Стив Бери
Третата тайна (64)

63

Бамберг

11:00 ч.

Мичънър и Катерина последваха Ирма Ран през Максплац, прекосиха реката и се насочиха към просторната пететажна странноприемница, над вратата на която имаше надпис от ковано желязо „КЬОНИГСХОФ — 1614“. Цифрата означава годината на построяването, обясни Ирма.

Семейството й било собственик на странноприемницата в продължение на няколко поколения, а тя се оказала единствената наследница на баща си, тъй като брат й загинал по време на Втората световна война. Наоколо бяха пръснати малки къщички, построени някога от рибарите. Отначало сградата била мелница, но водното колело отдавна го нямаше, за разлика от черния покрив, балконите с железни парапети и бароковите детайли, които бяха непокътнати. Тя беше преустроила приземния етаж на ресторант с бирхале. Влязоха и се настаниха на една от свободните маси до прозореца с решетки от ковано желязо. Небето навън бързо се покриваше с тъмни облаци, предвещаващи скорошен обилен снеговалеж. Домакинята им сервира по една висока халба бира.

— Обикновено отваряме около обяд и тогава всички маси ще бъдат заети — поясни тя. — Готвачът ни се радва на голяма популярност.

— В църквата споменахте, че Якоб ви с казал за нашата поява — подхвърли Мичънър. — Наистина ли имаше такова нещо в писмото му?

— Да — кимна Ирма. — Пишеше да те очаквам, като с теб вероятно ще бъде и тази хубава жена. Моят Якоб беше много интуитивен, особено когато ставаше въпрос за теб, Колин. Нали мога да те наричам така? Имам чувството, че те познавам отдавна.

— Не бих искал да ме наричате по друг начин — усмихна се той.

— А аз съм Катерина.

Възрастната жена ги дари с лъчезарна усмивка.

— Какво друго ви каза Якоб? — пожела да узнае Мичънър.

— Разказа ми за дилемата ти. За кризата ти по отношение на вярата. Но след като си тук, значи си прочел моите писма.

— Не подозирах колко дълбока е връзката ви — промълви Мичънър.

Оттатък прозореца се появи огромна баржа, която наду сирената си и бавно се отдалечи в северна посока.

— Моят Якоб беше любвеобилен човек, отдал живота си на хората и Бог.

— Не напълно, както излиза — подхвърли Катерина.

Мичънър очакваше тази забележка. Снощи й беше дал да прочете писмата и тя остана смаяна от дълбоките чувства на Фолкнер към тази жена.

— Дълго време го ненавиждах — поясни с равен глас тя. — Смятах го за главен виновник за избора на Колин. Смятах, че той го кара да предпочете църквата. Но сега разбирам, че съм грешала. Той много добре е разбирал как съм се чувствала тогава.

— Наистина е така. Ние разговаряхме за болката на Колин. Много му се искаше да разкрие истината пред него, да му покаже, че не е сам. Но аз се възпротивих. Времето не беше подходящо за подобни признания. Нашите отношения трябваше да останат тайна. — Обърна се към Мичънър и продължи: — Той искаше да останеш духовник, защото се нуждаеше от помощта ти за промените, които беше намислил. Според мен и тогава е знаел, че някой ден ще бъдете на различни мнения.

— Той направи опит да промени нещата — принуди се да отвърне Мичънър. — Без конфронтация, с помощта на разума. Якоб беше миролюбив човек.

— Но преди всичко беше мъж, Колин — прошепна тя, сякаш за да не подплаши някакъв скъп спомен. — Мъж като всички останали — слаб и грешен.

Катерина протегна ръка през масата и покри с длан тънките пръсти на възрастната жена. Очите и на двете овлажняха.

— Кога започна връзката ви?

— Още когато бяхме деца. Знаех, че винаги ще го обичам… — Ирма прехапа устни и колебливо добави: — Но знаех също, че никога няма да го имам. Или поне не напълно. Още в онези години той искаше да стане свещеник. Примирих се и някак ми стигаше, че притежавам сърцето му.

Мичънър изведнъж пожела да научи нещо, което на практика изобщо не му беше работа. Ала поведението на жената го предразположи да прояви дързост.

— Но любовта ви никога не беше консумирана, нали? — подхвърли той.

Погледът й остана върху лицето му в продължение на няколко секунди, после на лицето й изплува усмивка.

— Не, Колин. Твоят Якоб никога не наруши обета си пред църквата. Би било немислимо за него, а и за мен. — Премести очи върху Катерина и добави: — Когато съдим себе си, трябва да се съобразяваме с времената, в които живеем. Ние с Якоб живяхме в друга епоха. Достатъчно лошо беше, че се обичахме. Би било немислимо да си позволим нещо повече.

В съзнанието на Мичънър изплуваха думите на Климент, изречени в Торино. И тъгата в очите му.

— И през цялото това време вие живяхте тук сама? — подхвърли той.

— Не бях сама. Имах семейството си, този бизнес, приятелите, бога… Имах и обичта на човек, който споделяше с мен абсолютно всичко. Не във физически смисъл, разбира се. Малцина могат да се похвалят и с толкова.

— Никога ли не ви създаваше проблеми фактът, че не сте заедно? — попита Катерина. — Нямам предвид сексуално, а просто физически — че не сте един до друг. Вероятно не е било лесно.

— Е, бих предпочела нещата да се развият по друг начин, но нищо не зависеше от мен. Якоб беше привлечен от църквата на много ранна възраст. Аз знаех това, но не му попречих. Обичах го достатъчно силно, за да го деля. Дори с бога.

През вратата влезе жена на средна възраст, която започна задъхано да обяснява какво е купила на пазара. По оловните води на реката зад прозореца се плъзна друга баржа. Във въздуха се въртяха самотни снежинки.

— Някой знаеше ли за вашата връзка с Якоб? — попита Мичънър, след като жената излезе.

— Никой — поклати глава Ирма. — Не сме споделяли с никого. Местните хора знаят, че сме приятели от детинство, и нищо повече.

— Смъртта му вероятно е била тежък удар за вас — промълви Катерина.

— Не можете да си представите колко тежък — въздъхна жената. — Знаех, че е зле, защото го виждах по телевизията. Съзнавах, че е само въпрос на време. И двамата остарявахме, но неговото време дойде някак… Някак изведнъж. Все още очаквам да намеря писмото му в пощенската кутия. — Гласът й затрепери, стана по-мек и приглушен. — Моят Якоб го няма, а вие сте първите хора, с които говоря за него. Той каза, че мога да ви се доверя. Че вашата визита ще ми донесе покой. И отново се оказа прав. Чувствам се по-добре дори като си говорим за него.

Какво ли ще си помисли тази благородна жена, ако научи, че Фолкнер сам е отнел живота си, запита се Мичънър. Но дали има право да го научи? Тя разкриваше душата си пред тях, а той се умори да лъже. С нея паметта му щеше да бъде на сигурно място.

— Якоб се самоуби — глухо промълви той.

Ирма замълча. Мичънър усети върху себе си изненадания поглед на Катерина.

— Папата се е самоубил?

— Да. Със сънотворни. Обясни, че му се явила Дева Мария и му заповядала да отнеме живота си. Това било наказанието за непокорството му. И той решил да го приеме, след като цял живот пренебрегвал волята на небето.

Ирма продължаваше да мълчи, заковала безизразен поглед в лицето му.

— Вие сте знаели? — трепна той.

Тя кимна.

— Неотдавна ми се яви. Насън. Каза, че всичко е наред. Че вече е опростен. И че срещата му с бога щяла да стане скоро. Не разбрах какво означава това.

— А имали ли сте видения наяве?

— Не, само насън — поклати глава тя, а гласът й стана някак отнесен. — Все някога ще бъда с него. Това ме крепи. Ще бъдем заедно завинаги. Якоб ясно ми го каза в онзи сън. — Обърна се към Катерина и добави: — Ти ме попита трудна ли е била раздялата. Ще ти отговоря така: тя е нищо в сравнение с вечността. А ако не друго, аз съм много търпелива жена.

Мичънър изпита нужда да я насочи към смисъла на всичко това.

— Ирма, къде е това, което ви изпрати Якоб?

Жената сведе очи към бирата на масата.

— Разполагам с един плик, който Якоб ми каза да ти предам.

— Ако обичате.

Ирма стана от масата.

— Той е в апартамента ми, ще отида да го взема.

Катерина я изчака да излезе и рязко извърна глава.

— Защо не ми каза за самоубийството на Климент?

Леденият глас, с който зададе въпроса, отговаряше на температурата навън.

— Мисля, че отговорът е очевиден — сви рамене той.

— Кой друг знае?

— Само няколко души.

— Винаги едно и също, а? — скочи тя. — Проклетата тайнственост на Ватикана! — Облече палтото си и тръгна към вратата. — Която явно много ти допада!

— На теб също — подхвърли той с ясното съзнание, че не бива да казва това.

Тя се закова на място.

— Е, получих си го. Всекиму заслуженото. А какво е твоето оправдание?

Той не отговори и тя се насочи към вратата.

— Къде отиваш?

— Да се поразходя. Сигурна съм, че ти и любимата на Климент имате да си кажете много неща, които не ме засягат.