Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (34)

32.

Лорна стоеше с вдигнати ръце и гледаше приближаващия се стрелец. Мъжът носеше очила, които скриваха по-голямата част от лицето му, и липсата на човешки черти го правеше да изглежда още по-зловещ. По-зловещ дори от карабината, насочена към гърдите й.

Той й махна с дулото да отстъпи назад.

— Махни се от прозореца!

Лорна се подчини. Като все така я държеше на прицел, мъжът клекна до двете пластмасови кутии. Бързо надникна в тях и се изправи.

Допря два пръста до гърлото си и заговори отсечено, като войник:

— Алфа Едно. Залових един от учените. Жена. Животните са у нея. Две. Метна третото през прозорец от западната страна.

Лорна изруга наум. Значи я беше видял.

Последва пауза, после мъжът заговори отново.

— Птицата. Точно така. Ще проверя.

Вдигна очилата си, докосна някакво копче на каската си и над челото му светна лампа. Ярката светлина заслепи Лорна. Мъжът подаде глава през прозореца и бързо огледа полянката и храстите.

Лорна затаи дъх.

Мъжът се обърна и се загледа в нея. И без очилата не приличаше много на човек. Под лампата на каската лицето му бе само сенки и четина, но очите му блестяха, студени и безмилостни. Под този хищнически поглед Лорна се вцепени.

Той обаче я игнорира и продължи по радиото:

— Няма следа от папагала. — Последва нова пауза, докато слушаше даваните му заповеди. — Да, сър. Обезглавявам образците на място. Прибирам главите. Разбрано.

Лорна изстина, когато мъжът посегна към колана си и извади жестоко изглеждащ кинжал. Клекна, но без да сваля мъртвешкия си поглед от нея, и продължи да говори по радиото:

— Ще изчакам Такео, преди да изведа жената.

Войникът — нямаше съмнение, че е някакъв наемник, командос или нещо подобно — се наведе и насочи светлината на каската си в една от клетките. Ножът му проблесна застрашително.

Капуцините зацвърчаха уплашено, сякаш бяха усетили заплахата.

Изпълнена с истинска майчинска ярост, Лорна се хвърли напред. Държеше стоманен термос. Докато войникът бе гледал през прозореца, беше успяла да го грабне от масата и да го скрие зад гърба си, като бе развила с една ръка капачката му.

Плисна съдържанието му — течен азот — в лицето на войника и се извъртя настрани, когато той неволно стреля. Куршумите профучаха покрай нея. Стъклените съдове по лавиците се пръснаха; от стените се разхвърча гипс.

После пушката и ножът се изплъзнаха от пръстите му. Ръцете на войника полетяха към лицето му. При контакта с течността роговиците му бяха замръзнали моментално. Очите му се пръснаха и потекоха по лицето му. Ослепял, в агония, войникът падна по гръб, писъкът заседна в гърлото му. Лорна го гледаше как се мъчи да поеме дъх в мъглата кондензиран газ. Сигурно бе вдишал част от течния азот и той бе попаднал в гърлото и дробовете му.

Мъжът се гърчеше и дереше с нокти лицето и шията си, мъчеше се да си поеме дъх със замръзналите си дробове.

Лорна прогони смразяващия ужас, преди да е успял да я парализира. Никога не бе убивала човек — а макар че войникът все още се гърчеше, тя знаеше, че вече е мъртвец, жив труп.

С вцепенени крака се запрепъва покрай агонизиращото тяло и стигна до клетките. Знаеше, че не разполага с много време. Другите вече идваха. Вдигна едната клетка до прозореца, отвори вратата и обърна контейнера. Двете капуцини се вкопчиха в решетките, уплашени и объркани. Разтърси клетката, за да ги освободи. Едната маймунка се изпусна и повлече близнака си със себе си. Зашеметената двойка тупна навън в тъмното.

„Съжалявам, мъничките ми.“

Не й се искаше да ги изоставя, но колкото по-далеч бяха оттук, толкова по-добри шансове за оцеляване имаха. Върна се при втората клетка и я замъкна до отворения прозорец. Уплашеното от стрелбата ягуарче скочи навън веднага щом му отвори вратата.

Лорна пусна клетката и взе пушката си. Замисли се дали да не вземе карабината на войника, но той се гърчеше върху нея. Не можеше да го доближи — вината и ужасът я държаха настрани.

Имаше обаче едно нещо, което й трябваше. В жестоката си агония войникът бе смъкнал очилата от каската си. Лорна ги взе и си ги сложи. Тъмното помещение изведнъж се озари от зеленикава фосфоресцираща светлина.

Вече можеше да вижда в тъмното. Замисли се дали да не скочи през прозореца и да избяга след животните, но знаеше, че навън ще е без прикритие. Нападателите бяха добре екипирани и вероятно сградата беше под наблюдение. Малките животинки можеха и да се измъкнат от тази мрежа, но не и тя. Най-добрият й шанс за оцеляване беше да остане вътре, да се крие колкото се може по-дълго. Животните бяха свободни и сега беше отговорна единствено за самата себе си — и за другите, които бяха долу.

Излезе от лабораторията и тръгна към задната част на сградата. Благодарение на очилата се движеше бързо, с повече увереност. Трябваше да стигне до своята територия — ветеринарната клиника.

Ако успееше, имаше план за по-нататък.

Дънкан слушаше по радиото как гъргорещите стонове затихват. Нямаше представа какво се е случило с онзи, който бе открил жената и животните, но явно беше изваден от строя по един или друг начин.

Друг от екипа на Корей се свърза по радиото. Гласът му бе неясен, но гневът в него се долавяше ясно.

— Изгубихме Филдинг. Мъртъв е. Няма следа от жената. Клетките са празни.

Дънкан докосна микрофона на гърлото си.

— Намерете я.

Затвори очи за момент и засмука бонбона с аромат на зелен лимон. Щом клетките бяха празни, тя явно бе изхвърлила другите животни навън при птицата. Образците бяха на свобода.

Отвори очи и се обърна към помощника си Конър Рийд. Знаеше, че и той е чул разговора по радиото. Конър — лицето му бе като изсечена маска — прокара ръка през късата си рижа коса. Беше по-млад и бе в екипа на Дънкан още от лагера за новобранци. Именно той бе командвал атаката и бе видял сметката на шимпанзето мутант, което беше нападнало Дънкан в Багдад.

— Кой е на западния изход? — попита Дънкан.

— Жерар, при дърветата. Със снайпер.

— Иди при него. Потърсете образците. Стреляйте по всичко, което се движи.

— Слушам, сър. — Конър се отдалечи на бегом.

Дънкан знаеше, че Конър няма да го разочарова.

Беше брутален и безмилостен като машина. Пуснат на свобода, оставяше след себе си само купища руини и разруха. Преди две години беше заличил от лицето на земята цяло въстаническо село в Сомалия — мъже, жени, деца, дори бездомни кучета — само за да отмъсти за свой другар, който беше изгубил крака си от самоделна бомба. И тук щеше да си свърши работата със същата безжалостна ефективност.

Щом Конър изчезна зад ъгъла, слушалката на Дънкан отново изпращя.

— Алфа Едно, Корей е. Докладвам от моргата.

— Слушам — каза Дънкан. — Открихте ли труповете на двете котки?

— Да, сър. Главите им са на път. Смятаме обаче, че открихме и къде са се заврели другите цели — учените. Намерихме нещо като голям хладилник за месо. Заключен е, но май чух някакво движение отвътре.

Лицето на Дънкан грейна.

— Позволете да взривя вратата, сър. Макар че не мога да гарантирам, че няма да има жертви.

Дънкан разбираше предпазливостта му. Поне един от учените им трябваше жив. Прецени риска да изгуби всички в хладилника и реши, че си заслужава. Знаеше, че навън има най-малко още един от тях. Жената. Това беше достатъчно.

— Действайте — нареди той.

— Слушам, сър.

Дънкан отново насочи вниманието си към димящите развалини в предната част на сградата. По-навътре танцуваха пламъци, светлината им проникваше през дима. Никой не излизаше оттам, а и Дънкан имаше човек на пътя към Центъра.

Време беше да сложи край на това.

Извади пистолета си. Тежестта му му помогна да съсредоточи решимостта си. Тръгна към прозореца, от който излизаше най-малко дим. Там вътре имаше жена. Уплашена. Бягаща. Най-вероятно въоръжена.

Усмихна се — или поне половината му лице го направи.

Не искаше да я убива. Поне не и докато не приключи с нея. Да получи отговори. А може би и още нещичко.

С това обезобразено лице малко жени го поглеждаха втори път, освен от ужас. И още по-малко бяха готови да го задоволят. Освен ако не им плати или не насочи към тях дулото на пистолета.

Вървеше към сградата, твърдо решен да намери тази жена. Ловът щеше да направи наградата много по-сладка. След това щеше да вземе от нея всичко, което може.

И да пусне куршум в главата й.