Стив Бери
Третата тайна (65)

64

Катерина усещаше, че е напълно объркана. Мичънър не й се беше доверил, запазвайки за себе си тайната за смъртта на Климент. Валендреа положително знаеше за нея — в противен случай Амбрози непременно би я притиснал да научи нещо повече. Какво става, за бога? Липсващи ръкописи, очевидци разговарят с Дева Мария, папата се самоубива, след като тайно е обичал една жена в продължение на шейсет години… Няма жив човек, който да повярва на всичко това!

Излезе от странноприемницата, закопча палтото си и тръгна по обратния път към Максплац. Вдигна ръка да бръсне снежинките от косата си. Въздухът беше студен, сух и мрачен, също като настроението й.

Ирма Ран й помогна да погледне в душата си. В ситуацията, в която преди години тя бе притискала Мичънър да направи избор, причинявайки болка и на двамата, Ирма беше избрала друг, по-малко егоистичен път. Пътят на отразената любов, а не на притежанието. И вероятно беше права: важна е не физическата връзка, а близостта на душите и сърцата.

Запита се дали двамата с Мичънър биха могли да се радват на такава връзка. Вероятно не. Времената са други. Но тя е тук, пак до същия мъж, отново поела по мъчителната пътека на изгубената и преоткритата любов, на новите изпитания. А после… Тъкмо това е въпросът. Какво ще стане после?

Продължи да крачи напред. Скоро стигна площада, прекоси мостчето над някакъв капал и пред очите и изплуваха двойните кубета на храма „Свети Гандолф“.

Животът беше твърде сложен! Отново видя мъжа от снощи, наведен над Мичънър с нож в ръка. Не се беше поколебала да го нападне. След това бе предложила да се обърнат към властите, но Мичънър бе отказал. Сега вече знаеше защо: той не искаше да излага на опасност тайната, свързана със смъртта на папата. Якоб Фолкнер означаваше много за него. Може би прекалено много. Разбра и защо беше заминал за Босна — за да търси отговор на въпросите, останали след смъртта на приятеля му. Беше ясно, че тази глава от живота му не може да бъде затворена просто защото краят й все още не беше написан. Дали това изобщо ще се случи някога, запита се тя.

Неусетно се беше озовала пред отворените двери на „Свети Гандолф“. Отвътре се долавяше подканяща топлина. Влезе. Почти веднага забеляза отворената врата от ковано желязо, която водеше към страничния параклис. Онзи, в който бяха намерили Ирма. Подмина го и спря пред съседния параклис. Пред очите й се появи статуя на Дева Мария, прегърнала младенеца Христос. Гледаше на света с умилителния поглед на горда майка. Този роден през средновековието образ — на бялата жена от англосаксонски тип — отдавна се беше превърнал в любима и обичайна икона за вярващите. Но на практика Дева Мария бе живяла в Израел — място с горещо слънце и топъл климат, обитавано от хора със силно мургава кожа. По тази причина Мадоната трябваше да е арабски тип, с черна коса и жилаво тяло. Но европейските католици не бяха приели такъв външен вид и съответно бяха създали образ, който е по-близо до тях. Образът, който църквата налагаше в продължение на столетия.

А била ли е дева? Дали божият син в утробата й наистина е дело на Светия Дух? Дори да е така, зачатието със сигурност е било по неин избор. Единствено тя би могла да приеме бременността. Защо тогава църквата се противопоставя на аборта с такава ярост? Кога жената губи правото да решава дали иска да даде живот, или не? Дали Богородица не е първата жена, установила това право? А какво би станало в случай на отказ? Дали пак щеше да се иска от нея да износи божественото отроче в утробата си?

Безброй въпроси напираха в нея. А отговори за тях просто нямаше. Обърна се да си върви и почти се сблъска с Амбрози.

Нямаше време да реагира, защото папският секретар се стрелна напред и я бутна във вътрешността на параклиса. Закова я с лице към каменната стена и светкавично изви лявата ръка зад гърба й. Железните му пръсти се сключиха около шията й.

— Тъкмо се чудех как да те разделя от Мичънър! — изръмжа той. — Благодаря ти, че ми помогна.

Натискът на пръстите му се усили и тя отвори уста да изкрещи.

— Хей, хей, не го прави! — прошепна в ухото й той. — Освен това няма кой да те чуе.

Тя направи опит да се освободи.

— Не мърдай! Търпението ми към теб отдавна се изчерпа!

Тя мълчаливо продължаваше да се бори. Амбрози рязко я дръпна от стената и я стисна за гърлото, прекъсвайки притока на въздух към дробовете й. Тя заби нокти в ръката му, но липсата на кислород обрече усилията й на провал. Имаше чувството, че всеки момент ще загуби съзнание. Устата й беше отворена, но от нея не излиташе никакъв звук. Очите й бавно се извъртяха с бялото нагоре. Последното нещо, което видя, беше благият поглед на Мадоната, който обаче не й предложи утеха.