Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (19)

17.

Ти-Боб стоеше на носа на лодката — по-малкият му брат я управляваше с греблото на кърмата — и се вслушваше в делтата с притворени очи. Не му трябваха разни скъпи очила да ловува като на двамата агенти на Граничен патрул, които седяха в кануто му. Надушваше афтършейва им и колосаните им дрехи.

Нямаше никаква полза от тези двамата.

Ти-Боб беше роден в Делтата — в буквалния смисъл, в кану като това. Ловуваше по тези места, откакто беше проходил. Познаваше ги като собствения си брат.

Вслушваше се в гората наоколо. Нощем тя беше доста шумна. Чуваше жабите, бухалите, цвъртенето на птиците в гнездата им. Виждаше как тревата се движи от двете страни, докато брат му насочваше кануто през гъстата растителност. Още по-наблизо комарите свиреха в ушите му.

Гладният тътен на поглъщащия дървото огън все още се чуваше в далечината, но с навлизането в гората ставаше все по-приглушен. Въпреки това димът продължаваше да прогонва животните. Два блатни заека изскочиха от тръстиките и се втурнаха през потока. Миг по-късно ги последва елен.

Ти-Боб наблюдаваше всичко внимателно.

Животните не бяха съвсем изпаднали в паника, а това означаваше, че все още има начин да се заобиколят пламъците. От пътя и посоката на бягащите създания можеше да определи края на пожара.

Беше сигурен, че може да намери начин да заобиколи огъня. Топна пръст във водата, за да прецени течението, и започна да насочва брат си със знаци. Избягваше каналите, където водата изглеждаше прекалено застояла — знаеше, че те ще свършат в някое езерце. Вместо това се придържаше към течащата вода и насочи лодката в широка дъга около пламъците.

Докато насочваше кануто в нов ръкав, до носа му достигна странна миризма. Макар и слаба, тя бе като плесник по лицето му. Миризмата на блатото му беше позната като стройното тяло на жена му. Познаваше всеки дъх на Делтата, независимо от сезона и времето. Носът му се сбърчи. Това, което беше надушил, нямаше място тук.

Вдигна ръка и я сви в юмрук. Пейот завъртя греблото и кануто леко и безмълвно спря.

— Защо… — обади се един от мъжете.

Ти-Боб го изгледа свирепо да млъкне. С очилата си за нощно виждане патрулният приличаше повече на насекомо, отколкото на човек.

Тъпак!

Насочи вниманието си към тъмната гора. Нека другите се оглеждат с високотехнологичните си джаджи. Неговите сетива бяха по-остри.

Нещо бе минало оттук.

Но дали все още беше наблизо?

Притвори очи и се заслуша с цялото си същество във всеки плясък, цвъртене, пукот и шумолене. В съзнанието му се оформи картина на района. Съсредоточи се още по-дълбоко и различи в далечината нещо, оформено от шумове и тишина едновременно — скачащи във водата жаби, внезапно прекъсване на ударите на кълвач, паническо бягство на катерица.

Някъде там имаше нещо — и се движеше.

Бавно, потайно.

Насочваше се към пожара, вместо в обратната посока.

Идваше към тях.

Ти-Боб махна с ръка и брат му оттласна кануто от калното дъно и умело го насочи по посочения канал. Ти-Боб вече не избягваше пламъците. Насочи кануто право към сърцето на пожара. Това бе единственият им шанс — да изчезнат в жегата и дима на огъня и да се надяват, че ловецът няма да ги последва.

Но за да успеят, трябваше да се движат бързо и тихо.

Зад него радиото изпращя и се чу глас:

— Екип едно, докладвайте.

Агентът на Граничен патрул постави ръка върху радиостанцията, но Ти-Боб го спря с поклащане на глава. Четиримата в лодката седяха абсолютно неподвижни и се оглеждаха. Измина един безкраен миг.

Като се изключи боботенето на пожара, блатото се беше смълчало.

 

 

— Екипът на Мансур не отговаря — докладва Скот.

В същия миг проехтяха изстрели. Прозвучаха сякаш току зад дърветата, но Джак знаеше, че идват поне от километър и половина.

Получиха отговор.

Лорна бе права. Котката беше тук.

Джак вдигна радиостанцията.

— Колко остава до пристигането на хеликоптера?

— Пет минути.

— Да претърси на изток. В посоката, накъдето тръгнаха другите. — Спомни си тревогите на Лорна, че прожекторите, перката и грохотът на двигателя могат да подплашат ягуара. Молеше се наистина да е така. — Пилотът да лети ниско над дърветата. И максимално шумно.

— Какво става? — обади се Ранди от кърмата.

Джак продължи да държи радиостанцията до устните си.

— Скоти, и вие там внимавайте. Кажи на всички да се качват на палубата.

— Вече се качиха. Наблюдаваме и двата бряга. Към катера ли се връщате?

Джак усети погледите на другите върху себе си.

— Не. Продължаваме. Ще се опитаме да заобиколим огъня и да помогнем на хората във фермата. Ще им е нужно оръжието ни с тази котка на свобода.

— Разбрано, сър. Край.

Джак свали радиото.

— Е, значи продължаваме? — попита Ранди.

Джак кимна и каза:

— Да. Вече почти сме заобиколили огъня.

Загледа се през очилата. Горещината и блясъкът на пожара ясно се виждаха през дърветата. Никак не му се искаше да обръща гръб на братята Тибодо и хората от екипа си, но щяха да им трябват над пет минути да се върнат в блатото и още повече, за да продължат след другото кану от отсрещната страна на канала.

Посочи един по-широк ръкав, който водеше на юг. Ако минаваше сравнително право, можеха да го използват да минат покрай пожара и да стигнат до фермата за алигатори.

Ранди въздъхна и зави. Другите двама гребяха. Кануто се плъзна в канала. Джак следеше разрастването на горския пожар.

За съжаление каналът ставаше все по-тесен, клоните на дърветата се снишаваха все повече и накрая все едно се плъзгаха през тунел. Усещането се засилваше още повече от ограничения зрителен ъгъл на очилата за нощно виждане. Джак се присви, но въпреки това клоните продължаваха да закачат каската му, а по лицето му се лепеше мъх.

Ранди изруга.

Но поне огънят оставаше на изток от тях.

Каналът правеше внезапни завои и излизаше в езерца със застояла вода. Светулките кръжаха в нощта на светещи сребристозелени облаци пред очите на Джак.

Полузаслепен от гъмжилото им, той не забеляза клона, който го перна по лицето и одраска бузата му. Джак машинално го бутна настрани — и едва тогава осъзна грешката си.

Клонът бе мек, покрит с плат.

Тялото падна от дървото и се стовари в кануто. Мъжете се развикаха стреснато. Джак рязко свали очилата и им викна да млъкнат.

Трупът бе провесен през борда на кануто, наполовина във водата, с лицето надолу. Липсваха му крак и ръка.

Ранди посочи напред с греблото.

Джак се обърна. Пламъците на пожара осветяваха ужасна картина. Още две тела висяха от дърветата като някакви зловещи коледни украшения и от тях капеха капки кръв.

На двайсетина метра по-нататък през канала минаваше ограда. На нея висеше табела. Макар да бе тъмно, Джак успя да различи червените букви.

МИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО

Оградата на фермата.

Бяха стигнали. В потвърждение Джак чу викове. Ревът на огъня заглушаваше думите, но той успя да различи и по-тънки гласове.

Деца.

— Напред! — нареди Джак.

Хората му изхвърлиха тялото през борда, греблата отново се потопиха и кануто се плъзна под окачените тела. Възтопла капка падна върху ръката на Джак. Той впери поглед в аленото петно, после отново се обърна към труповете. Разполагането им толкова близо до фермата изглеждаше нарочно, сякаш бяха оставени като предупреждение. Котката маркираше територията си.

Колко умен бе всъщност този звяр?