Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (49)

47.

Лорна последва Малик до кабинета му. Краката й се огъваха на всяка крачка и едва не падна, когато слезе от масата. Бенет я подхвана и й предложи да се опре на ръката му. Никак не й се искаше да се възползва от помощта му, но алтернативата бе някой да я носи.

Ходенето поне й помагаше да дойде на себе си.

Когато стигна стола пред бюрото му, вече се чувстваше достатъчно силна, за да се пусне от ръката на Бенет и да седне сама. Горящата болка в кръста също бе утихнала до глухо туптене. Лорна се отпусна в стола, а Малик взе дистанционното и го насочи към екраните на стената.

— Това е пряко предаване с висока разделителна способност от хабитата, който създадохме на съседния остров. Животинският резерват е свързан с нашия остров със сухопътен мост, но между нас и него има електрическа ограда и денонощна охрана. Другият остров е идеално опитно поле, на което можем да преценим как тази нова интелигентност се проявява в реални условия.

Централният плазмен монитор оживя. Картината бе толкова чиста, че приличаше на прозорец към друг свят — и може би онзи остров бе точно такъв. На екрана се виждаше поляна в девствена гора. По края й имаше груби колиби с покриви от палмови листа, а в центъра — голяма яма, в която тлееха въглени.

Край ямата клечаха две голи фигури. Бяха с размерите на големи деца, без дрехи, но почти изцяло покрити с козина. Мъжкият се изправи, сякаш усети, че ги наблюдават. Огледа се. Носът му бе широк и сплескан, високото изпъкнало чело скриваше очите му. Долната му челюст бе издадена, сякаш бе грубо оформена някъде по средата между маймунска и човешка.

Въпреки слабостта си Лорна отново се изправи, преодоляла личното си отвращение към провежданите тук изследвания. Разпозна създанието. Това бе жива версия на трупа, който бе видяла. Хоминидна версия на ранен човек. Сякаш разтревожен от нещо, мъжкият помогна на женската да се изправи. Гърдите й бяха тежки и увиснали. Тя постави длан на силно издутия си корем.

— Тя е бременна — изненадано възкликна Лорна.

— Трябва да роди всеки момент — обясни Малик. — Имаме късмет, че успяваме да видим женската. Обикновено се крие и излиза само през нощта.

— Нарекох я Ева — обади се Бенет с нещо като бащинска гордост.

Малик завъртя очи, донякъде раздразнен от самодоволния му избор на имена.

— Тя е първата от тях, която зачена в природата. Обикновено ръководим размножаването им, като ги осеменяваме в лабораторията. Много сме любопитни що за потомство ще роди.

— На каква възраст е?

— Мъжкият е на осем, женската — на седем.

Шокът явно се изписа ясно на лицето на Лорна.

— Образците съзряват много бързо — обясни Малик.

От притъмнялата гора се измъкна голяма тъмна фигура. Движеше се прилепена до земята, пристъпваше на широките си лапи, с изпъната опашка и прилепнали уши. Дебнешком приближи нищо неподозиращите хоминиди. Бе абаносова версия на саблезъбия хищник, убит в Делтата. Доколкото можеше да се съди по външния му вид, беше съвсем млад, но въпреки това тежеше поне петдесет килограма, повечето от които мускули. Очите му се присвиха към двете цели — и изведнъж звярът се хвърли към тях.

Лорна отстъпи крачка назад, обзета от ужас.

Мъжкият внезапно се завъртя. Котката се изпързаля по тревата и се обърна по гръб, като оголи гърлото си и се загърчи радостно на земята. Женската се наведе, опряла ръка на кръста си, и я почеса под брадичката. На лицето й се появи нежна усмивка. Чертите й бяха по-омекотена версия на лицето на мъжкия. Опашката на котката се замята доволно.

Бенет застана до Лорна и изрецитира:

— „Тогава вълк ще живее заедно с агне, и леопард ще лежи заедно с козле…“^[1]

Обяснението на Малик не бе така философско.

— Всички те са свързани — каза той. — Хабитатът беше създаден преди година. Отначало имаше няколко смъртни случая, но с времето образците намериха равновесие помежду си и живеят в нещо като взаимосвързани семейства. Предполагаме, че връзката им се основава на някакъв ментален афинитет и че споделят на ниво, което не можем да проумеем.

Лорна чу копнежа в гласа му — но не желание да изпита това споделяне, а по-скоро да го разбере и да го овладее.

На поляната се появиха още три хоминида. Единият носеше грубо копие, а другите мъкнеха малко прасе.

— Доставяме на острова сърни и прасета, за да могат да се хранят — каза Бенет.

— Освен това имат кокосови орехи, манго и чист извор — добави Малик. — Но като се изключи това и импровизираните навеси, сме ги оставили да се оправят сами. За да видим как се адаптират, как съжителстват, как използват странната си интелигентност за разрешаване на проблеми. Устройваме ежеседмични предизвикателства и тестове, за да преценим представянето им.

Глутница от десетина кучета изскочи от гората след тримата ловци. Слаби, с пухкави опашки и остри уши, животните приличаха на миниатюрни вълци. В движенията им имаше странна координация: те направиха пълна обиколка на поляната, след което изведнъж замръзнаха и седнаха едновременно, подобно на ято птици, кацащи на клон. В поведението им имаше нещо зловещо.

От колибите излязоха още неколцина хоминиди, привлечени от суматохата. Лорна ги преброи.

„Най-малко десет са.“

— В много отношения това място е истински рай — рече Бенет. — Всички Божии творения, големи и малки, живеят в хармония.

Малик отново подходи не така библейски към въпроса.

— Тук виждаме демонстрация на фрактален разум, при който цялото е по-голямо от сумата на отделните части. Смятаме, че групата е развила нещо като кошерен разум, при който отделните индивиди в хабитата действат като едно живо същество. Може би именно затова не са развили способността да говорят. Защото знаят мислите на другите.

— И може би светът някога е бил точно такъв — каза Бенет. — Преди да бъдем прогонени от Рая.

Този път Малик кимна, вместо да подмине с пренебрежение библейската аналогия.

— Господин Бенет вероятно е прав. Може би наистина наблюдаваме източника на митологията за ранния земен рай, пословичната Райска градина. В културите по целия свят се срещат различни версии на историята. Защо? Може би тя произлиза от някаква расова памет за подобно единство в миналото. Възможно е да си спомняме този земен рай, също както все още носим кристалите магнетит в мозъците си — останките от онази стара невронна мрежа.

— И може би това е нещо повече от спомен — обади се Лорна, неволно завладяна от чудото, което виждаше.

Малик се обърна и я погледна в очакване да обясни.

Тя кимна към екрана.

— През изминалото десетилетие изследователите на животни и физиолозите проучват връзката между човек и животно, онзи странен и дълбок афинитет, който хората проявяват към животни. Никой не знае какъв всъщност е източникът му. Ясно е, че той е нещо много повече от проста привързаност или нужда от компания. Новите проучвания показват, че човешкото тяло физически реагира положително на присъствието на животни.

— Какво имате предвид под „положително“? — попита Бенет.

Лорна предложи няколко примера:

— Хората, които гледат животно, имат по-нисък холестерол и са по-малко изложени на риск от сърдечни заболявания. Галенето на котка е достатъчно за незабавно падане на кръвното налягане. Довеждането на животни в болници и приюти ускорява възстановяването и засилва имунната система на пациентите. И в същото време си остава загадка защо тялото ни реагира по такъв начин.

Тя посочи екрана.

— Може би това е отговорът. Може би в нас се крие нещо повече от расова памет за Рая. Може би телата ни също го помнят, чисто физически. Памет, заключена както в ума, така и в тялото.

— Интригуващо мнение, доктор Полк. И може би сте права. Може би наистина е останала някаква слаба връзка, някаква остатъчна вибрация от фрагментите от магнетитните кристали, която продължава да съществува и да ни свързва. — Малик въздъхна и се намръщи към фигурите на екрана. — Въпреки това, онова, което ни тормози в случая, е тялото.

Лорна го разбра. Вече събираше детайлите в една обща картина.

— Генетичните атавизми — каза тя на Малик, после се обърна към Бенет. — Споменахте, че Пентагонът проявява интерес към подобряване на ефективността у хората. Все още не сте постигнали желания резултат. При такива мутации и атавизми не можете да демонстрирате резултатите от работата си.

Бенет кимна.

— Точно така.

— Това е Светият Граал на нашето изследване — каза Малик. — Раждането на човек с такива способности, но без връщането на еволюционния часовник назад.

— Пентагонът има ли представа, че правите тези изследвания с хора?

Бенет сви рамене.

— Дават си сметка, че не е разумно да се вглеждат много-много. Именно затова на траулера имаше само животни — за да демонстрираме постиженията си и да си осигурим продължаване на финансирането. Намираме се много близко до осъществяването на целта си. Можете ли да си представите какво би било, ако успеем да овладеем този ресурс? Ще получим войници, които са не само по-умни, но и ще действат като една бойна единица, нямаща паралел в която и да било армия.

— Но това не е единствената ни пречка — обади се Малик, докато гледаше навъсено как ловците мятат прасето върху горещите въглени в ямата. — Изглежда, нашият Рай си има и своята змия.

— Какво имате предвид?

— Ще ви покажа.

Малик насочи дистанционното към мониторите около плазмения екран. Започнаха да се появяват картина след картина. На повечето се виждаха кървави рани по различни мъже и жени, някои в бели лабораторни престилки, други с работни комбинезони или маскировъчни униформи. Един от екраните обаче показа видео, заснето през нощта, със сребристи оттенъци. Някаква фигура — на хоминид — се понесе по тъмен плаж и се нахвърли върху страж, пушещ цигара. Разкъса му гръкляна със зъби и нокти. Диващината бе шокираща. Дори след като стражът падна, създанието продължи да дере лицето му и откъсна парче от бузата му.

— Това се случи нощес — каза Бенет.

— Изблик на свръхагресивност — обясни Малик. — Избухва неочаквано, без предупреждение, без провокация, без обяснима причина. Един ден някой от тях може да изглежда миролюбив, а на следващия да нападне лаборант. Това е една от причините да изолираме колонията на другия остров. Започнаха да стават прекалено опасни, за да ги държим тук. Шефът на охраната ни предлага да ги унищожим, но все още можем да научим много за тях, като ги изучаваме. От безопасно разстояние.

Лорна си представи белезите на Дънкан.

— Това ли е причина лицето му да е такова? И той ли е бил нападнат?

— Дънкан ли? — Бенет поклати глава. — Той беше ранен много по-рано, когато прибирахме първите образци. Пострада много лошо. Една седмица беше в кома и прекара безброй часове под скалпелите на хирурзите, само за да се сдобие с някакво подобие на лице.

„Нищо чудно, че ги мрази толкова много“ — помисли тя.

— Но такава е природата на звяра — продължи Бенет. — Лично аз смятам, че проблемът с агресията в Рая се дължи на факта, че опитните образци имат неестествена връзка с дивите животни. Подобен контакт осквернява Божествения план. Покварява малката останала човечност у тях. Ако можем да премахнем това, по-добре да го направим.

— Не мога да не се съглася с това — обади се Малик. — В тях остава нещо диво, което не можем да опитомим. Може би то наистина се дължи на това смесване между животно и човек. За целта ограничихме следващата фаза от изследването си само върху хората. Именно затова се нуждаем от свеж генетичен материал.

Чутото не се хареса на Лорна. Болката в яйчниците й напомни откъде щяха да съберат новия генетичен материал.

— Но ще сме ви благодарни да чуем евентуалното ви мнение относно змията в нашия рай — каза Малик. — С господин Бенет вече обсъдихме възможността да използваме таланта ви.

Лорна изведнъж усети, че всичко това е някакъв тест, практически изпит, целящ да проверят дали може да им бъде полезна. За да оцелее, тя трябваше да се докаже. Провалеше ли се на който и да било етап, животът й беше обречен.

— Може би няма да е зле да ви покажем върху какво работим в момента — каза Бенет.

С други думи, предстоеше втората част от изпита.

Лорна погледна централния монитор. Жителите на селото покриваха прасето с листа и камъни. Видя една версия на Игор на едно дърво — късаше палмови листа с клюна си. Папагалът без пера й напомни за всичко, което беше изгубила, за безнадеждността на положението й.

Нещо в гората явно беше вдигнало шум. Внезапно всички — кучета, котка, птица, хора — се обърнаха в една и съща посока, сякаш бяха един организъм. Целият хабитат замръзна на място. Всички сякаш гледаха право към камерата и се взираха в нея.

Кръвта й се смрази.

Малик постави ръка на рамото й, за да я успокои. Допирът сякаш развали магията и създанията изведнъж изгубиха интерес към нея и продължиха координираните си действия. Лорна обаче не можеше да се отърси от заплахата, която бе усетила във вниманието им.

— Не се безпокойте — рече Малик. — Няма да имате никакво вземане-даване с тях. Онова място е недостъпно. Изолирани в своя хабитат, те се отчуждават все повече от всичко останало и са опасни за всеки извън взаимосвързаното им семейство. Отиването там е равно на самоубийство.

Въпреки заплахата Лорна не можеше да откъсне очи от екрана. В същото време разбираше проблема със сигурността. Имаше вземане-даване със зоопарка на Ню Орлиънс и познаваше трудностите и предизвикателствата, когато станеше дума за безопасното настаняване на диви животни, особено на хищници.

Беше благодарна, че някой държи под зорко око това място.