Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (58)

56.

Лорна вкара и последното дете в антрето, през което се стигаше до основния комплекс на лабораторията. То действаше като въздушен шлюз и се наложи децата да се разделят на три групи, за да минат през него.

Уплашени от разделянето, малчуганите се нуждаеха от почти непрекъснато успокояване и окуражаване. Лорна разбираше тревогата им. Малик бе казал, че детското отделение е екранирано с медни проводници в стените, за да се предпазят развиващите се умове от замърсяване. Така че всеки път, когато оставеше едната група в коридора и се върнеше за следващата, връзките помежду им за момент се прекъсваха от медния щит. Лорна можеше само да гадае какъв ли ужас би изпитала, ако внезапно й отрежат половината мозък.

Накрая всички отново бяха заедно.

Отново свързани в коридора, децата се събраха още по-плътно едно до друго. Нуждаеха се от контакт, както умствен, така и физически.

Но Лорна не смееше да чака. Извади пистолета от колана си. Трябваше да намери начин да се върне в лабораторията, а оттам да се доберат до вилата.

— А сега тихо. Не се отдалечавайте.

Тръгна по коридора, следвана от децата. Стреснати от новата обстановка, те ходеха като по лед — движеха се несигурно, сякаш не се доверяваха на краката си. Повечето всъщност сигурно никога не бяха излизали от детското отделение.

Въпреки това групата се движеше мълчаливо, сякаш усетила опасността.

Лорна се мъчеше да се върне по същия път, по който я бяха довели тук. Детското отделение се намираше в най-дълбокото ниво на лабораторния комплекс — за да може скалата да екранира допълнително децата, но също така и за да ограничи достъпа само за онези, които имаха разрешение да идват тук. Беше благодарна за това.

Навън бушуваше война и тук сякаш бе съвсем пусто. Накрая стигна до познато стълбище. Вдигна ръка, за да даде знак на децата да изчакат, докато проучи пътя, и като пристъпваше колкото се може по-тихо, се промъкна по стъпалата към горната площадка.

Коридорът минаваше през операционната, където беше видяла за пръв път един от хоминидите. В края му трябваше да се намира главната лаборатория.

Чу приглушени гласове и пръстите й се стегнаха около дръжката на пистолета. Колко души имаше тук? Ако не бяха много, може би щеше да си проправи път навън с помощта на оръжието. Трябваше да опита. Единственият начин да стигне до вилата бе през лабораторията на Малик.

Каквито и да бяха обстоятелствата, трябваше да действа бързо.

Махна на децата да я последват.

— Побързайте.

Групата забърза по стъпалата и се изсипа в коридора с нея — но изведнъж нещо се промени. Първото момче на стълбите внезапно трепна и запуши ушите си с длани. Останалите също замръзнаха.

Лорна коленичи сред тях.

— Какво има?

Децата стояха неподвижно, в позите им се четеше болка и страх.

Нямаше време да ги успокоява. Трябваше да ги накара да продължат. Наведе се, взе едно малко момиченце и се изправи. Вместо да се отпусне в обятията й както преди, момиченцето остана в ръцете й като стегнат възел.

Нямаше време да се чуди каква е причината за поведението им. Тръгна по коридора с момичето. Останалите я последваха, но от гърдите им се изтръгна тихо скимтене, подобно на пара от заврял чайник. Дланите на децата не се отлепяха от ушите.

„Какво ги притеснява?“

 

 

Ранди протегна ръка и докосна брат си.

— Господи, Джак! Горещ си като състезателна кола през юли. И изглеждаш полумъртъв. Не, вземам си думите назад. Изглеждаш като ходещ мъртвец.

Джак не възрази. Зрението му продължаваше да е стеснено. Главата му пулсираше с всеки измъчен удар на сърцето. А най-тревожното бе, че и двете му ръце бяха станали странно безчувствени.

Но поне беше успял да стигне до другия остров.

При това със съюзници, колкото и странни да бяха.

— Какво им стана? — попита Кайл.

Братът на Лорна стоеше недалеч от тях с един от братята Тибодо. Ти-Боб беше дошъл с Ранди, а Пейот бе останал на катера. Кайл притискаше гипсираната си ръка към гърдите си. Беше увил гипса с тиксо, за да го запази сух, а с другата си ръка стискаше пистолет. Доколкото можеше да се съди по това как го държеше, явно бе запознат с оръжията.

Другите двама — чернокожи братовчеди на Тибодо — също се криеха в гората, въоръжени с пушки и брадви, затъкнати в коланите.

Погледите на всички бяха приковани към зверовете, криещи се в сенките с тях.

— Защо спряха така изведнъж? — попита Кайл.

Джак се огледа. Слънцето беше потънало зад хоризонта и гората тъмнееше. Светлината от горящия остров зад тях караше всички сенки наоколо да танцуват.

Въпреки това лесно можеше да долови онзи, когото наум бе кръстил Белега, несъмнения лидер на дивата армия. Обикновено енергичната му фигура бе замръзнала на място — както и всички останали, хора и зверове.

Само преди малко екипите на Джак и Ранди се срещнаха в гората. След като се справи с първоначалния шок на хората на Ранди, Джак бе настоял да продължат, да се възползват от временното преимущество след атаката по суша. Но цялата мрачна армия просто бе заковала на място, замръзнала в различни пози.

Белега стоеше с наклонена глава, сякаш заслушан в песен, която можеше да чуе единствено той. Същото като че ли се отнасяше и за останалите.

Преди Джак да успее да разбере какво става, Белега внезапно се обърна към него, изгледа го със студените си черни очи… а после цялата група изведнъж тръгна отново, без никой да дава сигнал.

Преди да продължи, Белега се обърна към един от своите — също човек-звяр, еднорък, чиито белези изглеждаха по-лоши и от неговите. Изглеждаше по-възрастен и повечето от белезите му бяха прави, вероятно следи от хирургически експерименти. Джак забеляза метална чиния, закрепена на гърдите му като някаква груба броня.

Белега го докосна по рамото, двамата се спогледаха за миг, след това едноръкият се обърна и затича към гората.

Без никакви обяснения Белега продължи нагоре по склона.

Малки и големи зверове се пръснаха в широка верига, която покриваше целия склон. Четири котки се движеха от двете страни, фаланга вълци-кучета водеше, а гигантското, подобно на ленивец създание подскачаше до тях. Джак за първи път забеляза и три черни лисици с размерите на добермани. Движеха се толкова бързо, че приличаха по-скоро на сенки, отколкото на същества от плът и кръв.

След миг изчезнаха сред дърветата.

Десетина мъже и жени на Белега вървяха редом с животните, понесли груби оръжия — копия, сопи, каменни брадви. Трима бяха въоръжени с карабини.

Джак тръгна след тях — все пак те познаваха пътя по-добре от него. Но този път нямаше да е лек.

Бяха изминали по-малко от трийсет метра, когато в гората пред тях затрещяха изстрели. Огънят от дулата освети сенките. Трасиращи куршуми пронизаха тъмната гора.

Засада.

Предните редици започнаха да падат.

Един куршум изсвири покрай ухото на Джак.

Той приклекна зад едно дърво.

На крачка от него Кайл събори Ранди на земята — в последния миг. Куршумът перна козирката на каскета му и той отлетя от главата му.

Ранди изруга, когато Кайл се претърколи от него, но проклятието не беше насочено към брата на Лорна.

— Това ми беше любимата шапка.

— Ще ти купя нова, ако си затваряш устата — обеща му Кайл.

Ранди погледна хлапето, сякаш едва сега го преценяваше за първи път. Над главите им засвистяха още куршуми. Двамата изпълзяха настрани до една скала и се скриха заедно зад нея.

Джак беше изгубил от поглед Мак и Брус, но автоматичната стрелба наблизо показваше, че са добре. Вдигна пушката, готов да щурмува хълма.

И тогава започнаха писъците.

Без да обръща внимание на нищо, мрачната армия не беше забавила ход. Използваха труповете на падналите като кървави щитове и пометоха позициите на снайперистите. Неестествената тишина на атаката им беше ужасяваща.

Стрелбата се засили, но в нея вече се долавяше паника.

Някакъв камък се затъркаля и заподскача надолу по склона. Когато мина покрай Джак, той с ужас видя, че всъщност е глава с каска.

После всичко приключи толкова внезапно, колкото беше започнало.

Армията продължаваше напред и увличаше Джак и хората му след себе си.

— Не спирайте — извика той. — Стойте с тях.

Продължиха нагоре през касапницата. Кръвта беше превърнала почвата в кал. Някои войници още бяха живи и се мъчеха да изпълзят настрани, червата им се влачеха по земята.

Един уплашен войник се беше облегнал на едно дърво. Половината му лице липсваше. Насочи пистолет към тях и започна да дърпа спусъка, но беше останал без патрони.

Подминаха го, без да спират.

След малко Джак започна да се препъва и да се олюлява. Краката му сякаш бяха пълни с олово, дишането му бе неравно, всяка глътка въздух го изгаряше. Но вместо да стане безчувствен към обстановката, сетивата му си оставаха странно изострени.

Подуши сладката влага на някакво цвете, което стъпка. Чуваше пукането на игличките под краката си. Потъналата в здрач гора му се струваше прекалено светла.

След още десет метра видяха вилата.

Стоманените капаци на всички прозорци на долния етаж бяха спуснати и вилата изглеждаше като обсадена крепост. Бункерът в горната част беше превърнат в куп развалини. Мебелите от тиково дърво по откритите веранди бяха станали на трески от картечния огън на катера.

Внезапно Белега се появи до Джак. Изгледаха се и Джак отново изпита чувството, че черепът му ще се разцепи. Белега се пресегна и сграбчи ръката му под лакътя. Жестът изглеждаше едновременно като благодарност и заплаха.

Джак го разбра.

И двамата бяха стигнали до целта си.

След тази последна атака всички съглашения се отменяха.