Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (21)

19.

Лорна се покатери на катера. Беше останала без дъх. Сърцето й сякаш се беше качило в гърлото. Щом застана на палубата, погледна назад към брега.

Защо котката не се беше втурнала да ги преследва?

Хеликоптерът се рееше над тях и вятърът от перките му ги блъскаше, разпиляваше листа и огъваше клоните на дърветата.

Макар да бяха стигнали катера с безценния си товар, те знаеха, че изобщо не са в безопасност. Дърветата бяха на по-малко от десет метра от тях. Котката лесно можеше да прескочи това разстояние дори без да се засилва.

Гарсия и Чайлдрес също си даваха сметка за тази опасност и щом стъпиха на палубата, се завъртяха и насочиха оръжията си към брега.

Бърт скочи от зодиака и подуши вързопа в ръцете на Лорна.

Скот Нестър отиде при тях. Трябваше да вика, за да го чуят.

— Намерихте ли котето?

— Да — отвърна Лорна. — А майка му намери нас.

Скот се взря в тъмния бряг. Нищо не помръдваше.

— Гарсия? Ти видя ли нещо?

— Само проклети светулки. — Мъжът беше нащрек, но напрежението в раменете му намаля. — Може би доктор Полк е видяла просто някакво отражение във водата. Ние с Чайлдрес не забелязахме нищо.

— Тук е — настоя Лорна. Не беше никакво отражение на звезди във водата. Онези светещи, коварни и интелигентни очи още изгаряха ума й.

— Ако сте права, ще се навърта наоколо, щом малкото й е у нас — каза Скот. — Това би трябвало да я държи надалеч от другите.

Лорна долови неизречените опасения зад думите му.

„Ако някой от тях е все още жив.“

Вдигна малкото по-високо към гърдите си. То се беше укротило, топлината и тъмното му бяха подействали успокояващо. Лорна се загледа към тъмната гора.

Защо котката не беше продължила след тях? Имаше чувството, че не е пропъдена от шума и светлините на увисналия над дърветата хеликоптер. Нали не се беше уплашила да нападне човека в плъзгача.

Малкото се размърда, за да се настани по-удобно. Не беше толкова болнаво като спасеното от изхвърления на сушата траулер, но въпреки това не беше в добра форма. Дали майката знаеше това и се беше отказала от него? Затова ли не ги беше преследвала?

Лорна не можеше да приеме това. Досега майката беше направила много, за да защити потомството си. И нямаше да се откаже толкова лесно.

В такъв случай къде се беше дянала? Какво беше намислила?

Изминаха още пет минути. От майката все така нямаше и следа. Хеликоптерът направи обиколка, прожекторът му осветяваше гората.

Скот отиде в другия край на катера, за да говори с Бреговата охрана по сателитния телефон. Спасителните части щяха да пристигнат след десет минути.

Бърт се сви на кълбо на палубата и мушна нос под опашката си. Не изглеждаше възбуден — и това я тревожеше. Вятърът духаше от изток. Ако котката беше наблизо, Бърт би трябвало да го долови, да обикаля нервно палубата и да скимти.

— Отишла си е — промълви Лорна.

Зад нея Скот изведнъж заговори възбудено и тя се обърна. Той вече сваляше радиостанцията от ухото си. Забърза към нея.

— Джак се обади. Котката е била забелязана при фермата. Защо не е тук? Нали казахте, че ще остане близо до малкото си.

Лорна впери поглед към горящата къща. Хеликоптерът прелетя ниско, разпръсна горещия пушек над канала, но в същото време пилотът внимаваше да не раздуха пламъците към тях. Въпреки това във въздуха полетяха искри, заваляха по катера и засъскаха във водата.

— Пращам хеликоптера към Джак — каза Скот. — Може би ще успее да прогони онова чудовище от децата.

Лорна се смрази. Децата! Бавно започна да проумява намерението на котката. Протегна ръка.

— Дайте ми радиото. Трябва веднага да говоря с Джак!

 

 

Джак оглеждаше огньовете, които ограждаха напълно лагера. Ранди вървеше плътно до него. И двамата носеха пушки. Джак бе наредил на всички да се оттеглят в центъра на лагера, колкото се може по-далеч от ръкава. Само онези с оръжие стояха на стража при огньовете.

Но бяха само седем души.

Недостатъчно, за да държат под око гората.

Пламъците се издигаха високо и очилата за нощно виждане бяха безполезни. Гората около тях беше тъмна непреодолима стена. Един от хората му беше зърнал за миг котката, но тя беше изчезнала, преди да успее да насочи пушката си към нея.

— Шибан призрак — бяха думите, с които я описа.

— Играе си с нас — обади се Ранди. — Като котка с мишлета.

Джак знаеше какво има предвид. Ягуарите бяха изкусни ловци. Котката нямаше да позволи да я забележат толкова лесно. По всяка вероятност ги изпитваше.

Нещо определено не беше наред.

Чак зъбите го заболяха от напрежение.

— Ето там! — извика един мъж от другата страна на лагера. Беше от командирите на скаутите. Пушката му изгърмя.

Другите мъже се втурнаха към него.

Някои стреляха напосоки.

Ранди понечи да ги последва, но Джак го сграбчи за ръката.

— Не!

Дали от годините ловуване в Делтата, или от двете смени игра на котка и мишка с бунтовниците в Ирак, но Джак усети, че това е номер.

Огледа гората от двете страни. Ранди го разбра и започна да прави същото с готова за стрелба пушка. Но територията беше твърде голяма, за да я покриват само двамата.

Джак забеляза опасността твърде късно.

Оттатък палатката отляво.

Едно момче носеше дърва — натрошен стол за подпалки — към купчината край палатките. Чу стрелбата и се обърна натам. В същия миг от гората зад него изникна котката, с един-единствен скок преодоля пламъците и се приземи в охранявания район.

Атаката беше толкова бърза, че момчето не успя дори да извика.

Котката го сграбчи за гърба на ризата, прескочи отново огъня и изчезна в гората.

Джак беше вдигнал пушката, но се поколеба за част от секундата, уплашен да не улучи детето. Реакцията му бе чисто инстинктивна. И погрешна. Момчето така или иначе беше мъртво.

Радиото на колана му се включи.

— Джак! Обади се!

Беше Лорна и явно бе уплашена. Джак грабна радиостанцията и изръмжа, неспособен да скрие отчаянието и гнева си:

— Какво има?

— Котката! Мисля, че е тръгнала към вас.

Джак издиша треперливо.

— Вече дойде. Току-що нападна едно момче и го уби.

— Убила го е? Не, Джак, не може…

От гората се разнесе писък. Джак свали радиостанцията. Със сигурност беше момчето. Писъците му продължиха да отекват в тъмното, ту по-високо, ту по-тихо, изпълнени с ужас.

Но поне беше все още живо!

Заля го облекчение, но с него дойде и тревогата.

Защо момчето все още беше живо?

Спомни си думите на Ранди за котката и мишките. Предполагаха мрачен отговор.

„Котките си играят с храната си, преди да я убият.“

А писъците продължаваха и продължаваха.

Лорна чу виковете по отворения канал. Това беше достатъчно. Обърна се и бутна радиостанцията в ръцете на Скот.

— Извикайте хеликоптера. Веднага.

Машината вече се беше насочила към фермата.

— Защо?

— Трябва да ида там! С малкото!

Скот се намръщи, но не възрази, а вдигна радиостанцията и завика в нея. След секунди хеликоптерът се върна при катера. Помощникът на Джак се обърна към нея.

— Хеликоптерът не може да кацне на палубата. Ще пуснат въже с клуп. Фермата е съвсем наблизо, от другата страна на огъня.

На Лорна й призля и очевидно й пролича, защото Скот обясни:

— Могат да ви издърпат до хеликоптера. Но ще е по-бързо, ако не го правят. Могат просто да ви пренесат на въжето.

Докато тя си представяше как виси на въжето, хеликоптерът се върна и перките му отново вдигнаха вятър. Лорна погледна нагоре. От лебедката при страничната врата се спусна дебело въже с жълти спасителни ремъци в края.

Лорна изведнъж съжали за прибързаното си решение. Не беше обмислила напълно постъпката си. Достатъчно зле й беше и като лети вътре в проклетото нещо.

Ремъкът се спусна, като се люлееше и подскачаше. Гарсия хвана въжето и го помъкна към нея. Преметна ремъците през главата и под мишниците й и ги затегна здраво.

— Добре ли сте?

Вместо отговор тя посочи с ръка.

— Подайте ми карабината.

Чайлдрес вдигна упойващата пушка от палубата. С известни усилия Лорна тромаво я преметна през рамо. Когато беше готова, Гарсия й подаде малкото и тя го притисна към гърдите си.

Скот въпросително вдигна палец.

Тя кимна. Не се доверяваше на гласа си.

Скот отстъпи крачка назад и завъртя ръка над главата си.

Двигателят над тях изрева и ремъкът изведнъж се впи в подмишниците й. Краката й се отлепиха от палубата. Лорна зарита в желанието си отново да усети земята. Но вече бе твърде късно. Хеликоптерът се издигаше, като в същото време лебедката навиваше въжето.

Лорна загледа как катерът се отдалечава под нея. Насили се да откъсне поглед от него. Искаше да затвори очи, но знаеше, че това само ще засили ужаса й. Дървената къща отпред продължаваше да гори. Покривът беше рухнал и бяха останали само близаните от огнени езици греди.

Хеликоптерът се издигна още, за да прелети над пожара. Лорна не вярваше, че ще успеят. Пилотът като че ли реши същото, защото лебедката я издигна още повече. В следващия миг се озоваха над огнения ад.

Перките разрязаха пушека и вдигнаха около нея изпепеляващо торнадо. Лорна спря да диша и най-сетне затвори очи. Жегата я изгаряше, сякаш летеше над кратера на действащ вулкан. Тя се вкопчи с все сили в ремъка и увитото в одеялото малко.

След няколко секунди огненият ужас остана назад. Температурата падна. Лорна предпазливо пое глътка въздух и се осмели да отвори очи. Под нея имаше малки черни езерца. Между тях минаваха дървени пътеки, платформи и мостове, виждаха се и няколко постройки с ламаринени покриви. От другата страна на езерцата тъмният ръкав се осветяваше от огнен пръстен. В центъра му се бяха събрали хора.

Къмпингът.

Хеликоптерът продължи в плавна дъга към лагера. Инерцията изнесе въжето настрани. Вятърът се втурна срещу нея. За миг я изпълни радостно ликуване — но само за миг.

Някакво движение привлече вниманието й надолу.

Един мъж изскочи от някаква барака с отрупан с антени покрив и се втурна по дървената пътека под хеликоптера. Размахваше голяма черна пушка в едната си ръка, а другата бе сложил до устата си и крещеше нещо. Ревът на двигателя заглушаваше думите му. Явно бе чул хеликоптера и си беше помислил, че са спасителите от Бреговата охрана.

Уплашен, че не го забелязват, мъжът затича още по-бързо — прекалено бързо. Препъна се и се просна тежко върху дъските. Лорна видя как пушката му се удря в дървото. Дори през рева на двигателя чу изстрелите. Серия куршуми изчатка стакато от димящото дуло.

Внезапно хеликоптерът се килна и се разлюля във въздуха.

Лорна се замята на въжето като хваната на въдица пъстърва.

Вкопчена в ремъците, погледна нагоре. От опашката на хеликоптера излизаше гъст черен дим. Явно някой случаен куршум беше засегнал нещо жизненоважно.

Хеликоптерът наведе нос и започна бързо да се спуска, следван вече от огнена опашка.

Лорна гледаше как светът се носи шеметно към нея.

Щяха да се разбият.