме резултатите от ДНК анализа на онази допълнителна хромозома, която открихме в тях.

Джак си спомни, че Лорна бе споменала нещо за допълнителна хромозома. Според нея именно тя бе причината за странната мутация у животните.

— След като се установихме в зоопарка „Одюбон“, двамата със Зои имахме възможност да се заемем с резултатите. Оказа се, че хромозомата има някои шокиращи характеристики. Нещо, което трябва да знаете.

— Слушам ви. Само че времето ми е ограничено.

— Разбира се, агент Менард. Ще говоря направо по същество. Доколко сте запознат с генетичния код и по-точно с така наречената отпадъчна ДНК?

Джак въздъхна и това му донесе нов рязък пристъп на главоболие.

— Биологията не беше от любимите ми предмети, докторе.

— Няма проблем. Това е едно от основните неща в биологията. Сигурен съм, че вече знаете, че ДНК представлява огромен склад за генетична информация. Човешкият геном е дълъг три милиарда букви. Същественото обаче е, че само много малък процент от ДНК — по-точно три процента — е наистина функциониращата. Останалите деветдесет и седем процента са генетичен боклук, най-общо — багажът, който сме натрупали и пренесли със себе си през хилядолетията.

— Че защо го влачим със себе си?

— Добър въпрос. Неотдавнашните проучвания показват, че не цялата отпадъчна ДНК е чист боклук. Изследователите откриха, че определени части от нея съответстват точно на един стар вирусен код.

Джак си погледна часовника. Не разбираше накъде бие Метойър.

— Има две теории защо носим със себе си генетичния код на древния вирус — продължи Карлтън. — Според единия лагер целта му е да ни защити от нова вирусна атака — или с други думи, това е генетична памет, която просто очаква да се активира отново, ако се появи нужда от нея. Другата група твърди, че това е просто вирус, който е бил погълнат от нашата ДНК през хилядолетията. Иначе казано, багаж на еволюцията. Аз лично смятам, че може би е и двете едновременно. Особено като се има предвид, че тези части от вирусния код могат да се открият в ДНК и на животните, като се започне от най-примитивните къртици и се стигне до нас, хората. Изглежда, че носим в себе си тези идентични късчета информация от някакъв древен източник и по някаква причина ги пазим за в бъдеще.

Джак долови вълнението в гласа на учения.

— Какво общо има това с настоящата ситуация, докторе?

— Да, извинете. Разбъбрих се. Изучавахме генетичния код на чуждата хромозома и на Зои й хрумна блестящата идея да сравни поредицата с различни бази данни, в това число и с проекта „Човешки геном“. За по-малко от час получихме съответствие.

— Какво имате предвид?

— Генетичния код на допълнителната хромозома. Открихме абсолютно същата поредица в отпадъчната ДНК — при това не само в нашата, но и в тази на повечето животни.

— И какво?

— Допълнителната хромозома в опитните образци съвпада с набор стари вирусни кодове, съдържащи се в ДНК на всички животни, в това число и в нашата.

— Добре, но какво означава всичко това?

— Означава, че животинският свят — или най-малко гръбначните — може би са били изложени някога на този допълнителен код. В някакъв момент от еволюционното ни минало. Справили сме се с вируса и той е станал инертна част от генома ни. Само че сега отново се сблъскваме с него. В активна форма.

— Активна?

— Ще ви дам Зои да обясни. Тя разбира по-добре тези неща.

Преди Джак да успее да възрази, телефонът бе предаден от ръка на ръка и се чу нов глас.

— Здрасти, Джак. Съжалявам, че ти досаждаме.

— Как си, Зои?

— Ще се оправя. Просто трябва да се намирам на работа, да бъда полезна.

Джак долови напрежението и сълзите, скрити зад думите й. Това отново събуди болките и страха му за Лорна.

— Кажи ми какво сте научили, Зои.

Гласът й стана по-твърд и тя сякаш изплува от това море от мъка.

— Преди да напуснем ЦИЗВО, съпругът ми изучаваше ДНК пробите и отбелязваше определени секвенции от кода, които наричаме генетични маркери. Ясно беше какво подозираше. Маркерите бяха характерни.

— Характерни за какво? — попита Джак.

— Маркерите ясно показват, че чуждата хромозома има вирусен произход.

— Вирусен? Момент. Да не искаш да кажеш, че хромозомата е вирус?

— Така смятаме. Повечето вируси атакуват клетъчното ядро и проникват по един или друг начин в ДНК на приемника. Именно това е причината в отпадъчната ДНК да има толкова много части от вирусни кодове. Само че този вирус не само отвлича ДНК на приемника, а се превръща в негова хромозома.

Джак отново го побиха ледени тръпки. Започна да се досеща защо се е обадил Карлтън.

— Предположихме, че някой е променил генома на тези животни, като е взел чужд генетичен материал и изкуствено го е внесъл в тях — продължи Зои. — По същия начин, по който можем да вкараме светещия геном на медуза в яйцеклетката на мишка и да получим светещи мишки. Оказа се обаче, че предположението ни е прибързано. След излизането на резултатите стана ясно, че може би животните просто са били изложени на вируса, били са заразени от него. След това са предали генетичния код на потомството си, което се е родило с тези странни промени.

Джак вече разбираше защо са му се обадили. Загледа се към пустите води на Мексиканския залив. Нищо чудно, че похитителите бяха избрали изолиран остров за експериментите си.

— Вирусът — каза той. — Мислиш ли, че е заразен?

— Възможно е. Не знаем. Вече поставихме животните под строга карантина. Но решихме, че трябва да го знаете, преди да стигнете до острова. И да вземете предпазни мерки.

— Благодаря. Ще вземем. — Джак изведнъж започна много осезаемо да си дава сметка за грипните си симптоми, но нямаше време да се безпокои за тях. Имаше работа за вършене.

Тропотът на обувки по стоманените стъпала го накара да загърби морето. Мак Хигинс се изкачи на площадката. Все още продължаваше да дъвче студената угарка от пура. Опули се, когато видя Джак.

— Момент, Зои. — Джак свали телефона и кимна на Мак. — Какво има?

— Пилотът каза, че самолетът е зареден.

Джак отново кимна и вдигна телефона.

— Това ли е всичко, Зои?

— Само още едно нещо. — Последва дълга пауза. Когато заговори отново, гласът й трепереше от гняв и болка. — Намери Лорна. Върни я у дома. И накарай копелетата, които убиха Пол, да си платят.

— Обещавам, Зои. И за двете неща. — Джак прекъсна връзката, прибра телефона и се обърна към Мак. — Готови ли сме за тръгване?

— На пилота му трябват десетина минути да направи последни проверки, след това можем да излитаме. Но трябва да ти кажа нещо. Току-що се чух с Джими от управлението. Пакстън здравата се е разсмърдял. Знае, че сме се изнизали и сме извън системата.

Джак се намръщи. Лоша новина, но очаквана. Пакстън не беше глупак. Авантюрата на Джак заплашваше всички със сериозно наказание, можеше дори да се окажат зад решетките.

— Не е късно двамата с Брус да се върнете.

Мак се ухили пакостливо, без да вади угарката от устата си.

— Че тогава какво ще стане с веселбата?

Джак го тупна по рамото в знак на благодарност и го поведе към стълбите.

— А има ли вести от агента на ФБР? Някакви новини за джипиес сигнала на доктор Полк?

— Съвсем го е хванала липсата, шефе.

Джак изруга наум. Само да имаше доказателства, че Лорна е някъде там… не само заради Пакстън, но и за себе си. Докато слизаше по стъпалата, съмнението отново започна да се прокрадва по краищата на решимостта му. Ами ако Лорна изобщо не беше на онзи остров? Или ако вече бе мъртва? Потисна опасенията си. От тях нямаше да дойде нищо добро.

Лорна трябваше да е жива — и по някакъв начин Джак знаеше, че е така. Но това не означаваше, че не се намира в сериозна беда. Страхът му растеше с всяка минута.

— Е, в десет ли отлитаме? — попита Мак.

Джак поклати глава.

— Не. Тръгваме още сега.