Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Third Secret, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

24

Букурещ

6:45 ч.

Мичънър се облече и хвърли мръсното бельо в сака си. Искаше му се да скочи в колата и да отиде при децата в Златна. Зимата наближаваше, а отец Тибор му беше разказал за трудностите, с които трябва да се преборят, за да поддържат топлината на бойлерите. Миналата зима тръбите замръзнали и персоналът бил принуден да събира дърва в гората за примитивните печки, които използвали. Тибор се надяваше, че тази зима това няма да се повтори, защото още през лятото отоплителната инсталация била ремонтирана от неколцина доброволци.

Най-голямото му желание било през следващите три месеца да не загубят нито едно дете. Миналата година умрели три, които били погребани в съседното гробище. На какво служи толкова много страдание? — запита се Мичънър. Самият той беше извадил късмет, но основната задача на ирландските „центрове за раждане“ бе ясна от момента на тяхното създаване — да се търсят приемни родители за изоставените деца. Макар и на високата цена родните им майки да не ги видят повече. Много пъти се беше опитвал да си представи лицето на ватиканския бюрократ, който е одобрил тази жестокост, без да го е грижа за болката на хората. Римокатолическата църква наистина е една жестока политическа машина, която мачка инакомислещите в продължение на две хилядолетия, без да се смущава от протестантската революция, вътрешните си противоречия и плячкосването, на което я бе подложил Наполеон. Но защо същата тази църква се страхува от това, което може да каже едно обикновено селско момиче от Фатима? Какво значение може да има то?

Очевидно имаше. И то голямо.

Преметна през рамо сака си, спусна се един етаж по-долу и се насочи към стаята на Катерина. Бяха се разбрали да закусят заедно, преди той да потегли за летището. Но на вратата беше залепено листче.

Колин, реших, че ще е по-добре да не се виждаме, за да запазим онова, което изпитахме снощи: двама стари приятели, които се наслаждават на срещата си. Желая ти всичко най-хубаво в Рим, защото го заслужаваш.

Винаги твоя, Кейт

Усети, че изпитва облекчение, вероятно защото не знаеше какво да й каже. В Рим нямаше начин да продължат приятелството си. Дори и най-лекото отклонение щеше да му струва кариерата. Но беше доволен, че се разделиха нормално. Може би най-сетне бяха сключили примирие. Надяваше се да е така.

Скъса листчето и отиде да пусне парченцата в тоалетната, която и тук се помещаваше в дъното на коридора. Това му се стори странна и напълно излишна подробност, но бележката й трябваше да изчезне. Нищо не биваше да го свързва с нея, абсолютно нищо. Защо? Отговорът бе: заради протокола и имиджа. Но не му беше ясно друго: защо започна да ненавижда и двете причини.

 

 

Мичънър отвори апартамента си на четвъртия етаж на апостолическия дворец. По традиция личният секретар заемаше помещенията, които се намираха непосредствено до покоите на папата. Преди три години, когато се нанесе тук, той изпита глупавата надежда, че ще получи помощ от духовете на предишните обитатели. Но бързо разбра, че тези духове ги няма и никога не ги е имало. И следователно трябва да разчита единствено на себе си.

От летището се прибра с такси, предпочитайки го пред служебната кола. По този начин изпълни докрай изискването на Климент за пълна анонимност на краткото си пътуване. Влезе във Ватикана през площад „Свети Петър“, облечен като хилядите туристи наоколо.

Съботата не беше работен ден за курията. Повечето офиси бяха затворени, с изключение на няколко канцеларии в държавния секретариат. Отби се в собствената си служба, откъдето го уведомиха, че папата е заминал за Кастел Гандолфо и ще се върне чак в понеделник. Имението се намираше на трийсетина километра от Рим и вече четиристотин години се използваше за лятна резиденция на папите. Последните от тях, в крак с модерните времена, предпочитаха спокойната му атмосфера като убежище от горещото римско лято, ползвайки услугите на служебни хеликоптери.

Мичънър знаеше, че папата много обича тази вила, но се безпокоеше от факта, че посещението отсъстваше от предварителната му програма. Един от сътрудниците му подхвърли, че папата го обяснил с желанието си да прекара ден-два в провинцията и нищо повече. Промяната не останала незабелязана и няколко репортери позвънили да се позаинтересуват за здравословното състояние на светия отец. Това се случваше при всички промени в предварително обявената програма, но любопитството на медиите неизменно биваше задоволявано със стандартната декларация на ватиканската пресслужба: Светият отец се радва на добро здраве и ние му желаем дълъг живот.

Това обаче не прогони тревогата от душата на Мичънър и той позвъни на помощника си, който бе придружавал папата по време на пътуването.

— Какво прави той там?

— Каза, че искал да се порадва на езерото и да се поразходи в градината.

— Пита ли за мен?

— Не.

— Предай му, че съм се върнал.

Един час по-късно телефонът в апартамента му иззвъня.

— Светият отец желае да ви види. Каза, че едно извънградско пътуване ще ви се отрази много добре. Разбирате ли какво има предвид?

Мичънър се усмихна и хвърли поглед на часовника си. Три и двайсет следобед.

— Предай му, че на свечеряване ще бъда там.

Очевидно Климент не искаше Колин да използва хеликоптера, въпреки че швейцарските гвардейци предпочитаха въздушния транспорт. Позвъни в гаража и помоли да му приготвят една кола без отличителни знаци.

* * *

Пътят се виеше на югоизток, сред маслиновите горички на възвишенията Албано. Папският комплекс „Гандолфо“ се намираше на брега на езеро със същото име и се състоеше от две сгради: вила „Барберини“ и вила „Чибо“ разположени сред прелестни, добре поддържани градини. Далеч от грохота на големия град, това място излъчваше спокойствие и осигуряваше уединение.

Откри Климент в зимната градина. Отново беше влязъл в ролята на папски секретар, с черно расо с бяла римска якичка и пурпурен пояс. Папата се беше изтегнал на дървен стол и наблюдаваше градината. Подвижните стъклени панели, играещи ролята на външни стени, блестяха под лъчите на следобедното слънце във въздуха се носеше сладкият аромат на нектар.

— Колин, вземи си един от онези столове — усмихнато подвикна той.

— Изглеждаш добре — отвърна на усмивката му Мичънър.

— Че кога съм изглеждал зле? — засмя се Климент.

— Знаеш какво имам предвид.

— Наистина се чувствам добре — кимна папата. — Вероятно ще се зарадваш, като ти кажа, че днес съм си изял и закуската, и обяда. А сега разказвай какво стана в Румъния. Всичко, до последния детайл.

Мичънър направи сбит отчет на събитията от пътуването си, пропускайки само срещите с Катерина. После му подаде писмото на Тибор.

— А какво точно ти каза той? — попита Климент, след като прочете съдържанието му.

Мичънър му предаде дума по дума разговорите си с възрастния свещеник, след което добави:

— Говореше с недомлъвки. Не каза кой знае какво, но личеше неприязненото му отношение към църквата.

— Мога да го разбера — промърмори Климент.

— Беше много обезпокоен от начина, по който Светия престол се отнася към третата тайна. Намекна, че посланието на Дева Мария е умишлено пренебрегнато. Няколко пъти повтори, че трябва да се изпълнят нейните указания. Безусловно и без забавяне. Веднага.

Старецът бавно вдигна очи към лицето му.

— Спомена и за Йоан XXIII, нали?

Мичънър кимна.

— Разкажи ми.

Климент го изслуша и с уважение поклати глава.

— Отец Тибор е единственият жив човек, който е присъствал на това събитие. Какво мислиш за него?

Пред очите на папския секретар отново изплува картината на сиропиталището.

— Мисля, че беше искрен, но веднага си пролича, че е упорит човек — отвърна той, пропускайки да добави „като теб, свети отче“. — Якоб, няма ли най-сетне да ми кажеш за какво става въпрос?

— Налага се да предприемеш още едно пътуване.

— Още едно?

— Точно така — кимна Климент. — Този път до Междугорие.

— В Босна?! — не можа да повярва на ушите си Мичънър.

— Искам да се срещнеш с един от очевидците.

Секретарят беше запознат със събитията в Междугорие. На 24 юни 1981 г. две местни деца съобщили, че на един от планинските върхове в Югозападна Югославия са забелязали красива жена с пеленаче в ръце. На следващия ден надвечер децата се върнали на мястото заедно с още четири свои приятелчета. Видението се появило отново пред всичките шест деца. Същото се повторило още няколко дни, като всяко от тези деца получавало послания. Местната комунистическа власт обявила, че това е някакъв контрареволюционен заговор, и направила опит да прекрати събирането на много хора, но местността бързо се изпълнила с вярващи. През следващите няколко месеца се появили сведения за чудотворни изцеления и молитвеници, превърнати в злато. Явяванията продължили и по време на гражданската война в Босна, поклонението — също. Днес децата вече са възрастни хора, а районът е преименуван на Босна и Херцеговина. Виденията на петима от очевидците се прекратяват. Тук също има тайни като при Фатима. Пет от децата получили по десет послания от Мадоната, а шестото — девет. Девет са и тайните, които стават обществено достояние, но десетата продължава да е загадка.

— Наистина ли е нужно това пътуване, свети отче? — попита Мичънър, който не изгаряше от желание да посети опустошената от войната Босна, където редът все още се поддържаше от умиротворителните сили на САЩ и НАТО.

— Искам да науча десетата тайна на Междугорие — отсече Климент с тон, който изключваше дискусията. — Ще предадеш на очевидеца моята папска заповед, според която той, или тя, трябва да сподели тайната с теб. Единствено с теб и с никой друг.

Мичънър беше твърде уморен от полета и вчерашната напрегната програма, но си даваше сметка, че няма смисъл да спори.

— Кога, свети отче? — тихо попита той.

Старият приятел явно усети умората му.

— След няколко дни. Така няма да привлечем излишно внимание. Отново ти напомням, че всичко трябва да си остане между нас.