Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (64)

62.

Кампусът на университета Тулани се издигаше сред скупчени стари имения, изпъстрени с магнолии паркове и колежански общежития. Намираше се само на няколко спирки с трамвая „Сейнт Чарлз“ до дома на Лорна в Парковия район.

Въпреки това през последните три дни тя рядко напускаше неврологичния отдел на четвъртия етаж на медицинския център на университета. Сега крачеше напред-назад по коридора и с нетърпение чакаше невролога да приключи прегледа си.

Джак беше докаран тук с хеликоптер направо от катера на Тибодо. Лорна дойде с него и обясни на докторите какво е направила. Спести доста подробности, но бе напълно честна относно състоянието му.

Половината специалисти на болницата бяха минали през стаята на Джак. След като го докараха, го включиха на пропофол, за да го задържат в кома, електроенцефалограмата му бе под непрекъснато наблюдение, а към тялото му бе прикрепена цяла батарея уреди.

Днешният ден бе решаващият. Цяла сутрин докторите намаляваха вливанията, за да му дадат възможност бавно да се събуди, като в същото време внимателно следяха ЕЕГ за евентуално подновяване на пристъпите. Дотук всичко беше наред. Оставаше обаче един по-важен въпрос.

„Какво е останало от Джак?“

Неврологът изглеждаше уверен, че няма трайно увреждане на мозъка, но след подобно изпитание не можеше да даде пълни гаранции. Джак можеше да си остане жив труп, а можеше и да се възстанови напълно. Докторът обаче я бе предупредил, че най-вероятно резултатът ще е някъде по средата.

Така че не им оставаше друго освен да чакат.

Родителите на Джак и брат му седяха в коридора. Кайл бе слязъл до кафенето да донесе още кафе за всички. Никой не беше мигнал. Покрай чакането през изминалите няколко дни всички се бяха сближили.

Лорна най-сетне бе споделила цялата история за онази нощ с Том — бебето, опита за изнасилване, пристигането на Джак и трагичния завършек. След като започна, думите сякаш се изляха от нея сами. Имаше много сълзи от всички страни, но накрая всички се чувстваха като излекувани.

— Била си просто дете — каза майка му и хвана ръката й. — Горкичката. Да носиш такъв товар всичките тези години.

Вратата на стаята най-сетне се отвори и лекарите и сестрите излязоха. Неврологът тръгна към тях. Лорна се опита да разчете лицето му. Семейството на Джак се събра около нея.

— Прекратихме вливанията — обясни с въздишка докторът, — но ще продължим да му даваме ниски дози бензодиазепин, докато се събужда. Освен това наблюдаваме електроенцефалограмата му и всичките му жизнени показатели.

— Може ли да влезем при него? — попита Лорна.

Докторът се намръщи.

— Само по един. — Поклати предупредително пръст. — И не се задържайте много.

Лорна се обърна към семейството.

Майката на Джак я потупа по ръката.

— Влизай, миличка. Сега ти също си от семейството. Освен това, ако момчето ми се събуди, сигурно ще иска най-напред да види едно хубаво личице.

Лорна понечи да възрази, но реши да си позволи този момент на егоизъм.

Прегърна майката на Джак и забързано влезе. Една сестра беше останала да наблюдава уредите. Лорна седна на стола до леглото. Беше прекарала нощта на същия този стол, държеше ръката на Джак, говореше му и се молеше.

Впери поглед в бледото му лице. Загледа как гърдите му се издигат и отпускат. Изпод чаршафите му излизаха всевъзможни проводници и тръби, свързани с мигащи и пиукащи инструменти. Наведе се и докосна ръката му.

— Джак…

Ръката му трепна — и сърцето й подскочи. Но дали това означаваше, че я е чул, или че пристъпите започват отново? Изпълнена със страх и надежда, Лорна стана, без да пуска ръката му. Наведе се над него и го загледа.

Гърдите му се надигнаха тежко, после той въздъхна.

Клепачите му потрепнаха и се вдигнаха, но очите му продължаваха да са разфокусирани.

— Джак — прошепна тя. Постави дланта на другата си ръка върху бузата му. — Моля те…

Той бавно премигна — веднъж, два пъти — и изведнъж Лорна осъзна, че я гледа.

— Здрасти — уморено прошепна Джак.

Тя стисна ръката му.

— Ти си здрасти.

Призрачна усмивка пробяга по устните му. Продължиха да се гледат мълчаливо. Очите му сякаш я изпиваха. После пръстите му се стегнаха около нейните с изненадваща сила. На лицето му се изписа съжаление.

— Онова, което казах… — започна той хрипливо. Гласът му бе дрезгав от изтощение, а може би и от още нещо.

Тя го спря. Разбираше вината, скрита в онези три думи.

Том го няма.

Призракът бе измъчвал живота и на двамата, но вече беше време да бъде освободен.

Лорна се наведе, целуна го леко по устните и прошепна тихо:

— Но ние сме тук. Има ни.