Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Altar of Eden, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Венцислав Божилов, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 28 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми
Издание:
Автор: Джеймс Ролинс
Заглавие: Олтарът на Рая
Преводач: Венцислав Божилов
Година на превод: 2010
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2010
Тип: роман
Националност: американска
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-130-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1831
История
- — Добавяне
11.
Лорна така и не намери време да си оправи двора след бурята.
Когато се качи по каменните стъпала на дома си в Парковия район, вече бе късно. Слънцето се бе спуснало ниско и хвърляше дълги сенки от магнолиите и високите дъбове. Пометените от бурята листа и накъсаните цветя създаваха същинска картина на Джаксън Полак, да не говорим, че из обраслата градина се търкаляха и няколко счупени керемиди. В центъра се издигаше сух каменен фонтан с покрит с мъх ангел.
При окаяния вид на фамилното имение Лорна въздъхна.
Боята на верандата беше станала на мехури и се лющеше. Италианските колони бяха изподраскани. Дори украсената с резба махагонова врата трябваше да се дръпне по-здраво, за да се отвори, тъй като касата й се бе изкривила от цял век смяна на сезони.
След кратка борба успя да я отвори. Къщата тънеше в мрак. Брат й решаваше някакъв проблем на една петролна платформа в Залива. Щеше да се върне чак утре.
„И по-добре.“
Включи осветлението в антрето. От дясната страна имаше дървено стълбище до площадката на втория етаж и оттам до третия. В кладенеца на стълбището висеше масивен полилей от осемнадесети век, докаран от някое френско шато. Половината крушки не светеха. За Лорна смяната им и полирането на кристалите беше подвиг, достоен да бъде възпят в балади.
Остави тежкия куфар до вратата и се запита дали ще има време за една гореща баня. Копнееше да се освободи от мръсните дрехи и да напълни ваната с най-горещата вода, която можеше да й предложи старият бойлер. Може би с една чаша шардоне. Всяко момиче има право на мечти.
Нощта се очертаваше дълга, а утре я очакваше напрегнат ден в ЦИЗВО. Засега беше направила всичко по силите си там. Най-важните тестове все още се провеждаха и резултатите нямаше да са готови до сутринта. Особено я интересуваше ДНК анализът от допълнителната двойка хромозоми, която се срещаше у всички спасени животни. Кой беше провеждал тези експерименти и защо? Отговорите може би се намираха в генетичните кодове на странните хромозоми.
Преди да стигне до стълбите, от недрата на къщата зазвъня телефон. Лорна забърза през антрето към масата в хола. Сигурно беше Джак, макар че бе странно, че не я търси по мобилния. Сърцето й затуптя по-бързо в очакване да чуе плановете за нощния лов. Но когато вдигна слушалката, чу гласа на по-малкия си брат. Кайл се обаждаше от петролната платформа.
— Здрасти, Лорна. Просто проверявам дали къщата още си е на мястото.
— За момента да. Повече от това не гарантирам.
Брат й се засмя. Сигурно беше отегчен. Както обикновено, двамата разговаряха по-често по телефона, отколкото у дома. Когато бяха заедно, се опитваха да не се пречкат един на друг — което не беше трудно в къща със седем спални и пет бани.
— Оставих съобщение преди известно време — каза Кайл. — Реших, че са те извикали в работата. Не исках да те безпокоя там.
— Спокойно можеше да се обадиш. Макар че днес беше истинска лудница. — И Лорна набързо му разказа за случилото се.
— Господи, това е наистина шантаво!
— Именно. Все още продължаваме с лабораторните тестове…
— Не, имам предвид, че Джак Менард те е извикал за разследването. Сигурно е било много неловко.
Нужни й бяха няколко секунди, преди да отговори. „Неудобно“ беше бледо описание на вихъра емоции, който я беше залял — вина, мъка, срам, гняв и нещо по-дълбоко, нещо скрито, но споделено помежду им. Представи си буреносно сивите очи на Джак, начина, по който погледът му сякаш я събличаше до кости. Дори малкият й брат не знаеше истината за онази зловеща нощ.
— Поне вече си приключила с него — каза Кайл.
Лорна отново си върна дар слово, но гласът й бе само сянка на самия себе си.
— Не е точно така. Ще му помогна в издирването на избягалия ягуар.
— В какъв смисъл ще помогна? Ще го съветваш като професионалист ли?
— Да. Освен това тази нощ отивам на лов с него.
Възцари се зашеметено мълчание, последвано от избухване:
— Да се си се побъркала? Защо ще ходиш?
Лорна погледна черния куфар до вратата. В него беше упойващата пушка.
— Искам да съм сигурна, че ще хванем котката жива.
— Майната й на котката. Отиваш в блатата с член на фамилия, която с удоволствие би те хвърлила на алигаторите.
Не можеше да му обясни защо няма причина да се страхува от Джак.
— Успокой се. Няма да сме само двамата. Събира се цял екип.
— Недей да ходиш, Лорна. Или поне изчакай до утре, докато се върна. Ще дойда с теб.
— Не. Ягуарите са нощни животни. Котката ще ловува довечера. Това е най-добрият ни шанс да я заловим, преди някой да пострада.
— Лорна…
Телефонът в джоба й иззвъня.
— Търсят ме по другия телефон.
— Изчакай, докато се върна — бързо каза той, преди да е успяла да затвори.
— Ще говорим утре. — Лорна затвори и извади мобилния си телефон. — Доктор Полк.
— Готова ли си? — Беше Джак. Безцеремонният му тон моментално я изправи на нокти. На заден план се чуваше познатият вой на хеликоптер.
— Разбира се, че съм готова.
— Можеш ли да ни чакаш на кея зад зоопарка „Одюбон“?
— Там съм след петнайсет минути. Какъв е планът?
— Ще те вземем с хеликоптер. Казах на всички останали да се съберат в Порт Сълфър.
Тя долови напрежението в гласа му. Джак премълчаваше нещо.
— Какво има?
— Котката е нападнала човек. Насред делтата. Открихме тялото само преди минути. На едно дърво, увито в испански мъх. Черепът е смазан, едната ръка е откъсната.
Сякаш някой й изкара въздуха. Вече бяха закъснели.
— За последен път — настоя Джак. — Моите хора могат да се справят и сами. Няма причина да идваш.
Тя погледна куфара с пушката. Джак грешеше. Сега вече тя имаше две причини. Все още искаше да залови котката жива, но поведението й я бе разтревожило, беше засилило желанието й да я проследи. Ягуарът не се бе скрил някъде, както се беше надявала. Движеше се — но накъде?
— Джак, идвам. Споровете само ще ни изгубят времето. Колкото по-бързо намерим котката, толкова по-малко хора ще бъдат изложени на опасност.
Той въздъхна тежко.
— След петнайсет минути на кея. Нито секунда по-късно. Сама каза, нямаме време за губене.
И затвори.
Нямаше да има гореща вана. Лорна грабна куфара и бутна вратата. Слънцето вече потъваше зад хоризонта. Скоро щеше да се стъмни.
Докато бързаше по стъпалата на верандата, за миг я обзе съмнение.
„Какви ги върша?“
Загрижеността на брат й, предупреждението на Джак… беше отхвърлила и двете, но притесненията им бяха пуснали корен в нея, бяха намерили почва. Тя бе ветеринар, а не ловец на едър дивеч.
Въпреки това не спря. Тръгна към колата. Веднъж вече се бе поколебала, бе позволила на страха да я забави и това бе струвало живота на едно момче.
Не и този път… Никога повече.