Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (54)

52.

Дънкан стоеше пред прозорците в управлението на охраната. Отгоре тежката картечница трещеше от бункера и бронираните стъкла на прозорците вибрираха. Далеч долу куршумите оставяха във водата бродерия, която наближаваше димящия катер в залива.

Още при първия знак за беда катерът беше дал газ и се бе насочил към брега. Носът му се вдигна високо, избутан от водата от някакви мощни двигатели, много по-мощни, отколкото можеше да се очаква от обикновен рибарски съд. Това наблюдение се потвърди, когато първите куршуми улучиха бордовете на катера и отскочиха, без да му причинят вреда.

Явно корпусът на съда бе подсилен с броня. Контрабандистите на оръжие и други стоки често маскираха бойните си съдове като обикновени рибарски катери. Тежката картечница на вилата можеше да разкъса лека броня и дори да свали бавно летящ самолет, но сега разстоянието и ъгълът на стрелба бяха неподходящи.

После се случи нещо странно.

От кърмата на катера във водата бе спуснат зодиак, който полетя като черна ракета напред.

Тежката картечница отново намери основната си мишена и куршумите улучиха носа. Бронираният съд рязко зави и тръгна странично, като оголи борда си, за да защити малкия зодиак. Куршумите рикошираха от корпуса, после откосът продължи нагоре към мостика. Стъклата на прозорците се пръснаха на парчета. Мъже се проснаха по корем на палубата.

Зодиакът летеше към северния край на залива и подскачаше на вълните. Охраната по плажа откри огън. От лодката отговориха със стрелба, последвана от димна опашка. Ракетата улучи плажа и експлодира, като вдигна висок фонтан пясък и направи на трески една палма.

Охраната се пръсна, а лодката продължи да лети по водата, сякаш се опитваше да заобиколи и да се насочи към пясъчната ивица, свързваща двата острова.

Преди Дънкан да успее да прецени заплахата, се появи по-сериозен проблем.

Някакъв мъж излезе на палубата на риболовния катер, опрял на рамото си някакво дълго оръжие. Коленичи и го насочи към вилата.

„Шибано копеле…“

Задната част на оръжието избълва дим и Дънкан се дръпна от прозореца. Ракетата полетя право към него — или по-скоро към картечницата над него. Така или иначе, той нямаше никакво желание да остава тук.

Хвърли се към вратата.

 

 

Лорна стоеше замръзнала с Малик и Бенет в детското отделение. Момиченцето в ръцете й се бе вкопчило в яката на блузата й и трепереше. Изведнъж стрелбата спря, но след секунди се чу взрив, който бе като ритник в корема. Макар и заглушена от скалата, експлозията разтърси стените.

Всички затаиха дъх, после едно дете заплака. За секунди плачът се подхвана от останалите. Детегледачката — закръглена жена с азиатски черти, най-вероятно китайка — напразно се опитваше да ги успокои. Момичето в ръцете на Лорна скри мъничкото си лице в рамото й и продължи да трепери.

— Нападнати сме — каза Малик.

— Стойте тук. — Бенет тръгна към вратата, но не беше направил и две крачки, когато тя рязко се отвори и нахълта Конър.

— Сър, добре ли сте?

— Какво става?

— Командир Кент се обади по радиото. Катерът в залива откри огън по нас. Командир Кент смята, че са пирати.

„Пирати?“ — удиви се Лорна. Беше чувала от Кайл истории за скитащи банди мародери, които кръстосваха водите на Мексиканския залив и отвличаха кораби или разграбваха селища по крайбрежието. Веднъж нападнали дори нефтена платформа.

Бенет тръгна към вратата.

— Заведете ме при Дънкан.

— Каза да ви задържа всички тук.

— Глупости. Не съм малко дете, че да се крия в някаква дупка.

Малик застана до шефа си.

— Ако има проблем, трябва да се върна в лабораторията си, за да прибера вирусните образци, в случай че ситуацията ескалира. Ако изгубим образците, губим всичко.

Бенет кимна.

— Да, направете го.

Малик махна на детегледачката.

— Ела с мен. Трябва ми помощ.

Конър направи вял опит да ги спре.

— Сър…

Бенет решително го избута настрани и нареди:

— Доктор Полк да остане тук. — Погледна я. — Ще продължим нашия разговор веднага щом сложим край на това.

Малик излезе след шефа си.

Конър се поколеба за миг, после изруга и ядосано ги последва. Дори не погледна назад, докато затваряше. Лорна остана сама с децата.

При затворена врата яростната стрелба се чуваше като глухо пукане. Въпреки това ясно личеше, че се засилва. Към какофонията се включиха и аларми, някъде отдалеч се чуха писъци.

„Какво става?“

Не знаеше, но трескаво търсеше някакъв начин да използва настъпилия хаос в своя изгода. Ако можеше да излезе, да се добере до радиостанция, може би дори до лодка…

И после какво? Дори да можеше да избяга от острова, каква беше надеждата й да се спаси в гъмжащите от пирати води?

Държеше детето, а останалите се присламчиха към нея подобно на привлечени от пламъка на свещ пеперуди. Имаха нужда от окуражаване, бяха се смълчали. Лорна трябваше да ги защити, но… но трябваше и да намери начин да се махне оттук!

С пулсираща глава забърза към отворената врата в дъното на детската. Надникна през нея с надеждата да намери някакъв път за бягство. От двете страни на дългото помещение бяха подредени високи детски креватчета. Само че бяха от метал и имаха капаци, които се заключваха.

Въпреки опасността, в гърдите й пламна гняв. Как някой можеше да бъде така коравосърдечен към тези невинни деца? Големите влажни очи се взираха в нея и я следяха как претърсва помещенията.

Останала сама, Лорна вече нямаше нужда да крие емоциите си. Страхът й се превърна в ярост. Тя я използва, остави я да плъзне като огън през корема й. Беше се свила пред паниката веднъж в миналото — но това никога нямаше да се повтори.

Кучите синове й бяха откраднали всичко — живота й, брат й, приятелите й, дори Джак. Последната мисъл донякъде подкастри волята й. Щом Джак не беше успял да ги спре, каква надежда имаше за нея?

Претърси останалата част от затвора си. От спалното помещение се влизаше само в малка тоалетна и баня, други изходи нямаше. Беше затворена тук. Заедно с децата.

Понеже не знаеше какво друго да направи, се върна при децата. Те се събраха около нея. Някои се вкопчиха в краката й, други смучеха палци, едно-две тихо хлипаха. Тя се отпусна на пода сред тях.

Едно малко момче се качи в скута й до момичето. Двете се притиснаха едно в друго. Напомняха й за съединените маймунки капуцини в лабораторията. Но Лорна знаеше, че тези две деца — всъщност цялата група — са едно цяло, свързано не просто с плът. Още деца се настаниха около нея. При всеки гърмеж и автоматичен откос групата трепереше като вода, в която са хвърлили камъче.

Тя направи всичко по силите си да им вдъхне кураж. Докосна с ръка всяко. Децата като че ли се отпускаха от допира й. Кафявите като карамел очи не се откъсваха от нея. Мъничките пръсти се вкопчваха в нея, в другарчето. От тях се носеше топлата миризма на бебешка пудра и вкиснало мляко.

Въпреки страха и физическия дискомфорт Лорна усети в себе си струйка покой. Не можеше да каже откъде идва — дали от самата нея, или от децата. Нямаше значение. Но този покой не беше чувство на лениво доволство, а на твърда решимост.

Паниката отстъпваше, за да се замени с увереност.

— Ще се махнем оттук — обеща тя колкото на децата, толкова и на себе си. — Всички ще се махнем.

„Но как?“

 

 

Главата на Дънкан още кънтеше от експлозията. Струйка кръв се стичаше от едното му ухо по врата.

Миг преди взрива беше изскочил от помещението и се бе хвърлил във варовиковия тунел, който свързваше командния бункер с вилата. Беше успял да затръшне вратата след себе си, когато ракетата улучи картечното гнездо горе. Ударната вълна обаче беше изкъртила вратата от пантите и го бе запратила навътре в тунела.

С насълзени от дима очи Дънкан се върна в помещението. Под краката му захрущя стъкло. Половината стъкла на прозорците, гледащи към залива, бяха пръснати. Откри дежурния на пода, в локва кръв. Провери дали има пулс, но не успя да го напипа.

Отиде до единия от разбитите прозорци. Автоматичните откоси отекваха, прекъсвани от взрив на гранати. Риболовният катер още беше в залива, наполовина скрит от дима. Свирепата престрелка между съда и брега продължаваше. Канонадата беше адска. Трасиращи куршуми раздираха сгъстяващия се пушек. Чуваха се писъци.

Въпреки това Дънкан имаше чувството, че целта на катера е да отклони вниманието им и да го задържи върху себе си, а не да предприеме фронтална атака.

Но защо?

Обърна се към мониторите. Повечето бяха тъмни, но няколко даваха картина. На един от тях зърна движение и пристъпи по-близо. Екранът показваше оградата между двата острова.

И още нещо.

Черния зодиак. Явно някой заблуден куршум бе спукал някой от понтоните му. Лодката вече нямаше къде да отиде. Пиратите бяха извадили късмет, че са се добрали до брега — и още по-голям, че не се бяха натъкнали на мините, поставени по морското дъно.

По-близо до камерата се виждаха петима мъже, приклекнали до оградата. До тях на пясъка лежаха два трупа в растяща локва кръв. Черните камуфлажни якета недвусмислено показваха, че са хора на Дънкан.

Пръстите му се свиха в гневни юмруци.

Кои бяха тези, по дяволите?

Един от нападателите се премести по-близо до скритата камера. За момент лицето му се оказа точно срещу обектива. Носеше бейзболен каскет. Дънкан замръзна.

„Този каскет…“

Беше го виждал. И собственика му също. На пътя в Делтата. Онзи кейджън в очукания шевролет. Помъчи се да проумее какво прави тук този човек. Беше абсолютно безсмислено. С очите си беше видял как пикапът му потъва в Мисисипи. Дори да беше оцелял в реката, защо беше тук? Как бе успял да го проследи до Изгубения рай?

Отговорите бавно си пробиха път през шока.

Кейджънът беше споменал, че брат му бил в ЦИЗВО. Именно затова се бе появил на пътя по никое време и беше спрял, за да попита къде се намира Центърът. И щом сега беше тук, това означаваше, че някой друг вероятно е оцелял при атаката срещу лабораторията.

Дънкан си даде сметка, че все още не е получил вест от войника, когото беше оставил да прочисти района. Дали не беше заловен и принуден да си развърже езика? Малко вероятно. Хората му никога не биха проговорили.

Но въпреки това тези копелета бяха открили острова.

Е, щяха да съжаляват.

След като първоначалният шок отшумя, Дънкан осмисли новата информация. Гледаше как кейджънът килва каскета си назад и се взира през оградата към другия остров, сякаш очакваше някого. Явно тази група се опитваше да се срещне с другата, за да могат заедно да нанесат удара, да се промъкнат през задната врата, докато престрелката отпред продължава.

Но каква бе крайната им цел?

Въпросът не беше от трудните.

Ставащото по всичко приличаше на спасителна операция.

Дънкан включи радиостанцията и се свърза с помощника си.

— Конър.

— Сър? — Помощникът му заговори бързо: — Бенет се качва горе. Не успях да го спра.

На Дънкан не му пукаше.

— Ами жената?

— Затворих я в детската. Няма къде да се дене.

„Не е достатъчно.“

— Иди там — нареди той. — И й пръсни главата.