Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (22)

20.

Джак гледаше как хеликоптерът пада от небето.

На спасителния ремък висеше човек. От развятата руса коса беше ясно, че е Лорна. Хеликоптерът се мъчеше да забави спускането си, клатеше се във всички посоки, перките ревяха неравномерно. Пилотът намери отнякъде сили да насочи машината настрани от лагера, за да не падне върху събралите се деца, и зави на запад към ръкава.

Лорна висеше на десетина метра под поплавъците. Вертолетът се сниши още повече и тя се удари в пътеката и се понесе по гръб по дъските, повлечена от разбиващата се машина…

Хеликоптерът рухна в гората точно зад границата на фермата. Въртящите се перки насякоха върховете на дърветата, после се счупиха и полетяха в ръкава. Джак зачака експлозия, но в небето се вдигна само черен стълб пушек. Усилията за по-постепенно спускане и възглавницата от растителност бяха омекотили удара.

— Болтън! Рийси! — изрева Джак на хората си през писъците и виковете в лагера. — Проверете пилота!

Двамата затичаха, а Джак хукна към най-близкия мост, следван по петите от Ранди. Беше изгубил Лорна от поглед.

В другия край на фермата някакъв мъж се изправи, осветен от пламъците на пожара. Запрепъва се напред, също в посоката на Лорна. Носеше военна пушка. Приличаше на АА-12, бойно автоматично оръжие, използвано в градски условия, способно да пробие дебел лист ламарина от трийсет метра.

Джак го беше видял как пада и бе видял и последвалия случаен залп. Тоя идиот сигурно беше тичал с пръст върху спусъка. Проклетият селяндур разполагаше с повече огнева мощ, отколкото можеше да контролира. Джак често бе виждал подобни неща.

„Колкото по-голяма е пушката, толкова по-голямо е егото.“

Заряза скапаняка и се огледа за Лорна.

Жива ли беше?

 

 

Лорна лежеше зашеметена по гръб, ушите й пищяха. Сигурно за момент беше изгубила съзнание. Надигна се на лакът. Сякаш се намираше в кошмар и й трябваше малко време, за да си спомни къде се намира. Помнеше как се завъртя по гръб при падането и се мъчеше да се предпази доколкото може, докато въжето я влачеше. Въпреки това усещаше целия си гръб така, сякаш някой я беше налагал с тояга.

Нечия сянка падна отгоре й и един глас изръмжа:

— Исусе Христе! Добре ли си? — Гласът беше носов, писклив. — Не исках да стрелям. Стана случайно, кълна се. Ако не бяхте продължили да се отдалечавате… Не ме ли видяхте, по дяволите?

Думите му бяха груби, резки, по-скоро обвинение, отколкото загриженост, сякаш случилото се беше по нейна вина. Но в този глас имаше и нещо друго. Може би заради ситуацията — по гръб, замаяна, събудила се в някакъв кошмар.

Минало и настояще се смесиха.

Сянката се надвеси над нея. Лицето на мъжа не се виждаше в тъмното. Той посегна към Лорна.

— Не мърдай. — Прозвуча като заплаха. — Цялата си оплетена.

Въпреки това тя се дръпна.

Нещо в този глас…

Внезапният спомен беше като удар в корема. Гласът, дори формата на наведения над нея силует. Познаваше този мъж. Задъхана и ужасена, Лорна се помъчи да се дръпне, сякаш да избяга от миналото, което я преследваше повече от десетилетие. Това обаче само я оплете още повече във въжето и ремъците.

— Какво ти става? — Мъжът пристъпи напред и се обърна към приближаващия тропот на обувки. Пламъците осветиха лицето му.

Лорна впери поглед в него, потресена до дъното на душата си. Разпозна чертите му — гърбавия нос, тлъстите устни, свинските очи. Споменът я смаза. Изведнъж празнината в нея се изпълни с цвят и звук. Чу собственото си хлипане, виковете си, почувства отново унижението и ужаса. Явно ги беше потиснала и затворила дълбоко в себе си заедно с всичко останало. Някак беше успяла да се убеди, че не е успяла да разгледа добре нападателя си.

Явно не беше така.

Това бе мъжът, който се беше опитал да я изнасили преди повече от десет години, мъжът, чието нападение доведе до смъртта на Том.

— Лорна!

Тя трепна. Беше Джак, тичаше към нея, идваше да я спаси като преди, смесвайки минало и настояще още по-силно.

Въпреки това Лорна не откъсна поглед от кучия син пред себе си. Той сякаш се сви и отстъпи в сенките, докато Джак приближаваше с брат си.

Забърза към нея, без дори да удостои чудовището с поглед. Падна на колене.

— Лорна, не мърдай!

Макар думите да бяха същите като чутите преди миг, в гласа на Джак имаше единствено чистосърдечна загриженост.

— Добре съм — каза му тя, после го повтори и за себе си: — Добре съм.

Сграбчи ръката му. Той й помогна да стане и да се освободи от ремъците. Лорна погледна през рамо как нападателят й се отдалечава през фермата и каза:

— Това е той.

Джак погледна натам, накъдето се беше обърнала — и замръзна до нея, щом позна мъжа. Лицето му стана като буреносен облак.

— Трябваше да се сетя — изруга Ранди. — Гарланд Чейс. Копелето на шериф Гъмбо от сестра му. Кой друг ще тръгне да си развява пукалото така?

Лорна се вкопчи в рамото на Джак. Най-сетне кошмарът бе получил и името си. Гарланд Чейс. Гласът й бе смес от увереност и изумление.

— Това е кучият син, който ме нападна. В нощта, когато умря Томи.

Ранди рязко се извърна към нея.

— Знам — прошепна Джак.

Ранди присви очи.

— За какво става въпрос?

Братът на Джак не знаеше нищо за онази нощ. Семейството му беше започнало да я мрази, да я обвинява — същото онова семейство, което тя някога се надяваше, че ще стане нейно. Лорна се разтрепери.

Джак я привлече към себе си и я прегърна.

Тя не се дръпна. Усещаше силата на ръцете му и нещо смътно и неясно, топлина и близост, които отдавна липсваха в живота й. Едва в обятията му осъзна дълбочината на загубата си през онази кошмарна нощ — не само на нероденото си бебе и на младия си приятел, но и на цяло семейство, на бъдеще, пълно с любов и топлина.

Беше изгубила всичко това през онази нощ.

Но наред с осъзнаването нямаше скръб. Вместо това я изпълни ярост, гореща и изпепеляваща. Дотук с тайните. Бяха й дошли до гуша. Изтръгна се от обятията на Джак — и заедно с това от стария кошмар. Това не беше миналото. Тя вече не беше уплашена и замаяна от упойката тийнейджърка.

Огледа се и видя упойващата пушка. Отиде до нея, вдигна я и забърза напред. Гърбът й продължаваше да гори с всяка стъпка, но болката й помагаше да се съсредоточи.

Джак я настигна.

— Лорна, какво си намислила? Този мръсник не си заслужава.

Тя го изпепели с поглед.

— Разбира се, че не си заслужава. По-късно ще си разчистя сметките с това копеле. В момента имаме по-сериозни проблеми.

Затърси от двете страни на пътеката, връщаше се по пътя, по който бе влачена. Беше изгубила одеялото с малкото — вързопът бе изхвърчал от ръцете й при удара в земята. Но къде беше паднал?

Заобиколи поредното езерце — за размножаване, доколкото можеше да прецени — и забеляза нещо яркочервено долу, непосредствено до водата. Между парапета и езерцето имаше ивица трева. Огнеупорното одеяло и малкото в него се бяха изтърколили наполовина във водата.

Лорна остави пушката, мина под парапета и скочи долу.

Одеялото се размърда. Чу се жално мяучене. Движението образува вълнички по гладкото като огледало езерце. Черните дънери във водата се раздвижиха. Две бронирани с люспи очи се извъртяха като перископ на подводница.

Някой с кубинки скочи в калта и тревата зад нея.

Джак.

Лорна се втурна напред. Взе разстоянието до брега на четири крачки. Одеялото се мяташе, увитото в него малко се мъчеше да избяга от водата.

„Ако се освободи… ако побегне…“

Краят на одеялото се повдигна и Лорна зърна мъничка бяла муцунка, мустаци… Хвърли се напред и се плъзна по колене в калта. Сграбчи одеялото и малкото.

— Хванах те…

Дръпна се назад и притисна малкото до гърдите си. Обърна се и се изправи… и водата до брега експлодира. Един алигатор се втурна напред с широко отворени челюсти. Бялата като корема на риба паст и жълтите зъби проблеснаха в тъмното.

Лорна отскочи назад, но бе твърде бавна.

Челюстите изщракаха със сила, достатъчна да скърши кост. Зъбите уловиха висящия край на одеялото и го изтръгнаха от ръцете й. Звярът се дръпна назад и тръсна глава. Одеялото се размота, ягуарчето падна в тревата, претърколи се, скочи на малките си лапички и се стрелна като мълния по-далеч от водата.

„Не…“

Лорна знаеше, че никога няма да успее да го улови пак. Ако стигнеше открития ръкав…

… но Джак се метна на пътя му като спасяващ дузпа вратар, хвана го и се претърколи, притиснал ягуарчето до корема си.

Сенките под пътеката зад него се размърдаха.

— Джак!

Един алигатор се понесе от тъмното към него. Джак нямаше да успее да се изправи навреме!

— Никакви такива, люспо!

Ранди скочи отгоре право върху гърба на алигатора, нададе боен вик и с цялата си тежест го прикова към земята. Лорна отскочи настрани, когато двамата се изтъркаляха покрай нея. Преди да паднат във водата, Ранди успя да изрита с двата си крака алигатора в корема и бронираното създание цопна с плясък в езерцето.

Лорна изтича и помогна на Ранди да се изправи. Други кожени дънери се понесоха в тяхна посока. Крайно време беше да се махат оттук.

Тя грабна подгизналото одеяло от водата. И добре че го направи.

Джак се беше изправил и се бореше с подивялото малко. Изпаднало в ужас, то го дереше с нокти. Джак обаче отказваше да го пусне. Лицето му бе изкривено от болка.

Лорна се втурна към него с широко разгънатото одеяло.

— Дай ми го!

Джак с радост тикна мятащата се маса нокти и остри като игли зъби в ръцете й и Лорна отново уви ягуарчето в одеялото. Забързаха към пътеката и се покатериха на дъските.

— Защо това малко чудовище е толкова важно? — попита Джак, когато се оказаха в безопасност. По ръцете му течеше кръв.

Лорна понечи да отговори… но думите заседнаха в гърлото й. Докато се обръщаше към Джак, погледът й случайно се плъзна по пътеката към гората.

Отговорът на въпроса на Джак беше приклекнал за скок в края на пътеката. Истинска планина от мускули, нокти и зъби, много по-голяма, отколкото беше очаквала. Буквално изпълваше цялата пътека. И гледаше право към нея.

Първичен страх стегна гърдите й.

„Откога е тук?“

Лунната светлина и отблясъците от огъня се отразяваха от снежнобялата козина на котката. От озъбената й паст висеше момче, отпуснато и безжизнено, уловено за скаутската жилетка. Според съобщението на Джак по радиото се казваше Тайлър.

Мъртво ли беше?

И тогава ръката на момчето се помръдна едва-едва.

„Живо е… слава богу… но несъмнено е в шок…“

Джак рязко се обърна. Вдигна пушката си, но се поколеба. Тайлър бе жив, но ако не успееше да повали голямата котка на място, тя най-вероятно щеше да му прехапе гръбнака.

— Недей — предупреди го Лорна.

Пристъпи пред Джак, отметна одеялото, за да покаже ягуарчето, дори го вдигна по-високо.

„Хайде, знаеш какво искаш всъщност…“

Без да откъсва поглед от нея, ягуарът пусна момчето на пътеката, но постави лапа върху гърдите му, приковавайки го към дъските.

— Лорна…

Тя продължи да гледа напред. В очите на звяра се четеше неестествена интелигентност.

— Зная какво правя — прошепна тя.

Или поне се надяваше, че знае.