Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Third Secret, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Третата тайна

Преводач: Веселин Лаптев

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Балканпрес“ АД, София

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-769-102-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2018

История

  1. — Добавяне

8

21:45 ч.

Валендреа се наслаждаваше на вечерта. Преди повече от два часа двамата с отец Амбрози се качиха в служебната кола и се насочиха към „Ла Марчело“ — едно от любимите му ресторантчета, където приготвяха фантастично телешко сърце с аспержи, без съмнение най-доброто в Рим. А специфичната тосканска супа ribollita, приготвена от стар фасул, зеленчуци и хляб, му напомняше за детството. Да не говорим за десерта от лимонов мус със сок от мандарини, който запленяваше всеки гост и го караше да се върне отново. Вече трета година кардиналът вечеряше тук, на специално запазена маса в дъното на помещението. Собственикът познаваше както вкуса му по отношение на вината, така и изискванията му за абсолютно уединение.

— Прекрасна вечер — промълви Амбрози.

По-младият духовник седеше срещу Валендреа в просторното купе на мерцедеса, който бе разхождал из Вечния град множество дипломати и държавници — включително президента на САЩ, който посети Ватикана миналата есен. Местата за пътници бяха отделени от предните седалки с матирано стъкло, а външните прозорци на лимузината бяха тонирани и блиндирани. Страничните врати и подът бяха обшити с дебели листове стомана.

— Така е — кимна Валендреа и с наслада дръпна от цигарата си. След прекрасната вечеря никотинът проникваше в кръвта му по особено приятен начин. — Какво знаем за отец Тибор?

От известно време насам говореше в първо лице множествено число, надявайки се, че това ще му бъде от полза в бъдеще. Векове наред папите бяха говорили по този начин. Пръв се отказа от него Йоан Павел II, а Климент XV го обяви за мъртъв и погребан. Но ако сегашният папа беше решен да изостави старите, проверени от времето традиции, кардинал Валендреа беше още по-твърдо решен да ги възкреси.

По време на вечерята не си позволи да задава на Амбрози въпроси по темата, която изцяло ангажираше съзнанието му, придържайки се към правилото да не обсъжда църковни въпроси извън стените на Ватикана. Твърде често бе ставал свидетел на провалени от прекалена словоохотливост кариери, а в няколко случая сам беше допринасял за провалите. Но тази лимузина се смяташе за територия на Ватикана, а Амбрози имаше грижата да я проверява редовно за евентуални подслушвателни устройства.

Тиха мелодия от Шопен изпълваше купето. Музиката му помагаше да се отпусне, но същевременно играеше ролята и на допълнителен заглушител.

— Името му е Андрей Тибор — започна доклада си Амбрози. — Работил е във Ватикана между 1959 и 1967 година. След това е служил като обикновен свещеник в различни енории до пенсионирането си преди двайсетина години. В момента живее в Румъния и получава пенсията си на постоянен адрес. Разполагаме с подписаните му разписки.

Валендреа дръпна още веднъж от цигарата си.

— Значи въпросът е какво иска Климент от този възрастен свещеник — промърмори той.

— Нещо, което несъмнено има връзка с Фатима — отвърна Амбрози.

Лимузината зави на Виа Милацо, излезе на Виа деи Фори Империали и плавно се понесе към Колизея. Кардиналът обичаше древната атмосфера на Рим. Не му беше трудно да си представи задоволството на дългата поредица от императори и папи, властвали над този прекрасен и величествен град. Беше убеден, че един ден това задоволство ще споходи и него. Защото алената кардиналска мантия съвсем не го задоволяваше. Искаше да носи онази малка шапчица, наречена camauro, полагаща се единствено на папите. Същата, която Климент обяви за анахронизъм и отказа да сложи на главата си. Но когато му дойде времето, шапчицата от алено кадифе с тънка ивица бяла кожа със сигурност ще бъде един от символите на папската власт. Католиците от Европа и Третия свят ще бъдат лишени от възможността да омаловажават латинската догма. Напоследък църквата обръщаше повече внимание на исканията на света, отколкото на защитата на вярата. Броят на католиците непрекъснато намаляваше за сметка на исляма, индуизма, будизма и различните протестантски течения. А това несъмнено беше дело на дявола. Единствената истинска апостолическа църква беше в беда, но Валендреа прекрасно знаеше, че тя се нуждае от твърда ръка и от нищо друго. Ръка, която ще накара свещениците да се покоряват, ще задържи вярващите и ще увеличи приходите. Ръка, която несъмнено ще бъде неговата.

Усети лекото докосване по коляното си и отмести очи от прекрасната гледка навън.

— Точно пред нас е, ваше преосвещенство — прошепна Амбрози.

Очите на Валендреа отново се насочиха навън, към блестящия низ от кафенета, ресторанти и дискотеки. Приближаваха малката Виа Фратина, тротоарите на която бяха задръстени от туристи.

— Отседнала е в онзи хотел насреща — добави Амбрози. — Открих името й във формулярите за акредитация, съхраняваните от службата по сигурността.

Перфектен както винаги, помисли си за своя помощник Валендреа. Беше поел голям риск с предстоящата визита на Катерина, но се надяваше, че оживеният нощен живот в тази част на града ще попречи на любопитните очи. Разбира се, нямаше намерение да влиза в хотела и да се качва в стаята й. Нито пък да изпрати Амбрози. А секунди по-късно разбра, че подобни действия няма да бъдат необходими.

— Бог е с нас — промърмори той и посочи фигурата на жената, която бавно крачеше към увития в бръшлян вход на хотела.

— Най-важното е да улучиш точното време и точното място — усмихна се Амбрози.

Шофьорът получи нареждане да подмине хотела и да забави ход, когато жената наближи. Валендреа натисна копчето до себе си и стъклото плавно се спусна.

— Госпожице Леу, аз съм кардинал Алберто Валендреа — представи се той. — Може би ще си спомните за мен от днешното заседание на трибунала.

Жената прекъсна бавния си ход и се обърна към лимузината. Имаше дребна фигура с добре очертани форми, но начинът, по който вървеше и по който прие неочакваната поява на кардинала, намекваше за твърдост и сила, която несъмнено се криеше в характера й. Спокойна и отпусната и едновременно с това самоуверена, сякаш всеки ден й се случваше да разговаря с някой от князете на католическата църква, включително с държавния секретар. Но Валендреа долови и нещо друго, което го накара да се отпусне. От тази жена се излъчваше амбиция и задачата му можеше да се окаже далеч по-лесна от очакваното.

— Имате ли нещо против да си поприказваме? — попита той. — Тук, в колата.

— Как да откажа на такава любезна покана, при това от държавния секретар на Ватикана? — усмихна се тя.

Той отвори вратата и се плъзна по-навътре върху кожената седалка, за да й направи място. Тя влезе и небрежно разкопча палтото си от мека вълна. Амбрози галантно затвори вратата след нея, а очите на Валендреа неволно се спряха на коленете й, оголени от движението.

Мерцедесът плавно потегли, насочвайки се към дъното на една от тесните улички наблизо. Тълпата туристи остана зад тях. Шофьорът слезе и тръгна обратно към ъгъла. Това означаваше, че в уличката няма да влязат други коли.

— Запознайте се с отец Паоло Амбрози, който е мой старши сътрудник в секретариата — подхвърли Валендреа.

Катерина стисна протегнатата десница на Амбрози. Очите му я гледаха с необичайна мекота, но кардиналът знаеше, че това е само способ за успокоение на гостенката. Паоло прекрасно умееше да се оправя в различните ситуации.

— Искаме да поговорим с вас по един важен въпрос и се надяваме да ни помогнете — премина към същността Валендреа.

— Не виждам с какво бих помогнала на човек с вашето положение, ваше преосвещенство — отвърна Катерина.

— Присъствахте на днешното заседание на трибунала. Вероятно по настояване на отец Кийли.

— Това ли било? Безпокоите се от негативното отношение на пресата?

Той си позволи една скромна гримаса.

— Мога да ви уверя, че негативното отношение на пресата изобщо не ме тревожи въпреки присъствието на необичайно много репортери. Съдбата на отец Кийли е решена — нещо, което вие, той и представителите на печата отлично знаете. Аз искам да си поговорим за нещо много по-важно от съдбата на един еретик.

— Официално ли е това, за което възнамерявате да говорим?

— Журналистът винаги си е журналист — усмихна се той. — Не, госпожице Леу. Нищо от казаното тук няма да бъде регистрирано официално. Още ли проявявате интерес?

Изчака я да прецени възможностите. Това бе мигът, в който амбицията трябваше да надделее над здравия разум.

— Добре — тръсна глава тя. — Нека бъде неофициално.

Той беше доволен. Дотук всичко вървеше по план.

— Става въпрос за Колин Мичънър.

В очите й проблесна изненада.

— Да, аз съм в течение на отношенията ви с папския секретар. Това е сериозно нещо за всеки духовник, особено за човек с неговия пост.

— Но всичко отдавна е приключило.

В думите й долови елемент на отрицание. Вероятно едва сега си даваше сметка за „неофициалния“ характер на този разговор. Защото той беше такъв заради нея, а не заради него.

— Паоло е бил свидетел на днешната ви среща на площада. Не е била много приятелска, особено ако се вземе предвид думата, която сте употребили. „Копеле“, ако съм разбрал правилно.

Тя хвърли кос поглед към помощника му и тръсна глава.

— Не си спомням да съм го виждала там.

— „Свети Петър“ е много голям площад — кротко рече Амбрози.

— Вероятно се питате как е възможно да ви е чул — продължи Валендреа. — Вие говорехте тихо, почти шепнешком. Но Паоло притежава умението да чете по устните. Едно доста полезно качество, не мислите ли? — Журналистката явно не знаеше какво да каже и той милостиво й отпусна няколко секунди, за да се овладее. — Нямам никакво намерение да ви заплашвам. Става въпрос за едно пътуване на отец Мичънър по нареждане на папата. Именно в тази връзка имам нужда от помощта ви.

— С какво бих могла да ви помогна?

— Някой трябва да го наблюдава. Къде отива, какво прави. Вие сте идеалният кандидат за подобна задача.

— А защо трябва да го направя?

— Защото някога сте били близки. Защото сте го обичали. Което не е изключено и днес. Много духовници като отец Мичънър са поддържали интимни отношения с представители на противоположния пол. Това е големият грях на нашето съвремие. Защото става въпрос за хора, които нарушават обета си пред бога. — Държавният секретар замълча за момент, после продължи: — А често става така, че нарушавайки този обет, те нараняват и жените, с които са близки. Усещам, че вие не желаете да отговорите със същото на отец Мичънър. — Остави й време да възприеме последните му думи, после добави: — Ние сме на мнение, че се поражда проблем, който със сигурност ще нарани и отец Мичънър. Не във физически смисъл, но ще окаже влияние върху положението му в рамките на църквата. И ще постави под заплаха цялата му кариера. Аз се опитвам да го предотвратя, но ако възложа задачата на човек от Ватикана, това ще стане известно на много хора и мисията ще претърпи провал. Харесвам отец Мичънър и го смятам за свой приятел. Не искам кариерата му да се провали. Но за тази цел имам нужда от дискретността, която можете да осигурите единствено вие.

Тя махна с ръка по посока на Амбрози.

— Защо не изпратите това отче?

Той се впечатли от куража й.

— Отец Амбрози е прекалено известен, за да изпълнява подобни мисии. По едно щастливо съвпадение задачата на отец Мичънър е свързана с пътуване до Румъния — страна, която вие отлично познавате. Появата ви там може да бъде обяснена по много начини, разбира се, ако той изобщо разбере за нея.

— А каква е целта на посещението ми в родината?

— Няма значение — махна с ръка той. — Важното е да наблюдавате действията му и нищо повече. По този начин ще бъдете абсолютно безпристрастна.

— С други думи, не искате да разкриете целта си.

— Точно така.

— А каква ще бъде ползата за мен, в случай че приема?

Кардиналът си позволи лека усмивка, а ръката му извади тънка пура от страничното джобче на вратата.

— За съжаление дните на нашия папа Климент XV са преброени — въздъхна той. — Което означава, че предстои конклав. И когато това се случи, в мое лице ще имате един добър приятел. С удоволствие ще ви предоставя онази информация, която ще придаде необходимата тежест на вашите материали в журналистическите среди. И която може би ще бъде повече от достатъчна, за да възстанови позициите ви пред всички онези издатели, които са престанали да ползват услугите ви.

— А аз трябва да съм дълбоко впечатлена, че знаете толкова много за мен, така ли?

— Не се опитвам да ви впечатля, госпожице Леу. Искам само да си осигуря вашето сътрудничество, срещу което предлагам информация, за която повечето журналисти биха дали главата си.

Валендреа запали пурата и с наслада вдъхна дима. От устата му излетя гъст облак, но той не си направи труда да свали стъклото.

— Това трябва да е важно за вас — рече Катерина.

Той веднага отбеляза конструкцията на изречението й. Не каза „важно за църквата“, а „важно за вас“. И това го накара да прибави щипка истина в разговора:

— Достатъчно важно, за да ме изведе по улиците на Рим. Уверявам ви, че ще изпълня обещанието си. Следващият конклав ще има фундаментално значение, а вие ще разполагате с достоверен източник на информация от първа ръка.

Тя очевидно се колебаеше. Може би си мислеше, че Колин Мичънър ще бъде онзи неназован източник във Ватикана, когото ще цитира в бъдещите си репортажи. Но тук й предлагаха друг, далеч по-благоприятен шанс. Офертата беше прекалено съблазнителна за толкова елементарна задача. Човекът до нея не искаше тя да открадне нещо, не искаше да лъже и да мами. Той просто й предлагаше едно пътуване до родината, където в рамките на няколко дни трябваше да наблюдава бившия си приятел.

— Нека си помисля — промълви най-сетне тя.

Кардиналът дръпна от пурата си и поклати глава.

— На ваше място не бих мислил дълго. Работата е спешна. Утре в два следобед ще ви се обадя в хотела.

— Да речем, че приема — погледна го тя. — По какъв начин ще ви докладвам за разкритията си?

— Моят помощник ще има грижата за контактите — отвърна Валендреа и посочи отец Амбрози. — В никакъв случай не бива да търсите връзка с мен. Разбрахте ли? Той ще ви намери.

Амбрози скръсти ръце и кимна, а Валендреа великодушно му разреши да се наслади на мига. На Катерина Леу трябваше да бъде внушено, че той не е човекът, срещу когото трябва да се бунтува. А сдържаното до скованост поведение на Амбрози подчертаваше силата на това внушение. Винаги се беше възхищавал на това качество у Паоло. Безкрайно резервиран в обществен план, изключително ангажиран в личен.

Валендреа бръкна под седалката, извади един плик и го подаде на гостенката си.

— Десет хиляди евро за разноските. Самолетни билети, хотели и всичко останало. Не бих искал да харчите лични пари, в случай че решите да ми помогнете. А ако откажете, задръжте ги като компенсация за времето, което ви отнех.

Протегна ръка над скута й и отвори вратата.

— Беше ми много приятно да си поговорим, госпожице Леу.

Тя слезе от колата с плика в ръка. Той вдигна глава към нощното небе и подхвърли:

— Хотелът ви е вляво, зад ъгъла. Желая ви приятна вечер.

Тя мълчаливо си тръгна, а Валендреа затвори вратата и прошепна:

— Точно според очакванията ми. Иска да ни накара да чакаме, но няма никакво съмнение как ще постъпи.

— Прекалено лесно — кимна Амбрози.

— Точно по тази причина искам и ти да заминеш за Румъния. Тази жена е лесна за наблюдение — далеч по-лесна от Мичънър. Уредих да използваме частния самолет на един от нашите корпоративни дарители. Заминаваш утре сутринта. Знаем къде отива Мичънър и не е зле да бъдеш там преди него. Той ще кацне утре вечер или най-късно вдругиден сутринта. Дръж се на разстояние, но не я изпускай от очи. Нека е наясно, че очакваме възвръщаемост от инвестицията, която направихме.

Амбрози кимна. Шофьорът се върна и зае мястото си зад кормилото. Амбрози почука по разделителното стъкло и колата бавно излезе на главната улица. Валендреа прогони от главата си всякакви мисли за работа.

— Сега, след като сложихме точка на интригата, може би е време за чашка коняк и музиката на Чайковски — подхвърли той. — Какво ще кажеш, Паоло?