Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Third Secret, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

7

20:30 ч.

Мичънър стоеше пред високия олтар на катедралата „Свети Петър“. Огромната базилика вече беше затворена за посетители, тишината се нарушаваше единствено от екипите за почистване, които старателно лъскаха мозаечния под. Облегнал се на близката мраморна колона, свещеникът наблюдаваше как чистачите използват окачените на дълги дръжки парцали с дезинфекционна течност, за да почистят мраморните стълби от мръсотията на деня. Под краката му беше гробът на свети Петър, реалният център на християнската религия, на теологията и на изкуството. Обърна се и вдигна глава към покрития с орнаменти балдахин на Бернини, после насочи поглед към високия купол на Микеланджело, който, по думите на един възхитен посетител, бе обгърнал олтара „сякаш с шепите на бога“.

Замисли се за Втория ватикански събор, опитвайки се да си представи как стройните редове от мраморни скамейки са били заети от над три хиляди кардинали, свещеници, епископи и теолози, представители на почти всички религиозни течения в света. В далечната 1962 г. той самият беше все още момче, което току-що бе приело първото свето причастие и учеше в католическото училище на Североизточна Джорджия, разположено на брега на река Савана. И нямаше никаква представа за това, което се случва в Рим, отдалечен на повече от пет хиляди километра. По-късно беше гледал филми за това събитие, открито от прегърбения на престола си папа Йоан XXIII, който призоваваше традиционалистите и техните опоненти да работят заедно, за да превърнат земния град в максимално близко копие на онзи небесен град, в който властва истината. Това беше безпрецедентно събитие. Абсолютният монарх призоваваше своите поданици да се обединят в посока на промените. В продължение на три години делегатите бяха обсъждали религиозната свобода и юдаизма, светския живот и брака, културата и духовенството. В резултат на всичко това църквата претърпя коренни промени. За някои те бяха недостатъчни, за други — твърде големи.

Точно както се беше случило и в личния му живот.

Макар и роден в Ирландия, той беше израснал в Джорджия. Започна образованието си в Америка, за да го завърши в Европа. Но това не повлия на мнението на доминираната от италианци курия, която го възприе като американец. За щастие имаше ясна представа за несигурната атмосфера около себе си и успя в рамките на първия месец от появата си в папския дворец да формулира четирите основни правила за оцеляване във Ватикана.

Правило първо: никога не изразявай оригинални мисли.

Правило второ: ако по някаква причина в главата ти все пак се появи такава идея, не я изразявай гласно.

Правило трето: абсолютно никога не излагай мислите си в писмен вид.

Правило четвърто: при никакви обстоятелства не се подписвай под текст, който си имал глупостта да напишеш.

Той отново усети как потръпва пред величието на храма, който мнозина смятаха за връх на световната архитектура. Под него и около него бяха погребани сто и трийсет папи. Тази вечер той беше тук, за да потърси онзи особен покой, който се излъчваше от техните гробници.

Но тревогата за Климент не го напускаше.

Извади два прегънати листа хартия. Трите послания на Дева Мария бяха основна цел на продължителното му проучване на събитията във Фатима. По всичко личеше, че тяхното съдържание е главна причина за безпокойството на папата. Разгъна първия лист и прочете описанието на първата тайна, направено от сестра Лусия:

Нашата Мадона ни показа едно огромно огнено море, което лежи под земята. В него плуваха демони и човешки души, които светеха като живи въглени — черни или блестящи като излъскан бронз. Това видение продължи само един кратък миг.

Втората тайна беше пряк резултат от първата:

Видяхте ада, в който попадат душите на грешниците — каза ни Мадоната. — За да ги спаси, нашият Господ Бог иска светът да бъде посветен на моето непорочно сърце. Ако хората изпълнят това, което ви казвам, много души ще бъдат спасени, а на света ще се възцари мир. Войната ще свърши. Но ако те не престанат да го обиждат, ще избухне нова, още по-жестока война. Това ще стане по времето на папа Пий XI. Аз искам посвещаването на Русия на моето непорочно сърце. Като компенсация искам още причестяване всяка първа събота от месеца. Ако исканията ми бъдат изпълнени, Русия ще се обърне към Бог и ще настъпи мир. Но ако не бъдат изпълнени, нейните грешки ще бъдат разпространени из цялата земя, предизвиквайки войни и гонения срещу църквата. Доброто ще бъде пожертвано, светият отец ще преживее много страдания, много народи ще изчезнат от лицето на земята. Накрая моето непорочно сърце ще тържествува. Светият отец ще накара Русия да повярва в мен, тя ще бъде покръстена и на земята ще се възцари мир.

Най-загадъчно беше третото послание:

След двете части, за които вече говорих, вляво от Светата Дева и малко над нея, се появи ангел с огнен меч в ръце. От него излитаха пламъци, които сякаш искаха да опожарят света. Но те угаснаха в момента, в който се докоснаха до сиянието, което излъчваше дясната ръка на Светата Дева. Ангелът посочи към земята и гръмогласно извика: „Покайте се, покайте се, покайте се!“ После и той бе залят от ослепително сияние и ние изведнъж разбрахме, че това е самият Господ Бог. Нещо близо до това, което ние, смъртните, виждаме в огледалото, когато минаваме покрай него. Останахме с впечатлението, че бе облечен в бяло епископ, който всъщност бе светият отец, заобиколен от духовници и вярващи. Цялата религиозна процесия се катереше по стръмен планински склон, на върха на който се извисяваше грубо скован кръст от потъмняло корково дърво. Преди да стигне до него, светият отец прекоси един голям, полуразрушен град, от който се излъчваше болка и страдание. Запуши ушите си, за да не чува жалните стонове на ранените, и горещо се моли за душите на загиналите. Накрая стигна до планинския връх и падна на колене пред огромния кръст, който се издигаше там. Миг по-късно бе убит от отряд войници, които го засипаха с куршуми и стрели. Същата съдба имаха и всички, които го следваха — епископи, свещеници, вярващи мъже и жени, хора с различен сан и обществено положение. Под двете рамена на кръста стояха два ангела, държащи в ръце кристални съдове за светена вода, в които се събираше кръвта на мъчениците. А в тази кръв мърдаха душите на грешниците, устремили се към бога.

Този текст беше изпълнен с поетична загадъчност, предлагаща благодатна почва за най-различни интерпретации. И такива се правеха в продължение на десетилетия. От теолози, историци и анализатори на всякакви теории на конспирацията, всеки със своя версия, която обикновено противоречеше на останалите. Но кой можеше да бъде сигурен, че е попаднал на вярна следа? Имаше и още нещо. Нещо, което тревожеше дълбоко душата на Климент XV.

— Отец Мичънър.

Обърна се и видя една от монахините, които му приготвяха вечерята.

— Простете, но светият отец желае да ви види.

Обикновено Мичънър се хранеше в компанията на Климент, но днес папата даваше официална вечеря на делегация мексикански епископи. Хвърли поглед на часовника си. Вечерята беше приключила доста рано.

— Благодаря, сестро. Веднага тръгвам към покоите му.

— Папата не е там.

Това беше странно.

— Намира се в секретния архив на Ватикана. Помоли да го потърсите там.

— Добре — кимна Мичънър, успял да прикрие изненадата си. — Тръгвам веднага.

* * *

Крачеше по пустите коридори към архивите. Присъствието на Климент го смущаваше. Имаше съвсем ясна представа какво прави папата, но не можеше да разбере защо го прави. По тази причина отново насочи мислите си към случилото се във Фатима.

През 1917 г. Дева Мария се явява на три селски деца в долината Кова да Ирия, намираща се непосредствено до португалското селце Фатима. Жасинта и Франсишку Марту са брат и сестра, съответно на седем и девет години. А десетгодишната Лусия Душ Сантуш е тяхна братовчедка. За времето от май до октомври божията майка им се явява шест пъти, винаги на тринайсето число, по едно и също време. На последното й появяване присъстват хиляди хора, които наблюдават странния танц на слънцето по небосвода — божествен знак, че това, което виждат, не е мираж.

След повече от десет години църквата се съгласи да се говори публично за появите на Дева Мария. Но двама от невръстните му очевидци не доживяват това признание. В рамките на трийсет месеца след последната поява на Мадоната Жасинта и Франсишку умират от инфлуенца. За разлика от тях Лусия доживява до дълбока старост като монахиня, отдала целия си живот в служба на бога. Фактически Дева Мария беше предсказала това, съобщавайки на Лусия: „Франсишку и Жасинта аз скоро ще прибера при себе си, но ти ще останеш по-дълго на тази земя. Исус се нуждае от помощта ти, за да ме направи известна и обичана“.

Мадоната посвещава децата в тайните си по време на своята юлска поява. Две години по-късно Лусия разкрива първите две от тях, а по-късно дори ги включва в мемоарите си, публикувани в началото на 1940 г. На практика само тя и Жасинта са посветени в третата тайна. По неизвестни причини Мадоната изключва Франсишку, но разрешава на Лусия да му разкаже за нея. Местният епископ подлага трите деца на силен натиск да споделят светите тайни, но те категорично отказват. Жасинта и Франсишку ги отнасят в гроба, въпреки че през октомври 1917 г. момчето споделя пред някакъв репортер, че третата тайна е свързана с „благоденствието на духа и мнозина биха се натъжили, ако я узнаят“.

На практика Лусия остава единствен пазител на тази тайна.

Общо взето, тя се радва на добро здраве, но през 1943 г. е повалена от тежък плеврит и има опасност за живота й. Местният епископ, духовник на име Да Силва, я моли да запише третата тайна и да я положи в запечатан плик. Първоначално тя отказва, но през януари 1944 г. Дева Мария отново й се явява в манастира и й разрешава да придаде писмен вид на последното послание.

Лусия записва тайната на хартия и я запечатва в плик. На въпроса кога съдържанието му ще стане публично достояние, тя отговаря: „През 1960 г.“. Пликът е предаден на епископ Да Силва, който го слага в друг, по-голям плик, запечатва го с восък и го скрива в личния си сейф, където остава в продължение на тринайсет години.

През 1957 г. Ватикана изисква цялата документация на сестра Лусия, включително третата тайна. Когато пликът е доставен в Рим, папа Пий XII го поставя в специална дървена кутия, която носи надпис SECRETUM SANCTI OFFICIO, „Тайна на светия кабинет“. В продължение на две години сандъчето лежи в писалището на папата, но той така и не прочита съдържанието му.

През август 1959 г. сандъчето най-после е отворено и запечатаните с восък пликове са предадени на папа Йоан XXIII. В кратка официална декларация през 1960 г. Ватикана съобщава на света, че третата тайна на Фатима ще остане запечатана. Обяснения липсват. По нареждане на папата ръкописът на сестра Лусия е изваден от дървената кутия и е прехвърлен в секретния архив. Достъп до него има само папата. Всички наследници на Йоан XXIII се възползват от това право и посещават архивите, но никой не прави публично достояние съдържанието на плика.

С изключение на Йоан Павел II.

През 1981 г., когато изстреляните от наемен убиец куршуми без малко не отнемат живота му, папата стига до заключението, че тяхната траектория е била променена от ръката на божията майка. Деветнайсет години по-късно, в знак на благодарност към Мадоната, той заповядва третата тайна да бъде разкрита. За да се избегнат ненужните дебати, оригиналният текст от Фатима е придружен от дисертация с обем от 40 страници, която тълкува сложните метафори на Дева Мария. Публикуват се и снимки на ръкописа на сестра Лусия. Пресата е силно заинтригувана, но сензацията постепенно затихва. Спекулациите също се прекратяват. Вече почти никой не говори на тази тема.

Единствено Климент XV продължи да се интересува и да се тревожи.

 

 

Мичънър отвори вратата на архива и мина покрай нощния префект, който сухо кимна. Огромната пещера на читалнята беше полутъмна. Само в дъното й блещукаше жълтеникава светлина, която смътно очертаваше металната решетка. Беше широко отворена.

До вратата стоеше кардинал Морис Нгови, скръстил ръце на гърдите си. Беше слаб и изпит, лицето му свидетелстваше за изпълнен с болки и трудности живот. Рядката му коса беше сивкава, а очилата с телени рамки придаваха на изражението му някаква особена напрегнатост. Макар и само на шейсет и две, той бе заемал поста архиепископ на Найроби и това го правеше най-старши между африканските кардинали. Не беше епископ титуляр, удостоен с честта да ръководи своя отделна епархия, а активно работещ прелат, който успешно управляваше най-голямата католическа общност на юг от Сахара.

Всичко това се промени в момента, в който Климент XV го изтегли в Рим и му възложи управлението на Конгрегацията за католическо образование. Нгови се отдаде изцяло на новата работа, засягаща всички аспекти на католическото образование. Срещаше се с епископи и свещеници, правеше всичко възможно за обезпечаването на католическите училища, колежи и университети и за стриктното им придържане към изискванията на светата църква. В продължение на десетилетия постът му предизвикваше противоречия и откровена ненавист сред всички католици извън Италия. Но реформаторският дух на Втория ватикански събор постепенно смекчи тази ненавист главно благодарение на хората като Морис Нгови, които успяваха да намалят напрежението, без да отстъпват от догмата.

Основна причина за избора на Климент беше изключителната етичност и уравновесеното поведение на Нгови. След нея идваше желанието му повече хора да се запознаят с този великолепен кардинал. Преди около шест месеца папата го беше удостоил с още една титла: camerlengo, кардинал-шамбелан. Тя му даваше правото да ръководи Светия престол след смъртта на светия отец — през онези две седмици преди свикването на конклава за избор на нов папа. Това беше временна и в много отношения церемониална длъжност, предлагаща обаче и достатъчно възможности за ключова роля в следващия конклав.

Мичънър и Климент нееднократно бяха обсъждали кандидатурите за нов папа. Ако искаха да вземат под внимание уроците на историята, идеалният кандидат трябваше да бъде консенсусна фигура, да владее езици и да има свещенически опит — за предпочитане като архиепископ в държава, която не е световна сила. След три плодотворни години в Рим Морис Нгови притежаваше и трите качества, а католическата общност на Третия свят започна да задава въпроса: „Не е ли време за папа с друг цвят на кожата?“

Мичънър приближаваше към входа. Климент XV беше на няколко крачки от него, изправен пред стар сейф, който със сигурност е бил свидетел на Наполеоновите победи. Двойната вратичка зееше отворена, разкривайки редицата от бронзови рафтове и чекмеджета във вътрешността му. Папата беше издърпал едно от чекмеджетата, в което се виждаше част от дървена кутия. В треперещите му ръце белееше лист хартия. Мичънър знаеше, че оригиналният ръкопис на сестра Лусия от Фатима продължава да лежи в кутията, но знаеше и за съществуването на още един лист там — италиански превод на автентичното португалско послание, написано още през 1959 г., когато папа Йоан XXIII бе прочел тайната за пръв път. Той беше дело на млад свещеник, на име Андрей Тибор, който по онова време бил привлечен на работа в секретариата на Ватикана.

Мичънър беше чел информацията в архивите, която се отнасяше за начина, по който отец Тибор беше връчил превода си лично на Йоан XXIII. След като го прочел, папата заповядал да го запечатат в дървената кутия заедно с ръкописа на сестра Лусия.

А сега Климент XV искаше от него да открие отец Тибор.

— Това е много обезпокоително — прошепна Мичънър, без да отмества поглед от светия отец.

Кардинал Нгови не каза нищо, въпреки че стоеше наблизо. Вместо това го хвана за ръката и го поведе към мраморните полици на стената, по-далеч от отворената врата. Африканецът беше сред малцината служители на Ватикана, на които Мичънър и Климент имаха пълно доверие.

— Какво правиш тук? — попита Мичънър.

— Повикаха ме.

— Мислех, че Климент е на официална вечеря с мексиканската делегация.

— Беше там, но изведнъж излезе. Преди половин час ми се обади и каза да дойда тук.

— Това му е третото посещение в архива за последните две седмици. И хората със сигурност са обърнали внимание на този факт.

Нгови кимна.

— За щастие в сейфа се съхраняват и много други документи. Никой не може да бъде сигурен кой от тях е привлякъл вниманието му.

— Безпокоя се, Морис. Той се държи странно.

Само в частен разговор си позволяваше да нарушава протокола и да използва малки имена.

— Съгласен съм. На всичките ми въпроси отвръща с шеги.

— А аз вече цял месец проучвам всички сведения за появата на Дева Мария. Изчетох куп показания на очевидци и „виждащи“. Нямах представа, че сме били обект на толкова много визити от небето. Но той иска да знае и най-малките подробности, включително всяка дума, произнесена от Мадоната. Не ми казва защо и продължава да се връща тук. — Мичънър мрачно поклати глава. — Няма да се учудя, ако Валендреа скоро научи за интереса му.

— Тази вечер двамата с Амбрози са извън Ватикана.

— Това е без значение, защото пак ще разбере. Понякога се питам дали всички служители на Ватикана не му докладват директно.

От дъното долетя щракането на затворен капак, последван от дрънченето на желязната врата. Миг по-късно в коридора се появи Климент.

— Отец Тибор трябва да бъде открит — обяви той.

— От регистратурата ми дадоха точния му адрес в Румъния — направи крачка напред Мичънър.

— Кога тръгваш?

— Утре вечер или вдругиден сутринта. Зависи от полетите.

— Искам за пътуването да знаем само ние тримата. Взел си си отпуск, ясно?

Мичънър кимна, после в очите му припламнаха искрите на любопитството.

— Но защо говорим толкова тихо?

— Нямах представа, че го правим — отвърна папата, а в гласа му се долови нотка от раздразнение. Никой не можеше да му задава такива въпроси.

— Колин, ти и Морис сте единствените хора, на които имам пълно доверие. Но моят скъп приятел кардиналът не може да пътува в чужбина, без да привлече вниманието. Той вече е твърде известен и важен за подобни секретни мисии. Следователно оставаш единствено ти.

— Защо продължаваш да ходиш там? — попита Мичънър, посочвайки вратата с решетката.

— Онези слова ме привличат.

— Негово светейшество Йоан Павел II разкри третата тайна на Фатима още в началото на новото хилядолетие — отбеляза Нгови. — Като преди това тя беше подложена на подробен анализ от специалната смесена комисия от духовници и учени. Аз самият бях член на тази комисия. Текстът беше фотографиран и разпространен из целия свят.

Климент не каза нищо.

— Може би нещата ще се изяснят, ако свикаме кардиналите — подхвърли Нгови.

— От тях най-много се страхувам — поклати глава папата.

— А какво очакваш да научиш от този старец в Румъния? — намеси се Мичънър.

— Той ми изпрати нещо, което се нуждае от внимание.

— Не си спомням такова нещо.

— Дойде с дипломатическата поща. Писмо от нашия нунций в Букурещ. Изпращачът му казал само, че е превел на папа Йоан посланието на Дева Мария.

— Кога? — попита Мичънър.

— Преди три месеца.

Горе-долу по това време Климент беше започнал да посещава архива, отбеляза мислено Мичънър.

— Но аз не искам да замесвам и нунция, затова държа да отидеш в Румъния и да откриеш отец Тибор. Твоето мнение е важно за мен.

— Но, свети отче…

Климент вдигна ръка.

— Не възнамерявам да отговарям на повече въпроси — обяви с необичайно гневен тон той.

— Добре — отстъпи Мичънър. — Бъди сигурен, че ще открия отец Тибор.

Климент погледна към решетката в дъното и въздъхна:

— Моите предшественици дълбоко са грешали.

— В какъв смисъл, Якоб? — внимателно попита Нгови.

Климент се обърна — в очите му имаше мъка и отчуждение.

— Във всякакъв, Морис — отвърна той.