Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Altar of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми

Издание:

Автор: Джеймс Ролинс

Заглавие: Олтарът на Рая

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2010

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-130-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1831

История

  1. — Добавяне

11.

Лорна така и не намери време да си оправи двора след бурята.

Когато се качи по каменните стъпала на дома си в Парковия район, вече бе късно. Слънцето се бе спуснало ниско и хвърляше дълги сенки от магнолиите и високите дъбове. Пометените от бурята листа и накъсаните цветя създаваха същинска картина на Джаксън Полак, да не говорим, че из обраслата градина се търкаляха и няколко счупени керемиди. В центъра се издигаше сух каменен фонтан с покрит с мъх ангел.

При окаяния вид на фамилното имение Лорна въздъхна.

Боята на верандата беше станала на мехури и се лющеше. Италианските колони бяха изподраскани. Дори украсената с резба махагонова врата трябваше да се дръпне по-здраво, за да се отвори, тъй като касата й се бе изкривила от цял век смяна на сезони.

След кратка борба успя да я отвори. Къщата тънеше в мрак. Брат й решаваше някакъв проблем на една петролна платформа в Залива. Щеше да се върне чак утре.

„И по-добре.“

Включи осветлението в антрето. От дясната страна имаше дървено стълбище до площадката на втория етаж и оттам до третия. В кладенеца на стълбището висеше масивен полилей от осемнадесети век, докаран от някое френско шато. Половината крушки не светеха. За Лорна смяната им и полирането на кристалите беше подвиг, достоен да бъде възпят в балади.

Остави тежкия куфар до вратата и се запита дали ще има време за една гореща баня. Копнееше да се освободи от мръсните дрехи и да напълни ваната с най-горещата вода, която можеше да й предложи старият бойлер. Може би с една чаша шардоне. Всяко момиче има право на мечти.

Нощта се очертаваше дълга, а утре я очакваше напрегнат ден в ЦИЗВО. Засега беше направила всичко по силите си там. Най-важните тестове все още се провеждаха и резултатите нямаше да са готови до сутринта. Особено я интересуваше ДНК анализът от допълнителната двойка хромозоми, която се срещаше у всички спасени животни. Кой беше провеждал тези експерименти и защо? Отговорите може би се намираха в генетичните кодове на странните хромозоми.

Преди да стигне до стълбите, от недрата на къщата зазвъня телефон. Лорна забърза през антрето към масата в хола. Сигурно беше Джак, макар че бе странно, че не я търси по мобилния. Сърцето й затуптя по-бързо в очакване да чуе плановете за нощния лов. Но когато вдигна слушалката, чу гласа на по-малкия си брат. Кайл се обаждаше от петролната платформа.

— Здрасти, Лорна. Просто проверявам дали къщата още си е на мястото.

— За момента да. Повече от това не гарантирам.

Брат й се засмя. Сигурно беше отегчен. Както обикновено, двамата разговаряха по-често по телефона, отколкото у дома. Когато бяха заедно, се опитваха да не се пречкат един на друг — което не беше трудно в къща със седем спални и пет бани.

— Оставих съобщение преди известно време — каза Кайл. — Реших, че са те извикали в работата. Не исках да те безпокоя там.

— Спокойно можеше да се обадиш. Макар че днес беше истинска лудница. — И Лорна набързо му разказа за случилото се.

— Господи, това е наистина шантаво!

— Именно. Все още продължаваме с лабораторните тестове…

— Не, имам предвид, че Джак Менард те е извикал за разследването. Сигурно е било много неловко.

Нужни й бяха няколко секунди, преди да отговори. „Неудобно“ беше бледо описание на вихъра емоции, който я беше залял — вина, мъка, срам, гняв и нещо по-дълбоко, нещо скрито, но споделено помежду им. Представи си буреносно сивите очи на Джак, начина, по който погледът му сякаш я събличаше до кости. Дори малкият й брат не знаеше истината за онази зловеща нощ.

— Поне вече си приключила с него — каза Кайл.

Лорна отново си върна дар слово, но гласът й бе само сянка на самия себе си.

— Не е точно така. Ще му помогна в издирването на избягалия ягуар.

— В какъв смисъл ще помогна? Ще го съветваш като професионалист ли?

— Да. Освен това тази нощ отивам на лов с него.

Възцари се зашеметено мълчание, последвано от избухване:

— Да се си се побъркала? Защо ще ходиш?

Лорна погледна черния куфар до вратата. В него беше упойващата пушка.

— Искам да съм сигурна, че ще хванем котката жива.

— Майната й на котката. Отиваш в блатата с член на фамилия, която с удоволствие би те хвърлила на алигаторите.

Не можеше да му обясни защо няма причина да се страхува от Джак.

— Успокой се. Няма да сме само двамата. Събира се цял екип.

— Недей да ходиш, Лорна. Или поне изчакай до утре, докато се върна. Ще дойда с теб.

— Не. Ягуарите са нощни животни. Котката ще ловува довечера. Това е най-добрият ни шанс да я заловим, преди някой да пострада.

— Лорна…

Телефонът в джоба й иззвъня.

— Търсят ме по другия телефон.

— Изчакай, докато се върна — бързо каза той, преди да е успяла да затвори.

— Ще говорим утре. — Лорна затвори и извади мобилния си телефон. — Доктор Полк.

— Готова ли си? — Беше Джак. Безцеремонният му тон моментално я изправи на нокти. На заден план се чуваше познатият вой на хеликоптер.

— Разбира се, че съм готова.

— Можеш ли да ни чакаш на кея зад зоопарка „Одюбон“?

— Там съм след петнайсет минути. Какъв е планът?

— Ще те вземем с хеликоптер. Казах на всички останали да се съберат в Порт Сълфър.

Тя долови напрежението в гласа му. Джак премълчаваше нещо.

— Какво има?

— Котката е нападнала човек. Насред делтата. Открихме тялото само преди минути. На едно дърво, увито в испански мъх. Черепът е смазан, едната ръка е откъсната.

Сякаш някой й изкара въздуха. Вече бяха закъснели.

— За последен път — настоя Джак. — Моите хора могат да се справят и сами. Няма причина да идваш.

Тя погледна куфара с пушката. Джак грешеше. Сега вече тя имаше две причини. Все още искаше да залови котката жива, но поведението й я бе разтревожило, беше засилило желанието й да я проследи. Ягуарът не се бе скрил някъде, както се беше надявала. Движеше се — но накъде?

— Джак, идвам. Споровете само ще ни изгубят времето. Колкото по-бързо намерим котката, толкова по-малко хора ще бъдат изложени на опасност.

Той въздъхна тежко.

— След петнайсет минути на кея. Нито секунда по-късно. Сама каза, нямаме време за губене.

И затвори.

Нямаше да има гореща вана. Лорна грабна куфара и бутна вратата. Слънцето вече потъваше зад хоризонта. Скоро щеше да се стъмни.

Докато бързаше по стъпалата на верандата, за миг я обзе съмнение.

„Какви ги върша?“

Загрижеността на брат й, предупреждението на Джак… беше отхвърлила и двете, но притесненията им бяха пуснали корен в нея, бяха намерили почва. Тя бе ветеринар, а не ловец на едър дивеч.

Въпреки това не спря. Тръгна към колата. Веднъж вече се бе поколебала, бе позволила на страха да я забави и това бе струвало живота на едно момче.

Не и този път… Никога повече.