Стив Бери
Третата тайна (22)

21

Ватикана

23:40 ч.

На вратата на спалнята се почука и Валендреа смачка цигарата си в пепелника. В продължение на почти час не беше вдигнал очи от книгата. Обичаше американските трилъри, които му помагаха да се откъсне от света на протокола и внимателно преценените слова. Вечер редовно се отдаваше на един друг свят — този на загадките и интригите, а Амбрози имаше грижата да му доставя последните заглавия.

— Влез — извика той.

В процепа надникна лицето на иконома.

— Преди минута ми се обадиха по телефона, ваше преосвещенство. Светият отец отново е в архива, а вие заповядахте да ви информираме за това.

Кардиналът свали очилата за четене и затвори книгата.

— Добре, благодаря.

Икономът се оттегли.

Валендреа набързо облече някакъв пуловер и нахлузи панталоните си. След това обу чифт маратонки, излезе в коридора и се насочи към личния си асансьор. Кабината спря на приземния етаж. Държавният секретар тръгна по дългите коридори на апостолическия дворец. Тишината се нарушаваше единствено от тихото жужене на камерите, които извръщаха стъклените си очи по посока на стъпките му. Нямаше опасност да срещне, когото и да било, защото през нощта дворецът беше абсолютно изолиран.

Влезе в залата. Премина бързо покрай високите мраморни полици и се насочи към вратата от ковано желязо, която пазеше достъпа до тъй важното хранилище. Климент стоеше под светлината на лампата, с гръб към него. Беше облечен в бяла ленена дреха.

Вратичките на стария сейф зееха широко отворени. Валендреа не направи опит да замаскира появата си. Беше настъпил часът на конфронтацията.

— Влез, Алберто — каза, без да се обръща, германецът.

— Откъде знаеш, че съм аз?

— Че кой друг може да бъде? — попита папата и се обърна да го погледне.

Кардиналът пристъпи към светлината. Не беше влизал тук от далечната 1978 г. Тогава мрачното, подобно на пещера помещение се осветяваше от няколко електрически свещи, но днес на тяхно място имаше множество луминесцентни тръби, които обливаха всичко със студеното сияние. Познатото дървено сандъче стърчеше с отворен капак от познатото чекмедже. По стените му личаха остатъци от восък.

— Научих, че си идвал тук в компанията на Павел — подхвърли папата и махна с ръка към сандъчето. — Присъствал си на отварянето му. Той беше ли шокиран, Алберто? Намръщи ли се старият глупак, след като прочете словата на Мадоната?

Валендреа нямаше намерение да му доставя удоволствие, като му каже истината.

— Павел беше папа, какъвто ти никога няма да бъдеш — отговори той.

— Беше упорит като магаре и не отстъпваше лесно — поклати глава Климент. — Получи уникален шанс да направи нещо значимо, но отстъпи пред силата на собствената си надменност и арогантност. — Ръката му вдигна един сгънат лист хартия, който лежеше редом със сандъчето. — Прочел е това, но е поставил себе си пред Бог.

— Той умря само три месеца по-късно. Какво би могъл да направи?

— Всичко, което е поискала от него Мадоната.

— Какво по-точно, Якоб? Какво е толкова важно? Третата тайна на Фатима призовава за вяра и покаяние, нищо повече. Какво би могъл да направи Павел?

— Лъжеш много добре — отсече Климент, без да променя позата си.

Валендреа с мъка обузда сляпата ярост, която се надигна в душата му.

— Ти луд ли си? — просъска той.

— Знам за повторното ти посещение тук! — направи крачка към него папата.

Кардиналът не отговори.

— Сътрудниците в архивите акуратно отбелязват всяко посещение в тази зала, правят го от векове. На 19 май 1978 година ти си бил тук заедно с Павел. Един час по-късно си се върнал, но сам.

— Изпълнявах поръчение на светия отец. Той ми нареди да се върна.

— Положително, особено като се има предвид съдържанието на това сандъче.

— Беше ми заповядано отново да го запечатам с восък, също и чекмеджето.

— Но преди да изпълниш заповедта, си прочел съдържанието му. И кой би могъл да те обвини? Млад духовник, част от папския антураж. А твоят кумир — папата, току-що се е разстроил дълбоко от словата на Дева Мария.

— Не можеш да знаеш дали се е случило подобно нещо.

— Ако не се е разстроил, значи е бил по-голям глупак, отколкото го смятах. — В очите на Климент се появи стоманен блясък. — А ти не само си прочел написаното, а и си прибрал част от него. Някога това сандъче е съдържало четири листа хартия. Два от тях представляват описанието на третата тайна, направено през 1944 година от сестра Лусия. А другите два са превод на това описание, дело на отец Тибор през 1960-та. Запечатаното от теб сандъче не е отваряно до 1981 година, когато Йоан Павел II за пръв път се запознава с третата тайна на Фатима. Това става в присъствието на няколко кардинали, които потвърждават, че печатът на Павел е бил непокътнат. Всички присъстващи на събитието са категорични, че след отварянето на сандъчето в него е имало само два листа — единият написан от сестра Лусия, а другият — съответният превод на отец Тибор. Деветнайсет години по-късно, през 2000 година, когато Йоан Павел най-после прави третата тайна публично достояние, в сандъчето пак се съхраняват само два листа. Как ще обясниш това, Алберто? Къде са другите два листа, които са били вътре през 1978 година?

— Нищо не знаеш…

— Знам, за нещастие и на двама ни. А ти си пропуснал нещо, което има съществено значение. Преводачът на Йоан XXIII — един свещеник на име отец Тибор, преписва двете страници на третата тайна в бележника си, след което прави и две страници превод. Той предава оригиналите на папата, но по-късно забелязва, че в бележника му са останали следи от написаното. Почерня ги с молив и така се сдобива с две копия: едното съдържа оригиналните записки на сестра Лусия, а другото — собствения му превод. — Климент вдигна листа, който държеше в ръка. — Ето едното тук, наскоро го получих от Тибор.

Валендреа запази леденото си изражение.

— Мога ли да го видя?

— Моля — усмихна се папата.

Кардиналът пое листа и сърцето му се сви. Веднага позна закръгления женски почерк и старателно изписаните десетина реда на португалски, чийто смисъл не разбираше.

— Португалският е роден език на сестра Лусия — подхвърли папата. — Аз си направих труда да сравня стила, формата и почерка от факсимилето на отец Тибор с тези от първата част на оригинала, която си бил любезен да оставиш в сандъчето. Те са абсолютно идентични.

— Има ли и превод? — попита Валендреа, прикривайки чувствата си.

— Има и преподобният отец беше така добър да ми го изпрати. — Ръката му махна по посока на сандъчето. — Той е там, където му е мястото.

— През 2000 година бяха публикувани снимки на оригиналния текст на сестра Лусия. Този отец Тибор може би ги е прекопирал. — Валендреа поклати листа в ръката си. — И това да е обикновена фалшификация.

— Защо ли бях сигурен, че ще го кажеш? — усмихна се Климент. — Може, но не е. И двамата прекрасно го знаем.

— Затова ли постоянно идваше тук? — попита кардиналът.

— А ти как би постъпил на мое място?

— Щях да игнорирам тези писания.

— Не мога да го направя — поклати глава Климент. — Заедно с копията си отец Тибор ми изпрати и един прост въпрос: Защо лъже църквата? Ти знаеш отговора, нали? Никой не е лъгал. Защото, когато Йоан Павел II огласява третата тайна, никой не е подозирал, че посланието е непълно. С изключение на теб и отец Тибор.

Валендреа направи крачка назад, бръкна в джоба си и извади запалката, която механично бе прибрал, преди да тръгне надолу. Щракна я под листа в ръката си и го пусна да изгори на пода.

Климент не направи опит да го спре. Кардиналът вдигна крак и стъпка черната пепел. Сякаш се бореше с дявола. После закова заплашителен поглед върху лицето на Климент.

— Дай ми превода на проклетия свещеник! — просъска той.

— Не, Алберте. Той ще си остане в сандъчето.

Първата му мисъл беше да избута стареца и да изпълни това, което трябваше. Но в същата секунда на вратата се изправи нощния префект.

— Затвори сейфа! — заповяда му Климент и префектът побърза да се подчини.

Папата хвана ръката на Валендреа и го изведе от помещението. Той понечи да се отскубне, но присъствието на дежурния служител го спря. Изчака, докато се отдалечат на достатъчно разстояние, и едва тогава освободи ръката си.

— Исках да знаеш какво те чака — промълви папата.

Но нещо не беше наред.

— Защо не направи опит да ме спреш, когато запалих онзи лист? — попита кардиналът.

— Перфектна работа, Алберто — усмихна се папата. — Прибираш незабелязано двата листа и край. Нали така? Дните на Павел са преброени и не след дълго той заема мястото си в криптата. Сестра Лусия има забрана да говори по тази тема с когото и да било, а скоро и тя умира. Никой не знае какво е било съдържанието на сандъчето, с изключение на някакъв неизвестен български преводач. Но годината е 1978-а, изтекло е много време. И през ум не ти минава да се безпокоиш за него. Сигурен си, че само ти знаеш за съществуването на другите две страници. Дори и някой да забележи липсата им, ти винаги можеш да се оправдаеш с факта, че от архивите редовно изчезват документи. Ако преводачът случайно се появи, той не може да докаже нищо без страниците. Твърденията му ще бъдат възприети като празни приказки.

Валендреа нямаше намерение да отговоря. Вместо това отново попита:

— Защо не ме спря, когато изгорих онзи лист?

Папата се поколеба за момент, после поклати глава.

— Ще разбереш, Алберто, ще разбереш.

После се отмести встрани, позволявайки на префекта да заключи решетъчната врата.