Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Third Secret, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

49

Ватикана

9:30 ч.

Валендреа тръгна нагоре по стълбището, което щеше да го отведе в Сикстинската капела. Беше убеден, че е на една ръка разстояние от папската тиара. Единственото препятствие беше някакъв кардинал от Кения, който се опитваше да изтъкне провалената политика на един папа самоубиец. Ако зависеше от него — нещо, което можеше да стане факт още до края на деня, — той без никакво колебание щеше да заповяда тялото на Климент да бъде извадено от криптата на „Свети Петър“ и да бъде транспортирано в Германия. Допълнително основание за такава заповед му даваше и публикуваното неотдавна завещание на Климент, в което той изразяваше желание да бъде погребан в Бамберг. И това щеше да бъде изтълкувано като жест на църквата към своя мъртъв водач, който със сигурност щеше да предизвика положителни реакции в света, но едновременно с това освобождаваше светото място от една слаба душа.

Все още се наслаждаваше на сблъсъка по време на закуската. Двегодишните усилия на Амбрози най-сетне даваха своите плодове. Защото подслушвателните устройства бяха идея на Паоло. В началото Валендреа изпитваше страх от опасността да бъдат разкрити, но Амбрози се оказа прав и щеше да получи съответната награда. Съжаляваше, че помощникът му не присъства на конклава, но му беше възложил важната задача да се освободи от всички магнетофони и микрофони, пръснати на различни места във Ватикана. Това трябваше да стане именно по време на заседанията на конклава, тъй като вниманието на всички беше насочено към Сикстинската капела.

Излезе на площадката, с която завършваше стръмното мраморно стълбище. И се озова лице в лице с Нгови, който явно го чакаше.

— Денят на Страшния съд настъпи, Морис.

— И така може да се каже — кимна африканецът.

Най-близкият кардинал беше на повече от двайсет метра нататък по коридора, а стълбището беше пусто. Повечето от участниците в гласуването вече бяха заели местата си.

— Няма да ми липсват твоите гатанки, Морис — усмихна се пренебрежително Валендреа. — Нито пък тези на Климент.

— Аз се интересувам от отговорите на тези гатанки.

— Желая ти всичко хубаво в Кения. Надявам се, че обичаш жегата.

Понечи да продължи пътя си, но думите на Нгови го накараха да се спре.

— Няма да спечелиш.

Валендреа се обърна. Лукавото изражение на африканеца никак не му хареса.

— Защо?

Без да си прави труд да отговаря, Нгови се плъзна покрай него и влезе в капелата.

 

 

Кардиналите заеха местата си. Изправен пред олтара, Нгови изглеждаше буквално нищожен на фона на величествената творба на Микеланджело, изобразяваща Страшния съд.

— Искам да ви кажа няколко думи преди началото на гласуването — обяви той.

Всичките сто и тринайсет кардинали извърнаха глави към него. Валендреа дълбоко си пое дъх. Нищо не можеше да направи, защото кардинал-шамбеланът все още имаше своите пълномощия.

— Част от вас изглеждат убедени, че аз трябва да заема мястото на обичания от всички Климент. Без съмнение съм поласкан, но съм принуден да се откажа от тази чест. Имайте го предвид, когато пускате бюлетините си.

След тези думи чернокожият кардинал напусна олтара и зае мястото си сред гласуващите. Валендреа веднага разбра, че опонентът му ще изгуби подкрепата на четирийсет и тримата кардинали, гласували до този момент за него. Те несъмнено бяха вярвали в победата, но конят, на който бяха заложили, току-що беше напуснал състезанието. На този етап имаше малка вероятност да се появи друг опонент и сметката беше ясна. Достатъчно беше да задържи своите петдесет и девет гласа, към които неминуемо ще се присъедини и една голяма част от обезглавената коалиция на Нгови. Което нямаше да бъде трудно.

Много му се искаше да попита Нгови защо се оттегля. Жестът му изглеждаше напълно лишен от смисъл, защото тези четирийсет и три гласа в негова полза едва ли бяха обединени от Светия Дух. В тази зала се водеше битка между хора, организирана и реализирана от хора. Между тези, които го заобикаляха, несъмнено имаше негови врагове — открити или прикрити. Подходящ за ролята на техен лидер беше началникът на архива, който разполагаше с достатъчно авторитет и старшинство за нея. Силно се надяваше, че оттеглянето на Нгови не означава и противопоставяне на неговата кандидатура, защото през следващите години щеше да му бъде нужен ентусиазъм и покорство, за да даде добър урок на отцепниците. Разбира се, това щеше да бъде една от първите задачи на Амбрози. Всички трябваше да разберат, че погрешният избор си има цена. Същевременно не можеше да не отдаде дължимото и на африканеца, седнал на почетно разстояние от него. „Ти няма да спечелиш“. Глупости. Нгови му поднасяше папската тиара на тепсия. Но какво значение имаше начинът?

Победата си е победа.

Гласуването отне около час. След изненадващия отвод на Нгови всички искаха конклавът бързо да приключи. Валендреа дори не си записваше гласовете, а само броеше колко пъти се повтаря името му. След седемдесет и шестия изобщо престана да слуша. Насочи вниманието си към олтара едва когато контрольорите обявиха 102 гласа в негова полза.

Много пъти се беше чудил какво ли ще изпита в този момент. Моментът, в който ще диктува на един милиард католици в какво да вярват и в какво не. Вече нямаше да има кардинал, който да не му се подчини. Ще го наричат „свети отче“, ще изпълняват всичките му желания до деня, в който ще напусне този свят. Ще има кардинали, които ще плачат или треперят от страх, ще има и такива, които дори ще избягат от капелата и ще изразяват на висок глас несъгласието си. Даде си сметка, че очите на всички ще бъдат фокусирани върху него. Вече не беше кардинал Алберто Валендреа, епископ на Флоренция и държавен секретар на Светия престол. Беше папа.

Нгови стана и пристъпи към олтара. Валендреа разбра, че африканецът иска да приключи със задълженията си на camerlengo. След кратка молитва той се обърна и тръгна по централната пътека. Изправи се пред него и тържествено попита:

— Преподобни милорд кардинал, приемаш ли избора ти за върховен глава на католическата църква, извършен според изискванията на канона?

Този въпрос беше задаван на победителите в продължение на столетия. Закова поглед в пронизителните очи на Нгови и се опита да си представи какви мисли минават през главата му. Защо си беше направил отвод, след като бе сигурен, че на папския трон ще седне най-ненавистният му враг? От всичко, което знаеше за него, беше сигурен в едно — африканецът е всеотдаен католик, готов на всичко за благото на църквата. Съвсем не беше страхливец, но се беше отказал от една битка, която би могъл да спечели.

Прогони тези объркващи мисли от съзнанието си, изпъна рамене и отговори:

— Да, приемам го.

Десетилетия бях изминали от мига, в който италианец бе произнасял тези думи. Кардиналите станаха и започнаха да аплодират. Скръбта по мъртвия папа отстъпи място на радостта от избора на негов наследник. Валендреа си представи какво става отвъд вратите на капелата. Хората там несъмнено бяха усетили оживлението в разкошната зала. Един от контрольорите взе подноса с бюлетините и се насочи към печката. След няколко минути в утринното небе над огромния площад щеше да се появи стълб бял пушек и множеството да избухне в радостни овации.

Аплодисментите в залата бавно стихнаха. Канонът изискваше отговор на още един, последен въпрос.

— Какво име ще приемеш? — попита на латински Нгови.

В капелата се възцари мъртва тишина. Изборът на име щеше да бъде знак какво предстои. Йоан Павел I започна управлението си с имената на двамата си предшественици. Послание, което трябваше да обедини добротата на Йоан със строгостта на Павел. Подобно послание отправи и Йоан Павел II, който избра двойното име на предшественика си. Валендреа беше обсъждал този въпрос в продължение на години, прехвърляйки в главата си най-популярните имена през последните столетия: Инокентий, Бенедикт, Григорий, Юлий, Сикст. Кардинал Якоб Фолкнер бе предпочел името Климент поради германските си корени. Но Валендреа искаше неговото име да подсказва по недвусмислен начин възстановяването на статута на папата император.

— Петър II — обяви той.

В залата се разнесоха изненадани възклицания, но лицето на Нгови остана безизразно. От всичките 267 папи двайсет и трима бяха приели името Йоан, шестима — Павел, тринайсет — Лъв, осем — Александър, а останалите варираха сред множество други имена.

Но Петър беше само един. Първият папа, светецът.

Ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата си.

Костите на свети Петър лежаха само на няколко метра оттук, под най-големия християнски храм на света. Той беше първият светец на католическата църква, най-уважаваният и най-почитаният. Цели две хиляди години никой не бе дръзнал да избере името му.

Валендреа бавно се изправи. Времето на преструвките отмина. Всички ритуали бяха спазени. Изборът му беше потвърден, той официално го прие и обяви името си. Вече беше епископ на Рим, викарий на Исус Христос, княз на апостолите, Pontifex Maximus начело на вселенската църква, архиепископ и митрополит на Римската провинция, примат на Италия, патриарх на западния свят. Слуга на божиите слуги.

Извърна се с лице към кардиналите и изпъна рамене.

— Избирам да се наричам Петър II — повтори на италиански той.

Никой не продума. След няколко секунди единият от тримата кардинали, с които бе говорил снощи, започна да ръкопляска, колебливо последван от неколцина други. Скоро капелата се разтърси от бурни аплодисменти. Валендреа се наслаждаваше на победата, която никой друг на този свят не би могъл да удържи. Само две неща помрачаваха настроението му. Едва доловимата усмивка, която се плъзна по лицето на Нгови, и готовността, с която се присъедини към ръкоплясканията.