Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (52)

50.

Дънкан опря юмруци върху бюрото на наблюдателната станция. Командният център на охраната се намираше в бункер в склона на хълма. От него имаше пряк достъп до вилата и подземната лаборатория. През прозорците с бронирани стъкла зад Дънкан се откриваше изглед към залива и бедстващия риболовен катер, който навлизаше в кълбо дим в техни води. Съдът не беше непосредствената му грижа. Стрелковото гнездо на вилата го държеше непрекъснато под прицел.

Вниманието на Дънкан бе съсредоточено върху тъмния екран.

Вслушваше се в шума в слушалката, като се мъчеше да улови някакъв сигнал от разузнавателната група. Ужасяващите писъци по радиото все още отекваха в ушите му. Не можеше да определи колко гърла ги бяха издавали.

Дали някой от хората му бе все още жив?

— Пусни записа пак — каза той.

Дежурният зад бюрото започна да натиска разни копчета и по тъмния екран пробягаха размазани ярки образи, след което показа кристалночиста картина на пресноводния извор, бълбукащ сред гората по залесения склон на хълма. Камера 4А — една от дванадесетте, разположени на ключови места, предлагащи най-добри условия за наблюдение на ежедневието на опитните образци — се намираше до единствения водоизточник на острова.

Екипът на Дънкан беше успял да монтира новото устройство. Образът се движеше, докато поставяха и закрепваха камерата. Нечия ръка помаха пред обектива, за да провели дали работи.

След това ръката рязко се спусна и един от хората му спринтира пред камерата. Карабината му беше опряна на рамото, бузата бе притисната в приклада. Камерата не предаваше звук, но карабината стреляше — от дулото й излизаше дим и огън. После мъжът излезе от кадър.

Миг по-късно образът трепна и изчезна.

Дънкан рязко пое дъх. Безпокоеше го не само участта на хората му. Погледна мониторите, предаващи картини от останалите единадесет камери. Те показваха различни изгледи към острова — грубо отходно място, скален корниз, плитка пещера. Три камери гледаха към селището. Всичко изглеждаше тихо и спокойно, само че от обитателите му нямаше и следа. Подозрителното им отсъствие можеше да означава само едно.

— Те знаят за камерите — промълви Дънкан.

„За всички.“

Значението на това беше много тревожно.

„Тогава защо са повредили само една?“

Отговорът беше съвсем прост. Копелетата бяха заложили капан, за да примамят хора. Но защо? За да си отмъстят? Надали. Действията им бяха прекалено пресметливи, прекалено целенасочени. Отново си припомни стрелбата на карабината. Появи се друга възможност, която започваше да му се струва все по-сигурна и сигурна. Счупената камера не трябваше да примамва хора — а оръжия.

Погледна компютърния монитор. На екрана имаше карта на острова. Малки червени точки се движеха по нея в реално време. Това бяха проследяващите устройства на четиринадесетте маймуночовеци и двадесет и трите други образеца. Никоя от светлинките обаче не се намираше в близост до извора по време на нападението. Забеляза, че някои от точките си остават неподвижни — някои в колибите на селото, две в пещерата, останалите — в джунглата.

Започна да брои неподвижните светлинки.

„… дванайсет, тринайсет, четиринайсет.“

Точно толкова, колкото бяха маймуночовеците. Това не можеше да е съвпадение. Обяснението можеше да е само едно.

— Махнали са предавателните си устройства — каза на глас той.

— Сър! — Дежурният скочи и посочи картината, предавана от една от камерите. — Вижте това!

Дънкан застана до него пред монитора. На екрана се виждаше поляна в джунглата. Отначало не забеляза нищо. После някакво движение в сенките привлече погледа му. Някакви фигури се промъкваха в гората.

Две, може би три.

Присви очи.

„Да не би да са липсващите обитатели?“

После една от сенките излезе на осветено от слънцето място. Мъж с панталони, камуфлажно яке — и карабина. Отначало Дънкан си помисли, че е някой от хората му, все още останал жив. Но екипировката не беше същата. А и той познаваше тримата, които бяха прекосили сухопътния мост до онова адско място. Този не беше от тях. На острова имаше други.

Претегли възможностите. След земетресението в Хаити разбойниците в района бяха станали по-дръзки. Възможно ли бе да са някои от тях?

Загадъчната група изчезна в джунглата.

— Какво ще заповядате? — попита дежурният.

Дънкан се обърна към компютърния монитор. Хаотичното движение на червените точки бе спряло. Докато гледаше, те отново се задвижиха — всички, без изключение. Насочваха се към натрапниците, подобно на затягаща се примка.

Устните му се разтеглиха в зловеща доволна усмивка. Глупаците бяха избрали неподходящо място за акостиране.

— Сър?

— Продължавай да наблюдаваш — каза Дънкан. — След малко проблемът би трябвало да се разреши сам.

Това обаче не се отнасяше за една друга грижа. Как изобщо тази група се беше озовала на острова? Дънкан се обърна към прозорците, които гледаха към морето. Пушещият катер продължаваше да крета към залива.

Явно това беше отговорът.

Беше чувал, че някои птици се преструват, че крилото им е счупено, за да подмамят котките по-надалеч от гнездата им. Същото ставаше и тук. Бедстващият катер целеше да отвлече вниманието им и да свалят гарда.

Гневът пламна дълбоко в гърдите му.

„Време е да я стъпчем тази птичка.“

— Обади се на стрелеца в бункера — нареди Дънкан, без да откъсва очи от залива. — Да открие огън по катера.