Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (16)

14.

Лорна седеше сама на предната палуба. Катерът се плъзгаше гладко по тесния канал, покрай който се издигаха стари блатни кипариси. Боботенето на двигателя й действаше приспивно. До този момент на спокойствие не си беше давала сметка колко уморена е всъщност. Почиваше си, доколкото можеше, и гледаше ръкава.

На по-малко от километър отпред се чуваше по-острият вой на двата плъзгача, които водеха. Лъчите на прожекторите им разсичаха мрака. Между клоните на дърветата примигваха светулки, танцуваха над канала като предупредителни светлинни.

Заслуша се в дишането на блатото — в плясъка на водата, в корените на кипарисите, в шепота на листата, в гръмкото крякане на жабите, писъците на совите. А под всичко това се усещаше нещо безвременно и заспало, намек за праисторически свят, кътче от изначалния Едем.

— Гладна ли си?

Гласът я накара да подскочи. Почти беше задрямала, унесена в мислите си. Подуши и долови чудесния аромат на нещо пикантно, който рязко изпъкваше на фона на миризмата на тиня и блато.

Джак пристъпи към нея.

— Гъмбо от раци. Надявам се, че обичаш бамя.

— Нямаше да съм южнячка, ако не обичах.

С изненада откри в яхнията парченца pain perdu. Майка й навремето го приготвяше всяка неделя сутрин — накисваше стар хляб в мляко и канела, оставяше го да престои през нощта, след което го пържеше. Ароматът изпълваше цялата къща. Никога не беше яла pain perdu с гъмбо.

Колебливо загреба едно парче.

— По рецепта на grand-mère — каза Джак. Усмивката се долавяше зад думите му. — Опитай.

Тя вкуси предпазливо натопения хляб. Примижа.

— Боже мой… — Смесицата от горещото гъмбо и сладостта на канелата беше на път да я докара до припадък.

Усмивката стигна и до лицето му.

— Кейджъните поназнайваме това-онова за готвенето.

Остана до нея, докато тя омиташе яхнията. Постепенно обаче взе да става неловко. Твърде много неща имаше между тях, призраци от миналото, които ставаха твърде реални в тъмното блато и тишината.

Накрая Джак наруши напрегнатото мълчание. Сякаш за да прогони тъмнината, замахна с ръка и улови искрицата светлина, която прелиташе наблизо. После отвори шепата си. Мъничката светулка вече беше угаснала — магията й беше развалена и тя отново бе само малка крилата буболечка.

— Grand-mère беше страхотна готвачка, но grand-père беше нещо като лечител. Знаеше какви ли не домашни церове. Къпане в отвара от пипер срещу болежки. Ако имаш треска, спиш под леглото. Стриваше светулки и ги бъркаше с чист спирт, за да прави мехлем. Твърдеше, че лекувало ревматизъм.

Духна светулката и тя литна и заблещука отново.

— Обикаляше из къщи по долни гащи нощем, а раменете и коленете му бяха омазани със светеща пихтия.

От гърдите на Лорна се изтръгна топъл смях.

— Брат ти ми го каза веднъж. Изкарал си акъла.

— Помня. Grand-père почина, когато Том бе само на шест. Беше твърде малък, за да разбере. Пък и всеки път, когато виждахме блатен газ, аз все му казвах, че духът на дядо идва да го вземе.

Лорна се усмихна на това как спомените им се сплитаха и се въртяха около Том. Отново настъпи мълчание. Това беше проблемът да е с Джак. За каквото и да говореха, и двамата ги преследваха техни собствени призраци.

Можеха да оставят тишината да ги смаже, да ги накара да се разделят, но Джак остана до нея. Между двамата имаше много неизказани неща, които от години очакваха обяснение. Гласът му се сниши до шепот, но въпреки това тя долови болката му.

— Трябва да те попитам… някога съжалявала ли си за решението си?

Лорна се напрегна. Никога не беше говорила за това с никого, поне не откровено. Но ако някой заслужаваше честен отговор, това бе Джак. Изведнъж й стана трудно да диша. Мислите й се върнаха към онзи момент в банята, теста за бременност. Както винаги, миналото бе само на една крачка.

— Ако можех, щях да върна всичко — каза тя. — Наистина. И не само заради Том. Не минава и ден, без да си мисля за това. — Ръката й се плъзна към корема й. — Трябваше да съм по-силна.

Джак помълча за момент, явно преценяваше какво и как да отговори.

— С Том бяхте още деца.

Тя поклати глава.

— Бях на петнайсет. Достатъчно голяма, за да преценя по-добре. И преди, и след това.

С Том се бяха любили в градинската барака в имението й след едни пролетни танци. Бяха глупави и влюбени, излизаха вече близо цяла година. И двамата бяха девствени. Любенето беше болезнено, необмислено и пълно със заблуди.

От първия път не се забременява.

Когато пропусна цикъла си, а след това тестът потвърди бременността, точно тази заблуда беше направена на пух и прах. Реалността и отговорността се стовариха отгоре им с цялата си тежест. Не говореха за тази ужасяваща обща тайна, която не искаше да си отиде. През следващия месец Лорна буквално беше изкупила всички тестове за бременност от аптеките на близкото градче. Всяка нощ се молеше коленичила.

Какво можеха да направят?

Не беше готова да има дете, да бъде майка. Том се ужасяваше от мисълта как ще реагират родителите им. Тя също беше възпитана като католичка — бе взела първото си причастие в катедралата „Сейнт Луис“. Като че ли нямаше избор, особено ако родителите й научеха истината.

Том предложи решение. В съседния район имаше една акушерка, която правеше аборти. При това не ставаше дума за бабешки методи. Акушерката имаше опит от клиниката за семейно планиране и беше използвала уменията си, наред с купени на черно инструменти и лекарства, за да отвори своя незаконна клиника в една стара къща. Бизнесът й процъфтяваше. Клиентите й не бяха само тийнейджърки, но и палави съпруги, жертви на изнасилване и всеки, който искаше нещата да си останат в тайна. А подобни хора в Южна Луизиана имаше в изобилие. Районът си имаше неписано правило — ако не говориш за нещо, значи то никога не се е случвало.

В края на краищата това беше истинската сила на Делтата. Тайните можеха да бъдат удавени завинаги в тъмните й разклонения и блата.

Но бе заблуждение да се мисли, че подобни тайни наистина умират. Някой все пак трябва да живее с тях. И често онова, което се смята за завинаги изчезнало, отново изплува на повърхността.

Джак прочете болката в стойката й, мъката, която така ясно се изписа на лицето й. Не биваше да си отваря устата. Нямаше право да я разпитва, да забива този кол в сърцето й. Конкретно в тази история той имаше и свой собствен товар на плещите си. Може би именно затова беше тук, за да намери някакъв начин да прости на самия себе си.

— Том така и не ми спомена, че си бременна — тихо заговори Джак. — Не каза дори и на мен. Живеехме в една стая, така че знаех, че нещо не е наред. Беше станал много унил и тих, ходеше из къщи като ударен с мокър парцал. Едва когато се обади онази нощ, пиян, плачеше… може би търсеше опрощение от по-големия си брат.

Лорна се обърна към него. Никога не беше чувала за това.

— Какво ти каза?

Джак почеса четината на брадичката си. Стърженето му се стори толкова силно, че отпусна ръка.

— През това време си била при акушерката. Докато те чакал, той се замъкнал в някакъв долен бар наблизо и се напил.

Тя се взираше в него и го чакаше да продължи. Джак знаеше, че е запозната с тази част от историята.

— Едва го разбирах какви ги говори. Направил ти дете. Това поне беше ясно.

— Вината не е само негова — уточни тя.

Джак кимна и продължи:

— Разкъсваше се от чувство за вина. Беше сигурен, че е съсипал живота ти. Че го мразиш. А най-вече имаше чувството, че те е насилил да идеш при акушерката. Че е било неправилно. Но вече било прекалено късно.

Тя го погледна.

— Знаех, че е уплашен… също като мен. Но не знаех, че се е измъчвал. Успявал е да го скрие.

— Типично за кейджън. Joie de vivre. Мъката трябва да се потиска и това важи с особена сила за мъжете. Може би затова се беше напил. Не е можел да го понесе без поне малко алкохол.

Лорна се намръщи.

— Когато излязох и го видях да се клатушка и да заваля думите, страшно се ядосах. Болеше ме, не бях на себе си от упойките, а той беше пиян. Развиках му се, наругах го хубаво. Смятахме след аборта да идем в хотел. Бях казала на нашите, че ще преспя при приятелка. Всичко беше планирано. Но след като го намерих в такова състояние, реших, че е по-добре да прекараме нощта в каросерията на пикапа му, докато не изтрезнее…

Гласът й секна. Джак знаеше защо.

— Но Том не е пил самичък.

— Да. Не беше пил самичък.

Горе-долу по това време Джак бе летял през окръга с мотора си. След пиянското обаждане беше разбрал, че брат му има нужда от него и че определено не е в състояние да шофира.

Гласът на Лорна стана студен, сякаш се мъчеше да се отдалечи колкото се може повече от спомена.

— Когато онези дойдоха, Том вече беше заспал в каросерията. Измъкнаха ме навън още преди да разбера какво става. Съпротивлявах се, но ме държаха здраво. Свалиха ми джинсите до коленете, разкъсаха блузата ми…

— Не е нужно да говориш за това, Лорна.

Тя сякаш беше оглушала.

— Не можех да ги спра. Още помня вонящия дъх на онова копеле, миризмата на алкохол. Смехът му. Ръцете му по мен. Трябваше да съм по-внимателна.

Гласът й пак секна и тя се разтрепери.

— Те бяха мръсници — рече Джак. Говореше против чувството за вина, което чуваше в гласа й. — Хищници. Вероятно редовно са се навъртали около клиниката. Жените под упойка са били лесна плячка за тях. А и кой би съобщил за нападението? Онези жени са отивали да правят тайни аборти на незаконно място. Мълчанието им на практика е било гарантирано. Кучите синове вероятно са напили Том с някакво менте, за да го елиминират. И ти си останала сама и уязвима.

— Но аз не бях сама. — Обърна се към него. Очите й блестяха в тъмното.

Джак бе пристигнал точно навреме, мотоциклетът му беше поднесъл на паркинга. Видя ги край гората върху Лорна. Изпълни го дива ярост. Нахвърли се върху тях, но успя да подчини гнева си на хладната пресметливост. При трима срещу един трябваше да им даде пример, така да нападне единия, че останалите двама да се уплашат. Вдигна мръсника от Лорна и изви ръката му, докато не изхрущя кост и онзи не изпищя. След това започна да го удря, беше се превърнал почти в животно в яростта си, счупи му носа на кучия син, скулата, изби му предните зъби.

Въпреки това му остана здрав разум да извика на Лорна да бяга, да изтича при пикапа и да се маха. Не знаеше колко други има наоколо, дали боят няма да привлече някакви другарчета на тези тримата.

До вратата на автомобила обаче Лорна се поколеба и Джак реши, че се е парализирала от страх.

— Бягай, тъпа кучко!

Все още съжаляваше за думите си — и заради жестокостта им, и заради онова, което щеше да ги последва.

Лорна скочи в кабината, двигателят изрева и тя подкара. Докато превръщаше лицето на копелето в кървава пихтия, Джак я видя как излиза на заден от паркинга на тесния криволичещ път. По онова време не знаеше, че брат му е в несвяст в откритата каросерия. Научи истината чак по-късно, след катастрофата. Лорна бе изгубила управление в тъмното, не беше преценила един завой и бе забила колата в някакво дърво.

Въздушната възглавница я спаси.

Том беше намерен на петнадесет метра от пикапа, с лице във водата.

 

 

Лорна гледаше измъченото изражение в очите на Джак. Не помнеше почти нищо след катастрофата.

Следващите дни й бяха като размазани.

Резултатът от онази нощ беше типичен за правната система на Луизиана. Сключиха се сделки при закрити врати. Тя бе намерена за виновна в шофиране в нетрезво състояние, макар то да не бе свързано с алкохол, както предполагаха всички след взетите проби от тялото на Том. При него алкохолът в кръвта надвишаваше допустимата норма четири пъти. Нейното състояние бе приписано на въздействието на упойките — подробност, която бе премълчана пред журналистите, за да се спести допълнителното унижение за родителите й.

Джак също бе дал показания при закрити врати защо е била зад волана. В същото време срещу него беше повдигнато обвинение за нападение.

Лорна се срамуваше, че така и не е научила какво се е случило с него след всичко това. Джак просто беше изчезнал.

— Ти къде отиде? — попита тя сега. — След съда?

Той въздъхна и поклати глава.

— Онзи, който те беше нападнал и когото пребих, се оказа от семейство с много дебели връзки.

Лорна беше потресена. Опита се да погледне на миналото с други очи, за да проумее думите му. В гърдите й пламна гняв.

— Чакай малко. Мислех си, че никой не знае кой е бил.

При опита за изнасилване не беше успяла да разгледа добре нападателя си. А в затънтените кътчета на Делтата хората предпочитаха да си затварят устата.

— Отърваха се от мен — обясни Джак. — Сега ми е ясно, че са се страхували да ме преследват открито. Така щеше да се разбере за опита за изнасилване — престъпление, на което по тукашните места често се гледа с пренебрежение, защото момчетата са си момчета, но никой не искаше да изпробва тази теория. А освен това ти не беше изнасилена, така че защо да се раздухва историята?

Джак явно усети студенината, която лъхна от нея, защото побърза да каже:

— Това бяха техните думи, не моите. Както и да е, така и не се стигна до съд. Въпреки това не можеха да ме пуснат просто така. Неговото семейство имаше връзки. Моето не. Пък и отдавна си имаме проблеми със закона. Сигурно си спомняш, че Ранди вече беше зад решетките за нападение над полицай. Намекнаха, че животът му може да се окаже в опасност, ако не играя по свирката им и не си държа езика зад зъбите. Затова ми беше предложен избор — да ида в затвора или да вляза в морската пехота.

— Значи затова замина?

— Нямаше как. — Джак нарочно избягваше погледа й. — Пък и ако трябва да съм честен, радвах се, че се махам. Аз те накарах да избягаш с колата, аз ти заповядах да се махнеш. Как можех да погледна семейството си в очите? А когато след края на службата се върнах, открих, че ми е по-лесно да си мълча. Да оставя мъртвия да почива в мир.

Лорна много добре го разбираше. Дори в нейния дом въпросът така и не бе обсъждан открито от семейството й. „Ако не говориш за нещо, значи то никога не се е случвало.“ Отново се възцари дълго мълчание, но вече не така тежко и пълно с призраци. Накрая тишината бе нарушена от приближаващи стъпки.

Беше помощникът на Джак, Скот Нестър. Беше от Арканзас и в гласа му все още се долавяше планински акцент, но поведението му бе съвсем професионално.

— Сър, все още не можем да се свържем с никого от фермата по радиото. Как ще продължим? Мога да се обадя на хеликоптера да се отбие натам.

Джак стана. Топлотата и близостта се изпариха в мига, в който отново влезе в ролята си на командир.

— Фермата беше предупредена да се евакуира. Може би затова не отговарят. Успяхте ли да потвърдите, че са се махнали?

— Кеслър все още звъни.

По изражението на Джак личеше, че все още преценява дали да извика вертолета. Лорна — не беше убедена, че идеята е добра — вдигна ръка.

— Силният шум от хеликоптера, прожекторите… ако котката е някъде наблизо, суматохата ще я прогони. Можем да изпуснем добрата възможност.

Джак обмисли съвета й и си погледна часовника.

— Ще стигнем фермата след пет-шест минути. Хеликоптерът не може да стигне по-бързо. Въпреки това се обади на пилота, Скоти. Кажи му да е в готовност. Не бива да…

Прекъсна го тропот на кубинки. Появи се друг агент. Изглеждаше почти тийнейджър.

Джак се обърна към него.

— Какво има, Кеслър?

— Сър, току-що засякох обаждане от фермата.

— Евакуирали ли са се?

— Не, сър. Не зная, сър.

Джак го изгледа сурово, за да го накара да се успокои.

Кеслър с мъка пое дъх.

— Направих няколко повиквания и получих един отговор. От местното сдружение на бойскаутите. Казват, че една тяхна група заминала за фермата днес сутринта и щяла да остане на лагер една седмица.

Сърцето на Лорна се сви.

— Оттогава никой не е чувал нищо за тях — добави младежът.