Стив Бери
Третата тайна (23)

22

Букурещ

Събота, 11 ноември, 6:00 ч.

Катерина спа зле. Гърлото я болеше от хватката на Амбрози, беше бясна на Валендреа. Първата й мисъл беше да го прати по дяволите и да разкаже истината на Мичънър. Но това означаваше да разруши крехката близост, породила се снощи между тях. Колин никога нямаше да повярва, че се е съюзила с Валендреа главно заради шанса да бъде близо до него. Щеше да съзре единствено предателството и вероятно щеше да има право.

А квалификацията на Валендреа, направена от Том Кийли, се оказа абсолютно точна. „Амбициозен мръсник“, беше казал той. Дори не подозираш колко си прав, намръщи се тя и отново разтри наранената си шия. Но Кийли беше прав и в друго. Веднъж й беше подхвърлил, че кардиналите се делят на два вида: едните искат да станат папи, а другите страшно много искат. Към тях сега можеше да се добави и още един вид — онези, които ламтят за папския престол. Като Алберто Валендреа.

Изпита чувство на омраза и отвращение към себе си. Бе успяла да стъпче и онази крехка невинност, което се излъчваше от Мичънър. Той бе човек, който не криеше убежденията и вярата си. И винаги щеше да си остане такъв. Може би точно с това я привличаше. Жалко, че църквата не позволява на своите верни служители да бъдат щастливи. Жалко, че тяхното щастие е зависело и винаги щеше да зависи от каноническите правила. Проклета да е римокатолическата църква! Проклет да е Алберто Валендреа!

Беше спала с дрехите си, но вече два часа беше будна и се ослушваше за стъпки над главата си. Те най-сетне се появиха и дъските на пода проскърцаха. Тя проследи с очи движенията на Колин из стаята. Чу водната струя в умивалника и зачака неизбежното. Секунди по-късно стъпките му се прехвърлиха в коридора, а вратата се затвори.

Катерина стана, излезе в коридора и се насочи към стълбището. Появи се горе в момента, в който вратата на тоалетната се затваряше. Поколеба се само миг, изчаквайки да чуе шума на душа. После изтича на пръсти към вратата на стаята му, надявайки се да не е променил навиците си. Някогашният й приятел не обичаше да заключва нищо.

Вратата се отвори. Катерина се шмугна вътре и очите й моментално откриха пътническия му сак. После се прехвърлиха на якето и панталоните, с които беше облечен снощи и които лежаха небрежно на един от столовете. Претърси джобовете им и извади писмото на отец Тибор. Разкъса плика без никакво колебание.

Свети отче,

Воден от пламенната си обич към нашия Господ Бог, аз спазих клетвата, която дадох на Йоан XXIII. Но един инцидент отпреди няколко месеца ме накара да преосмисля своя дълг. Почина едно от децата в сиропиталището, в което работя. В последните си мигове, измъчвано от непоносима болка, то ме попита дали Господ ще му прости и ще го приеме в рая. Не можех да си представя, че тази невинна душа се нуждае от прошка, но го уверих, че Господ е всеопрощаващ. Детето поиска да му обясня как става това, но смъртта ме изпревари. В този момент осъзнах, че и аз трябва да търся прошка. Свети отче, отдавах голямо значение на клетвата, която дадох на своя папа. Спазвах я в продължение на четирийсет години, но сега имам чувството, че небето не бива да бъде предизвиквано. Излишно е да съветвам Вас, божия наместник, какво трябва да се направи. То зависи изцяло от Вашата благословена съвест и указанията на нашия Бог и Спасител. Но искам да Ви задам и един друг въпрос: каква степен на нетолерантност ще ни позволи Той? Моля да бъда извинен, ако този въпрос Ви се стори непочтителен, но Вие сам поискахте скромното ми мнение и аз Ви го давам.

Катерина прочете писмото още веднъж. Отец Тибор беше точно толкова лаконичен, колкото и по време на вчерашния им разговор. И предлагаше нови загадки. Сгъна листа и го пъхна в един бял плик, който бе намерила в стаята си. Оказа се, че е малко по-голям от оригиналния, но разликата беше трудно забележима.

Плъзна плика в джоба на якето и побърза да излезе от стаята.

Душът спря в момента, в който мина покрай вратата на банята. Представи си как Мичънър се облича, без да подозира за новото й предателство. Поколеба се за миг, после се спусна по стълбите, без да се обръща. Чувстваше се още по-зле.