Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Altar of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми

Издание:

Автор: Джеймс Ролинс

Заглавие: Олтарът на Рая

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2010

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-130-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1831

История

  1. — Добавяне

57.

Лорна строи децата покрай едната стена на коридора и предпазливо пристъпи към летящите врати на главната лаборатория. До нея достигнаха гласове.

— Колко време ни остава?

Позна акцента на Малик. Освен това чу паниката в гласа му. Открехна вратата с цевта на пистолета и надникна.

Бенет стоеше с гръб към нея. Гласът му бе тих.

— По-малко от двайсет минути. Така че побързайте.

Малик стоеше до редицата компютри и прибираше твърдите им дискове в метален куфар. До него имаше преносим контейнер за замразени образци.

— Ами останалите от екипа ми?

— Обречени са — с болка в гласа отвърна Бенет. — Точно затова казах на всички да излязат. Евакуацията е тайна.

Лорна се помъчи да проумее чутото. Защо се махаха? Защо беше тази внезапна тревога? Опита се да свърже наученото с плановете си за бягство. Можеше ли по някакъв начин да използва ситуацията в своя полза?

Бенет си погледна часовника.

— Прибирайте всичко и да вървим.

Малик затвори куфара, даде го на Бенет и взе криогенния контейнер от масата.

— В рамките на дванайсет часа трябва да приберем вирусните образци в лабораторни условия, иначе рискуваме да изгубим всичко.

— Разбрано. Ще уредя нещата по пътя.

Двамата тръгнаха към врата, над която светеше надпис АВАРИЕН ИЗХОД.

„Накъде ли води?“

Сякаш чул въпроса й, Малик попита:

— Тунелът към площадката за хеликоптери безопасен ли е?

— Намира се извън линията на огъня. Освен това пилотът е въоръжен.

За първи път Лорна отново усети някаква надежда. „Има друг изход!“ Ако ги последваше на безопасно разстояние, можеше да изведе децата в гората и да изчака тази война да приключи.

Но надеждата й се оказа напразна.

Рязък глас излая зад нея. Лорна се обърна и видя на входа към операционната кльощав мъж. Беше лаборантът Едуард, който й беше взел кръв и й бе инжектирал хормоните. Държеше насочена към нея карабина.

— Какво правиш тук? — извика той. Погледна децата и срита най-близкото. — Хвърли пистолета и излез в лабораторията.

Лорна нямаше избор. Пистолетът изтрака на пода. Децата се втурнаха към нея. Лорна отстъпи заднешком през летящите врати в голямото помещение.

Обърна се. Малик и Бенет бяха спрели и се взираха в нея.

— Доктор Полк? — Гласът на Бенет бе изненадан и изпълнен с подозрителност. На Лорна за момент й се стори, че забелязва по лицето му да пробягва вина.

Очите на Малик се разшириха, когато видя скупчилите се около нея деца.

— Какъв късмет!

Бенет го погледна.

— Един-два екземпляра ще са добре дошли — обясни докторът. — Те са идеалните семена за новото начало.

Стомахът на Лорна се сви. Беше поднесла децата направо в лапите на чудовището.

Едуард също влезе. Държеше пистолета й насочен към нея. Обхвана сцената с един поглед — куфара, криогенния контейнер. Погледът му се стрелна към знака на аварийния изход.

— Къде отивате?

Малик пристъпи напред, леко присвит, с една ръка зад гърба. Погледна децата, сякаш подбираше по-зряла диня.

— Няма да те лъжа, Едуард. Най-малкото заслужаваш да съм честен с теб. Островът ще бъде взривен след около седемнайсет минути.

Едуард направи неуверена крачка към него. Пистолетът в ръката му трепна от изненадата.

— Какво?!

Лорна бе не по-малко втрещена. Вече разбираше защо се бяха разбързали толкова.

— Не се безпокой — каза Малик. — Делото ти няма да отиде на вятъра.

Едуард насочи пистолета към двамата мъже.

— Вземете ме с вас.

— Боя се, че е невъзможно. Няма място. Особено сега. Образците ни трябват.

Малик рязко се изправи. В ръката му като по чудо се бе появил малък пистолет с перлена дръжка. Насочи го в лицето на Едуард и стреля.

Гърмежът бе толкова силен, че ушите на Лорна писнаха.

Едуард рухна назад като отсечено дърво.

Дори Бенет ахна от хладнокръвното убийство.

Малик се обърна към шефа си, но пистолетът му беше насочен към Лорна.

— Всеки от нас може да вземе по един екземпляр. Двойка за разплод ще съкрати работата ни най-малко с година.

Бенет си погледна часовника. Знаеше, че няма време за спорове.

— Избери кои и да вървим — изръмжа той.

Погледът му се спря за момент върху Лорна. Вината, която се мярнала преди миг, сега ясно се четеше в очите му. Лорна предположи, че по принцип е стоял настрана от мръсната работа и нарочно си е затварял очите за кървавата реалност на проекта. Но тази невинност вече бе невъзможна.

Това обаче не можеше да се каже за Малик. Той работеше тук от самото начало и ръцете му бяха в кръв до лактите.

— Боя се, че и вас ще трябва да ви оставим тук, доктор Полк. Ще можете да се радвате на свободата си… — Малик си погледна часовника — още петнайсет минути.

Наведе се, сграбчи едно момче над лакътя и го вдигна във въздуха.

— Ще ни трябва и женска. Вземете онази, Бенет.

И посочи с пистолета.

Бенет се наведе и нежно вдигна детето с една ръка. Погледът му отново се спря върху Лорна.

— Съжалявам…

Помещението се разтърси от силна експлозия.

Взривът вдигна Лорна във въздуха и я запрати на пода. Някаква горяща книга профуча пред носа й, оставяйки пепелна диря след себе си. Разхвърчаха се отломки. Лорна се помъчи да се надигне на лакът.

Децата бяха отхвърлени при отсрещната стена. Бенет и Малик лежаха проснати по очи.

Лорна се огледа за оръжие.

Тялото на Едуард се беше претърколило до една маса. Пистолетът не се виждаше никъде, но карабината все още беше преметната през рамото му.

Ако можеше да я достигне…

Но Малик вече се надигаше от пода.

Бенет се претърколи по гръб. Беше защитил момиченцето с тялото си и все още го държеше в обятията си.

Лорна запълзя към карабината… и изведнъж нещо огромно се хвърли през горящия вход и скочи на пода. Тя невярващо зяпна чудовищния тигър. Звярът изрева, оголил остри като саби зъби.

Малик запълзя назад като рак.

Бенет замръзна.

Лорна позна тигъра от камерата, показваща другия остров. Полудялата група там явно беше успяла да се освободи от затвора си и бе дошла да си отмъсти. Сега вече разбираше защо искаха да вдигнат целия остров във въздуха.

Зад тигъра се появиха още създания, изсипаха се от тунела към вилата. Димът и пламъците скриваха формите им, но някои вървяха изправени.

Малик беше стигнал до аварийния изход. Беше успял някак да задържи криогенния контейнер. Притисна го към гърдите си и побягна в тунела.

Бенет беше хванат в капан от чудовищната войска.

Един от хоминидите пристъпи напред. Едното му ухо липсваше, а лицето му бе покрито с белези. Лорна го позна от видеото. Беше онзи с бременната женска, която Бенет бе кръстил Ева.

„Това означава, че той е Адам“ — помисли тя.

Хоминидът пристъпи към Бенет. Държеше дълго копие.

Човекът не се опита да помръдне или да се бори. Нищо не можеше да направи.

Изведнъж децата се втурнаха напред, подобно на ято скорци, опитващи се да предпазят гнездото си. Скупчиха се около Бенет с момичето в ръцете му и закриха тялото му със своите.

Адам се извисяваше над тях. Зад него се появиха още хоминиди.

А после влезе и гигантски ленивец. Бяха изчезнали преди векове. Генетичният атавизъм се проявяваше в задните му крака. Козината от едната му страна беше опърлена до кожата и още димеше.

Големите му очи огледаха помещението, след което също се спряха върху купчината деца.

Бенет най-сетне се надигна, объркан не по-малко от Лорна от поведението на децата. Малчуганите продължаваха да стоят между него и чудовищата.

Малките им очи срещнаха погледите на възрастните.

Сякаш се водеха някакви безмълвни преговори.

Откъм избитата врата се чуха гласове. Полуоглушена от взрива, Лорна не успя да различи думите. Но като че ли говореха на английски.

Още една двукрака фигура пристъпи през дима.

Не беше хоминид.

Лорна ахна. Беше невъзможно!

Скочи на крака.

— Джак?!