Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Third Secret, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

26

Кастел Гандолфо

Неделя, 12 ноември, 12:00 ч.

Мичънър стоеше зад Климент в „папамобила“, докато машината бавно напусна имението и пое по пътя към града. Те беше модифициран модел на „Мерцедес-Бенц“, в задната част, на който имаше място за двама души, изправени между стени от блиндирано стъкло. Това беше превозното средство, което папата използваше за придвижване сред човешкото множество.

Климент беше приел да направи това неделно посещение. В съседното на папското имение селце живееха едва три хиляди души, но всички те бяха изключително предани на светия отец. А той им се отблагодаряваше с по някоя полуофициална визита.

След разговора вчера следобед Мичънър видя папата едва тази сутрин. Макар че обичаше хората и му беше приятно да разговаря с тях, Климент XV си оставаше Якоб Фолкнер — един самотник, който ценеше миговете на уединение. По тази причина нямаше нищо чудно във факта, че беше прекарал вечерта сам. След вечерната молитва почете и се оттегли в спалнята си.

Час по-рано Мичънър бе нахвърлял писмото, с което папата нареждаше на очевидеца от Междугорие да направи подробно описание на тъй наречената „десета тайна“. Климент го подписа без забележки, което означаваше, че пътуването му до Босна е предстоящо. Никак не му се ходеше, но вече не му оставаше нищо друго, освен да се надява, че ще остане там максимално кратко време.

Стигнаха до градчето за броени минути. Площадът беше пълен с хора, които бурно приветстваха появата на папския автомобил. Радостта им беше непресторена. Климент видимо се оживи и започна да маха с ръка, сочейки с пръст хората, които познаваше.

— Колко е хубаво, че обичат своя папа — прошепна на немски той, докато продължаваше да приема приветствията на тълпата.

— Имат всички основания — подхвърли Мичънър.

— Ето каква трябва да е делта за всички, които обличат тази мантия.

Колата продължаваше да си пробива път към центъра на площада.

— Кажи на шофьора да спре — разпореди се Климент.

Мичънър почука два пъти по стъкления панел и автомобилът спря. Папата отвори вратата и стъпи на паважа, моментално заобиколен от четиримата си телохранители.

— Мислиш ли, че е разумно? — тихо подхвърли зад гърба му Мичънър.

— Разбира се — вдигна глава Климент.

Правилата за сигурност изключваха подобна възможност. Папата не трябваше да напуска блиндирания автомобил. Посещението беше уредено едва ден по-рано, без предварително разгласяване, но причините за тревога оставаха.

Климент тръгна към тълпата с разтворени обятия. В тях първи попаднаха невръстни дечица, избутани напред от родителите си. Мичънър знаеше, че невъзможността да бъде баща беше едно от най-големите разочарования в живота на светия отец. Вероятно затова и толкова обичаше децата.

Охраната направи плътен кордон около него, но и хората я улесниха, благоговейно застивайки на място при приближаването на папата. Площадът се огласяше от традиционните възгласи Viva, Viva!, с които векове наред са посрещани главите на католическата църква.

Мичънър се задоволи с ролята на наблюдател. Климент XV вършеше това, което бяха вършили папите в продължение на две хилядолетия. Ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят; и ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата. Двеста шейсет и седем мъже бяха удостоени с привилегията да бъдат част от една и съща здрава верига. Започваща със свети Петър и завършваща с Климент XV. Пред очите му оживяваше картината, изобразяваща пастира сред стадото.

В съзнанието му проблесна част от третата тайна на Фатима: Светият отец прекоси един голям, полуразрушен град, от който се излъчваше болка и страдание. Запуши ушите си, за да не чува жалните стонове на ранените, и горещо се моли за душите на загиналите. Накрая стигна до планинския връх и падна на колене пред огромния кръст, който се издигаше там. Миг по-късно бе убит от отряд войници, които го засипаха с куршуми и стрели.

Може би точно това предупреждение за опасност бе накарало Йоан XXIII и неговите наследници да скрият съдържанието на посланието. Но през 1981 г. един професионален убиец, изпратен от Москва, действително направи опит да убие Йоан Павел II. Веднага след възстановяването си папата прочете за пръв път третата тайна. Но защо чака цели деветнайсет години, преди да я разкрие на света? Добър въпрос, който несъмнено трябваше да бъде добавен към списъка на неизяснените загадки. Мичънър тръсна глава и прогони тези мисли от главата си. След което отново насочи вниманието си към Климент, който се радваше на обичта на хората. И тревогата му бавно се стопи. Нещо го караше да вярва, че в днешния ден нищо не заплашва скъпия му приятел.

 

 

Прибраха се във вилата някъде около два следобед. Обядът беше поднесен в зимната градина и Климент го покани на масата. Хранеха се мълчаливо, наслаждавайки се на цветята и прекрасния ноемврийски следобед. Плувният басейн в съседство беше празен. Той беше построен по настояване на Йоан Павел II, който заяви пред курията, че разходите за подобен лукс са далеч по-малки от тези, които биха съпътствали избора на нов папа.

Менюто се състоеше от телешка супа със зеленчуци — едно от любимите блюда на Климент, поднесена с черен хляб. Мичънър много обичаше черен хляб. Спомни си, че двамата с Катерина често си хапваха такъв — обикновено със сутрешното кафе или на вечеря. Запита се къде ли е тя сега, защо беше напуснала Букурещ, без да се сбогува. Надяваше се, че някой ден ще я види отново — най-вероятно, след като приключи кариерата му във Ватикана и се озове на място без хора като Алберто Валендреа. На място, където може би ще последва зова на сърцето си.

— Разкажи ми за Катерина — обади се Климент.

— Как разбра, че мисля за нея? — стреснато го погледна Мичънър.

— Не беше особено трудно.

На практика той действително изпитваше желание да говори за Катерина.

— Различна е — въздъхна. — Позната, но и загадъчна.

Климент отпи глътка вино от чашата пред себе си.

— Все си мисля, че ако не трябваше да потискам чувствата си, щях да бъда по-добър духовник, по-добър човек.

— Объркването ти е напълно разбираемо — кимна папата и остави чашата. — Защото обетът за безбрачие е грешка.

Мичънър престана да дъвче и вдигна глава.

— Надявам се, че не си изразил публично това свое заключение.

— Пред кого мога да бъда откровен, ако не пред теб? — сви рамене папата.

— А как стигна до него?

— Трентският събор се е състоял преди много време. Но и днес, в двайсет и първи век, ние продължаваме да се придържаме към една средновековна доктрина.

— Тя е част от основите на католицизма.

— Трентският събор с бил свикан в отговор на реформаторското движение на протестантите. Ние изгубихме тази битка, Колин. Протестантите са тук и винаги ще бъдат тук.

Мичънър разбра какво има предвид папата. Съборът в Трент през далечния XVI век беше обявил безбрачието като неразделна част от задълженията на духовника, но едновременно с това беше признал, че то няма божествен произход. Което означаваше, че може да бъде променено, стига църквата да го пожелае. След Трент бяха свикани само още два такива събора — Първи и Втори ватикански, на които не се предприеха никакви действия в тази посока. А сега главата на църквата — единственият човек на света, който би могъл да направи нещо по въпроса — подлагаше на съмнение мъдростта на това безразличие.

— Какво искаш да кажеш, Якоб?

— Нищо не искам да кажа. Просто разговарям с един стар приятел. Защо свещениците не бива да се женят? Защо трябва да запазят своето целомъдрие? Защо им се отказва едно нормално за всички останали хора поведение?

— В личен план съм съгласен с теб. Но курията със сигурност ще бъде на друго мнение.

Климент се приведе над масата и отмести празната чиния.

— Точно там е проблемът — въздъхна той. — Курията винаги ще бъде против нещо, което застрашава нейното съществуване. Знаеш ли какво ми каза наскоро един от нейните представители?

Мичънър поклати глава.

— Че безбрачието трябва да се запази, защото в противен случай рязко ще нараснат разходите по издръжка на свещениците. Ще се наложи да изразходваме десетки милиони в повече за увеличение на заплатите, тъй като свещениците трябва да издържат жени и деца. Можеш ли да си представиш? Това е логиката на днешната църква!

Прав е, каза си Мичънър, но на глас подхвърли:

— Направиш ли дори намек за промяна, Валендреа ще получи силен коз за обработка на кардиналите. Може да се стигне дори до открит бунт.

— Точно в това се съдържа предимството на папата. Моето мнение по религиозни въпроси е непогрешимо. Аз имам последната дума. Не ми е нужно разрешение, никой не може да гласува за свалянето ми от този пост.

— Непогрешимостта също е творение на църквата — напомни му Мичънър. — Следващият папа може да промени статуквото, независимо от това, което си направил ти.

Якоб Фолкнер пощипваше месестата част на ръката си — жест, който издаваше нервността му.

— Имах видение, Колин — прошепна той.

Изтекоха няколко секунди, преди тези думи да проникнат в съзнанието на Мичънър.

— Какво?!

— Дева Мария се яви пред мен…

— Кога?

— Преди много седмици, непосредствено след като получих посланието на отец Тибор. Това беше причината да сляза в архива. Тя ме накара.

Мичънър смаяно поклати глава. В един момент папата говори за отмяната на петвековна догма, а в следващия признава, че му се е явила Мадоната. Даваше си сметка, че този разговор ще остане тук, сред цветята в градината. Но същевременно в главата му прозвучаха думите на Климент, изречени в Торино: Ватикана отдавна не предлага възможност за уединение.

— Разумно ли е да говорим на подобни теми? — подхвърли предупредително той, но Климент сякаш не го чу.

— Вчера тя ми се яви в параклиса. Вдигнах глава и я видях да плува във въздуха сред златистосиньо сияние. — Папата замълча за момент, после тихо добави: — Каза ми, че сърцето й е обкръжено от тръните на неблагодарността и богохулството, с които хората я пробождат.

— Сигурен ли си, че това бяха точните й думи?

— Да, тя ги каза съвсем ясно — кимна Климент, преплел пръсти. — Не съм сенилен, Колин. Сигурен съм в това видение. — Замълча за миг, после добави: — Такова е имал и Йоан Павел II.

Мичънър беше чувал за това, но замълча.

— Колко сме глупави ние, хората — въздъхна папата, а Мичънър усети, че търпението му започва да се изчерпва. — Дева Мария настоя за Междугорие.

— Това ли е причината да ме изпратиш там?

Климент кимна.

— Тя заяви, че тогава всичко ще се изясни.

Замълчаха. Мичънър не знаеше какво да каже. Трудно му беше да спори с небето.

— Разреших на Валендреа да прочете съдържанието на сандъчето от Фатима — прошепна Климент.

— А какво има там? — объркано го погледна Мичънър.

— Част от онова, което ми изпрати отец Тибор.

— Ще ми разкажеш ли за него?

— Не мога.

— Защо си позволил на Валендреа да го прочете?

— За да видя реакцията му. Беше стигнал дотам, че да заплаши началника на архива. Но сега вече знае всичко, което знам аз.

Мичънър реши да продължи с въпросите, но леко почукване на стъклената врата го отказа от намеренията му. Появи се един от прислужниците, който носеше сгънат лист хартия.

— Това е факс от Рим, който получихме преди малко, монсеньор Мичънър — съобщи той. — С молба да ви бъде предаден незабавно.

Мичънър благодари и го отпрати, след което разгъна листа, прочете съдържанието му и вдигна глава.

— Нашият нунций в Букурещ се е обадил по телефона, за да съобщи за смъртта на отец Тибор. Тази сутрин са открили тялото му в реката, близо до града. Гърлото му било прерязано, след което вероятно са го хвърлили от някоя скала. Колата му била открита близо до църквата, която редовно посещавал. Полицията подозира грабеж и е отцепила района. Съобщението е изпратено до мен, тъй като една от сестрите в сиропиталището казала на нунция за неотдавнашното ми посещение. А той задава въпроса защо не е бил уведомен за него.

Кръвта напусна лицето на Климент. Той бавно се прекръсти и сключи ръце за молитва. Мичънър мълчаливо наблюдаваше как клепачите му се спускат и устните започват да се движат. След което рукнаха сълзите.