Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (36)

34.

Дънкан се вслуша в приглушения взрив, който бързо заглъхна. Идваше отдолу.

Беше се опитал да се свърже с намиращия се там екип на Корей, но не получи отговор.

Това беше тревожно, но не бе първостепенна грижа.

Центърът беше обкръжен. Никой не можеше да влезе или излезе от него.

Стоеше над мъртвия Филдинг. Лицето му беше кървава каша, устните бяха почернели, сякаш замръзнали моментално. Дънкан вече бе забелязал контейнерите с течен азот и можеше да предположи какво се е случило. Филдинг явно беше подценил жената и си бе позволил непредпазливост.

Тъпо.

Не изпиташе съжаление от мъчителната смърт на глупака.

Такео, американец от азиатски произход, се приближи и докладва:

— Вторият етаж е претърсен. Няма следа от жената.

Дънкан не отговори. Не беше изненадан.

Друг от хората му се обади от вратата на лабораторията:

— Да сляза ли да проверя останалите в моргата?

„Това може да почака.“

— Вие двамата идвате с мен — нареди Дънкан.

Сградата беше обкръжена и нищо друго нямаше значение. След две минути щеше да се махне оттук. С най-малко една награда в ръце. После щеше да изгори шибаното място до основи и да приключи с всичко това.

— Накъде, сър? — попита Такео.

Дънкан не отговори. Беше забелязал картоните до компютъра в лабораторията. Д-р Лорна Полк. От предварителната справка за това място знаеше, че е ветеринарен лекар. Тя отговаряше за криогенната лаборатория и ветеринарната лечебница. Според плановете ветеринарното крило се намираше в задната част на този етаж, най-далеч от пожара.

В паниката си тя би трябвало да избяга на някое сигурно, познато й място.

Дънкан прекрачи трупа на Филдинг и тръгна натам. Предпазливо. Сполетялото Филдинг беше добър пример. Той нямаше да си позволи да подценява д-р Полк.

— След мен.

 

 

Джак се надигна. Взривът го беше съборил на пода. В другия край на лабораторията гореше огън. Пламъците бушуваха в коридора към хладилното отделение. Помещението се пълнеше с пушек.

Бързо огледа лабораторията. Нямаше следи от нападатели, но избягалият със сигурност щеше да предупреди останалите. Джак не разполагаше с много време. Затича се към огъня.

Стигна до коридора, но димът го изпълваше целия. Пламъците танцуваха по стените от двете страни. Ключалката на металната врата в дъното със сигурност беше взривена.

Чу през дима женски вик. Явно нападателите бяха разбрали, че учените са се скрили вътре, и се бяха опитали да се доберат до тях. Но и явно някой не знаеше как се борави с пластичен експлозив.

Втурна се напред, без да обръща внимание на пламъците.

Докато наближаваше почернялата врата, нечия ръка замахна от дима към лицето му. Джак се дръпна и видя сребристия проблясък на острието, минало на косъм от носа му.

— Аз съм — изсъска той. — Агент Менард!

От димната завеса се появи братът на Лорна, държеше скалпел. Другата си ръка беше притиснал към кръста. По ъгъла на извивката личеше, че си е счупил китката.

Кайл се хвърли напред, без да си направи труда да се извини, че едва не го беше ослепил. Вълнуваше го само едно.

— Къде е Лорна?

Джак поклати глава и сърцето му се сви. Беше се надявал, че е успяла някак да стигне дотук и да се скрие с другите.

— Не зная.

— Как така не знаеш? — Кайл изглеждаше така, сякаш беше готов отново да му се нахвърли със скалпела.

— Оставих я горе, в кабинета й.

Джак мина покрай Кайл, привлечен от хлипането на жената. Трябваше да ги накара да се размърдат.

В хладилника видя невробиоложката Зои Трент. Бе коленичила до съпруга си, който лежеше на една страна в разпълзяваща се локва кръв. Дебела стоманена тръба, откъртена от силата на взрива, беше пронизала гърдите му.

Не помръдваше, не дишаше.

Патологът Гриър беше коленичил от другата му страна и проверяваше пулса на гърлото му. Поклати тъжно глава.

Ледена ярост заля Джак.

Кайл заговори до рамото му. В гласа му ясно се долавяше вина.

— Ако не бях заключил толкова добре… ако не им се беше наложило да взривяват вратата…

— Щяхте всички да сте мъртви — довърши Джак. Знаеше, че щеше да стане точно така.

Карлтън Метойър стоеше до Зои. Лицето му изглеждаше ужасно състарено. Опита се да я накара да стане.

— Отишъл си е, мила — тихо рече той. — Трябва да вървим.

— Нееее — изстена тя и се вкопчи в ръката на съпруга си.

Джак нямаше време за любезности. Пристъпи напред и грубо я вдигна. Тя се опита да се съпротивлява, но Джак я понесе по обхванатия от пламъци коридор. Зои престана да се мята и се отпусна, но продължи да стене. Беше се вкопчила в него, сякаш се давеше.

Щом стигнаха основното помещение, Джак я предаде на Гриър и Карлтън и нареди:

— Изведете я оттук. През задния изход. Пътят би трябвало да остане чист още няколко минути. Скрийте се в гората и не спирайте на едно място.

Двамата не възразиха. Те също бяха потресени и уплашени.

Кайл се задържа последен.

— Сестра ми…

Джак посочи след останалите.

— Върви. Ще я намеря.

Кайл не помръдна. Гледаше го втренчено.

Джак го бутна да тръгва след другите.

— Повярвай ми. Ще я намеря.

„Или ще умра, докато се опитвам.“

 

 

Лорна беше клекнала до входа на операционната. С очилата за нощно виждане имаше ясен изглед през лечебницата към входа. Взираше се от толкова време, че очите й пареха, сякаш някой ги бе посипал с пясък. Не смееше дори да мигне.

И слава богу.

Без никакво предупреждение — без да се чуе нито стъпка, нито шепот — вратата рязко се отвори и двама души се втурнаха вътре. Бяха се снишили и моментално се разделиха, с вдигнати за стрелба оръжия.

Последва ги трети, по-изправен от тях.

Нещо в позата му накара сърцето й да забие още по-силно.

Лорна вдигна от пода запалката, с която обикновено палеше бузеновата лампа във ветеринарната лаборатория. Преди няколко минути я бе взела от лабораторната маса заедно с малката бутилка пропан. Центърът беше далеч от града и нямаше прокаран газопровод.

С другата си ръка вдигна лежащия в скута й маркуч, който се използваше за свързване на анестетичния апарат към гнездото за кислород в стената. Беше го откачила от апарата, но го бе оставила закрепен към стената, в която имаше тръби до кислородните бутилки в сервизната стая. След това беше прекарала следващите две минути в пълнене на маркуча с пропан.

Вдигна маркуча, освободи края му и доближи запалката. Едно бързо щракване и искрата подпали изтичащия газ.

От края блъвна пламък. Лорна го запуши отново и загледа как синята светлина полетя по пълния с пропан маркуч. Сиянието стигна до стената и изчезна. Тя си представи как огънят продължава по тръбите, как огнената стрела се носи право към…

 

 

Съскането привлече вниманието на Дънкан веднага щом прекрачи прага. „Змия“ бе първата му мисъл и той моментално отскочи. Звукът обаче идваше отляво, от някакво странично помещение, върху чиято врата имаше два предупредителни знака.

Кръвта нахлу в слепоочията му и запулсира.

През очилата за нощно виждане видя в другия край на помещението мъничък пламък. Това можеше да означава само едно.

„Засада…“

Нямаше време да предупреди останалите, които му бяха отляво и отдясно. Хвърли се по-далеч от съскащата врата, като се блъсна в Такео. Другият от екипа му стоеше точно пред вратата…

… когато тя експлодира.

Синя огнена топка я изкърти от пантите и тя улучи нищо неподозиращия мъж в гърба и се разцепи на две. Последва втора експлозия. Дънкан успя да избута Такео между себе си и взрива.

Полетяха шрапнели, чу се метален звън.

Звукът още не беше заглъхнал, когато Дънкан изблъска Такео от себе си.

Азиатецът се вдигна на колене, зашеметен и объркан. Обърна се към Дънкан, сякаш търсеше обяснение. В лицето му се беше забило парче метал. Течеше му кръв. Едното му ухо липсваше.

Изведнъж Такео рязко се плесна отстрани по врата.

Пръстите му извадиха стреличка от долната част на брадичката му.

„Упойваща стреличка…“

Оглушен от взрива, Дънкан дори не бе чул изстрела.

Главата на Такео клюмна назад, той изгъргори нещо, на устните му изби гъста бяла пяна. След миг се вцепени и рухна на пода.

Преди Дънкан да успее да помръдне, нещо го улучи право в гърлото, сякаш бе получил удар с юмрук в ларинкса. Той бързо се протегна и извади стреличката, вбесен, че са го хванали неподготвен.

Въпреки предупреждението явно беше подценил д-р Полк. Но не можеше да направи нищо освен да изругае.

„Да ти го начукам, кучко…“

* * *

Лорна видя как и вторият мъж падна на пода. Личеше си, че се съпротивлява на упойката, но дори слабо убождане с М99 можеше да е фатално. А тя го бе улучила в гърлото, където кръвоносните съдове бяха много, а количеството упойка бе достатъчно да свали и носорог.

Въпреки това изчака трийсет секунди, докато тялото на мъжа напълно замря.

Но не смееше да чака повече.

Пламъците се засилваха и превръщаха очилата за нощно виждане в пречка. Лорна ги свали, предпазливо пристъпи напред и тръгна към изхода. Не искаше да рискува пожарът да я заклещи тук. Освен това й трябваше друго оръжие. Пушката й побираше само две стрелички. Мунициите й бяха свършили.

Отиде до първия нападател и вдигна карабината му от пода. Беше тежка. Заоглежда я, докато минаваше покрай втория мъж — и докато се отдалечаваше, нещо я сграбчи за глезена, дръпна и тя падна по очи на земята.

 

 

Дънкан се изправи. Докторката изпъшка и се опита да се претърколи, замаяна, с разцепена и окървавена брадичка. С жестока усмивка той я възседна, замахна с пистолета си и я удари с дръжката в тила.

Тялото под него се отпусна. Безжизнено. Само че тя не се правеше на умряла лисица, както бе направил той преди малко.

„Накрая кой кого подцени, доктор Полк?“

Разтърка гърлото си. Все още го болеше от удара на стреличката. Най-вероятно щеше да хрипти дни наред. Но само толкова. Стреличката беше улучила микрофона на гърлото му и бе отскочила, а иглата само беше одраскала мъртвата тъкан по белезите му. Не бе трудно да улучи именно нея, като се имаше предвид, че по-голямата част от врата му беше покрита с белези от онова нападение.

Преобърна докторката. Все още дишаше. Добре.

Освен това забеляза, че е доста красива. И руса, точно както ги обичаше.

Доволен от трофея си, Дънкан се наведе, вдигна жената и я метна на рамо. Постави ръка на задника й, за да я задържи, и тръгна през сградата с намерението да излезе оттам, откъдето бе влязъл.

Подтикван от адреналина, бързо стигна главния коридор. Проходът бе пълен с дим. Отсреща видя човек в маскировъчно облекло, седнал на пода и опрял гръб в стената.

Когато Дънкан приближи, мъжът вдигна ръка и изграчи:

— Сър…

Оказа се Корей, командирът на атакуващата група.

Беше слязъл в моргата, за да взриви вратата на хладилника и да залови един от учените. Страшно голяма услуга му беше направил. Бе успял да прецака всичко и се бе наложило Дънкан лично да поеме нещата в свои ръце.

Корей изстена и отпусна ръка — беше твърде слаб, за да я държи вдигната. Седеше на пода, в собствената си кръв — и лайна, доколкото можеше да надуши Дънкан — притиснал юмрук към раната в корема си. Сякаш беше улучен с гюле.

— Помощ…

Някой явно беше видял сметката на екипа на Корей.

Дънкан погледна назад по задимения коридор. Изведнъж изпита чувството, че някой го гледа. Време беше да се маха оттук. Без да обръща внимание на ранения, забърза към отворения прозорец.

Имаше онова, за което беше дошъл. Майната му на другото.

Стигна до прозореца, наведе се и се измъкна през него с жената. Щом се озова навън, докосна микрофона и повика помощника си.

— Конър, приготви хората за изтегляне.

— Сър?

— Изпълнявай. Ще се срещнем пред сградата.

И тръгна натам.

— Ами избягалите образци? — попита Конър. — Още не сме ги намерили. Тези предаватели за нищо не стават на къси разстояния.

Това беше вярно. Джипиес предавателите можеха да определят местоположението с точност малко повече от половин километър. При толкова много дървета и храсти наоколо търсенето на животните бе като да търсиш игла в купа сено.

— Попаднахме само на някакво бездомно куче — продължи Конър.

„Куче?“

Сто на сто онова псе от шевролета. Стисна ядосано зъби.

— Убихте ли го тоя шибан помияр?

— Не. Успя да избяга.

„Лошо.“

— Прекратете търсенето — заповяда Дънкан. — След това вдигнете това място във въздуха.

— Слушам.

Дънкан забърза към паркирания автомобил. Каквато и гордост да подхранваше необходимостта да се справи с всички животни, беше изчезнала. Вече разполагаше с достатъчно добър трофей в ръцете си. Оцелелите животни бяха слаби и неразвити. Нямаше да оцелеят дълго сами в пущинака. Освен това той разполагаше с нужното му. Жената щеше да им разкаже какво са научили тук и кой друг е в течение. Това би трябвало да задоволи шефовете му на остров Изгубения рай.

После можеше да разполага с жената както му се хареса.

А той твърдо възнамеряваше да му хареса.