Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Third Secret, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

56

Мичънър напусна библиотеката. Амбрози го посрещна в коридора, но отказа да го придружи. Обясни, че шофьорът ще го закара, където пожелае, след което изчезна зад близката врата.

Катерина седеше на диванчето с позлатени орнаменти до стената. Той спря поглед върху нея, опитвайки се да разбере мотивите, които я бяха накарали да го мами. Наистина се беше запитал как го бе открила в Букурещ и в римския апартамент, който току-що беше наел. Много му се искаше да вярва, че случилото се между тях беше искрено и спонтанно, но не можеше да се отърве от мисълта, че всичко е било театър, предназначен да пробуди емоциите му и да приспи бдителността му. През последните месеци се беше опасявал единствено от подслушване, но се получи така, че най-близкият му човек се оказа емисар на врага.

Климент го беше предупредил в Торино: Нямаш никаква представа за истинската същност на личности като Алберто Валендреа. Вярваш ли, че можеш да се бориш с Валендреа? Не, Колин, ти не можеш да се сравняваш с него. У теб има прекалено много достойнство и доверчивост.

Пристъпи към нея със свито гърло, а тя веднага разбра какво се беше случило.

— Каза ти за мен, нали?

— А ти си го очаквала.

— Вчера Амбрози почти го направи. Затова бях сигурна, че Валендреа ще ти разкрие всичко. Защото вече нямат полза от мен.

Думите й го разтърсиха дълбоко.

— Не им казах нищо, Колин. Абсолютно нищо. Действително взех парите на Валендреа и заминах за Румъния, а след това и за Босна. Но го направих, защото аз го исках, а не защото те ме накараха. Използвах ги по начина, по който те използваха мен.

Тези думи звучаха добре, но не бяха достатъчни да прогонят болката му.

— Я ми кажи, истината има ли някакво значение за теб? — тихо попита той.

Тя прехапа устни, а дясната й ръка видимо започна да трепери. В поведението й нямаше дори следа от обичайния гняв, с който посрещаше всяка конфронтация.

— Доверих ти се, Кейт — продължи той. — Споделих с теб неща, които не бих споделил с никой друг.

— Не съм злоупотребила с доверието ти — сподавено отвърна тя.

— Как да ти повярвам?

В душата си обаче изпита невероятно силно желание да стори именно това — да й повярва.

— Какво ти каза Валендреа?

— Достатъчно, за да започнем този разговор.

Усети как всичко вътре в него изтръпва и губи чувствителност. Родителите му отдавна ги нямаше, последвани от Якоб Фолкнер. А сега и Катерина го беше предала. За пръв път в живота си се почувства абсолютно сам и изведнъж го обзе неприятното усещане, че отново се е превърнал в изоставено дете, на което институциите бяха отнели майката. Чувстваше се изгубен, не знаеше накъде да се обърне. След смъртта на Климент беше повярвал, че бъдещето му е завинаги свързано с жената пред него. Дори беше готов да зачеркне двайсет и пет години от живота си, за да я обича и да бъде обичан от нея.

Сега това изглеждаше невъзможно. Напрегнатото мълчание помежду им се проточи, натежало от притеснение и неудобство.

— Е, добре, Колин — изправи се най-сетне тя. — Разбрах. Отивам си.

Обърна се и започна да се отдалечава по дългия коридор. Токчетата й отчетливо тракаха по лъскавия мрамор. Той искаше да й каже, че всичко е наред. „Спри! Не си тръгвай!“ Но от здраво стиснатите му устни не излетя нито звук.

 

 

Обърна се и пое в обратна посока. Нямаше намерение да използва колата, която му предложи Амбрози. Не искаше нищо от това проклето място, единственото му желание беше да го оставят на мира.

Намираше се във Ватикана без пропуск и без придружител, но лицето му беше прекалено познато, за да го спират с някакви въпроси. Стигна до една просторна ниша в края на дългия коридор, изпълнен с глобуси и различни географски карти. Кардинал Морис Нгови го очакваше до вратата в дъното.

— Разбрах, че си тук, научих и за преживяванията ти в Босна — топло му се усмихна той. — Добре ли си?

Мичънър кимна.

— Мислех да те потърся по-късно.

— Трябва да поговорим.

— Къде?

Нгови го разбра и му направи знак да го последва. Насочиха се към архива, запазили пълно мълчание. Помещенията отново бяха отворени за външни посетители и бяха пълни с учени, историци и журналисти. Нгови бързо откри началника на архива и тримата се насочиха към една от читалните.

— Мисля, че тук е относително чисто — подхвърли Нгови, след като вратата се затвори след тях.

Мичънър се обърна към стария кардинал и подхвърли:

— Бях сигурен, че вече сте безработен.

— Дадоха ми срок до края на седмицата. Вдругиден пристига заместникът ми.

Колин знаеше какво означава тази служба за възрастния човек.

— Съжалявам. Но мисля, че за вас ще е по-добре да напуснете.

— Какво иска от теб нашият папа? — попита Нгови.

— Мисли, че разполагам с един документ, чието място е в архива — отвърна Мичънър и се отпусна в близкия стол. — Нещо, свързано с третата тайна на Фатима, което отец Тибор е изпратил на Климент, най-вероятно превод. Но аз нямам представа за какво става въпрос.

Нгови и старецът си размениха многозначителни погледи.

— Какво става тук? — изгледа ги Мичънър.

Нгови му разказа за вчерашното посещение на Валендреа в архива.

— Беше като обезумял — добави старият кардинал. — Крещеше, че нещо от сандъчето липсва. Наистина беше бесен! Бог да помага на църквата с папа като него!

— Обясни ли ти Валендреа какво точно иска? — попита Нгови.

Мичънър им предаде разговора си с папата.

— Онази петъчна вечер нещо беше изгорено — добави архиварят. — На пода имаше пепел.

— Климент нищо ли не ви каза? — погледна го Мичънър.

— Нито дума — поклати глава възрастният мъж.

Мозайката започваше да се подрежда, но проблемът оставаше.

— Цялата работа изглежда много странна — промълви Мичънър. — През двехилядната година, преди Йоан Павел II да даде гласност на третата тайна, сестра Лусия лично потвърди автентичността на съдържанието й.

— Аз присъствах — кимна Нгови. — Оригиналният текст беше изваден от сандъчето и пренесен в Португалия, където сестра Лусия потвърди, че става въпрос за текста, който е написала лично през 1944-та. Но в сандъчето имаше само два листа, Колин. Видях ги с очите си в момента на отварянето. Португалският оригинал и италианският превод. Нищо друго.

— Нима тя не е забелязала, че посланието е непълно? — погледна го Мичънър.

— Тя беше стара и с разклатено здраве. Добре помня, че хвърли само един поглед на листа и кимна. По това време вече беше зле със зрението, а и трудно чуваше.

— Морис ме помоли да направя проверка — обади се архиварят. — На 18 май 1978 година Валендреа и Павел VI са влизали в Резерва. Един час по-късно Валендреа се върнал сам, изпълнявайки заповед на папата. Останал вътре в продължение на петнайсет минути.

— По всяка вероятност посланието на отец Тибор до Климент е отворило врата, която Валендреа е смятал запечатана завинаги — замислено промълви Нгови.

— И това послание му е коствало живота — добави Мичънър. — Валендреа нарече липсващия документ „факсимиле на превода“. Превод на какво?

— Колин — въздъхна Нгови. — По всичко личи, че третата тайна на Фатима е съдържала нещо повече от това, което знаем.

— И Валендреа си мисли, че аз разполагам с него.

— А ти разполагаш ли?

— Ако беше така, щях да му го дам — поклати глава Мичънър. — Направо ми прилошава от тази история и искам тя да приключи!

— Имаш ли представа какво е направил Климент с възстановения текст на Тибор?

Не беше мислил по този въпрос.

— Нямам. Климент не беше от хората, които биха откраднали…

И които биха се самоубили, добави мислено той. Но устата му остана затворена, тъй като старият кардинал не беше запознат с този тъжен факт. От изражението на Нгови разбра, че и той си мисли същото.

— А Босна? — попита на глас кениецът.

— Там нещата бяха още по-странни, отколкото в Румъния.

Извади от джоба си посланието на Ясна и им го подаде. Това, което беше връчил на Валендреа, беше само копие.

— Не можем да го приемем за достоверно — размаха листа Нгови, след като го прочете. — Междугорие е по-скоро съпътстващо шоу, отколкото религиозно чудо. Струва ми се, че тази десета тайна с плод на въображението на свидетелката, особено ако вземем под внимание мащабите на посланието.

— И аз мисля така — кимна Мичънър. — Ясна е твърдо убедена в нейната реалност и нищо не може да я разубеди. Но Валендреа реагира много остро, след като я прочете.

Той описа с няколко думи поведението на новия папа и замълча.

— Точно по този начин се държа и в Резерва — обади се архиварят. — Просто като обезумял.

— Какво става тук, Морис? — тихо попита Мичънър.

— Нямам представа. Преди години, още като епископ, отделих цели три месеца на изучаването на третата тайна заедно с екип от други духовници, подбран лично от Йоан Павел II. Тя беше коренно различна от предишните две, които бяха точни и детайлни. Пълна с двусмислени загадки. Негово светейшество реши, че се нуждае от тълкуването на църквата, и аз приех да го направя. Но в нито един момент не допуснах, че посланието може да е непълно.

Африканецът махна с ръка към дебелата папка, която лежеше на масата пред него. Тя съдържаше обемист ръкопис, хартията на който беше станала чуплива от времето. Заглавието върху корицата беше на латински, а около него имаше рисунки, изобразяващи папата и кардиналите. LIGNUM VITAE — Дървото на живота, гласеше то, изписано с избеляло червено мастило.

Нгови се отпусна на съседния стол и вдигна глава.

— Какво знаеш за свети Малахия?

— Достатъчно, за да се съмнявам в реалното му съществуване.

— Мога да те уверя, че предсказанията му са напълно реални. Този том пред теб с публикуван през 1595 година от доминиканския историк Арнолд Вион и в него са събрани всички бележки на свети Малахия, отнасящи се до виденията му.

— Но тези видения са се случили в средата на дванайсети век, Морис. А Вион ги събира и систематизира цели четиристотин години по-късно. Запознат съм с легендата. Никой не знае какво наистина с казал Малахия, просто защото неговото слово не е оцеляло във времето.

— Но през 1595-а то вече е било тук — възрази архиварят. — Доказват го нашите архиви. Което означава, че Вион е имал достъп до него.

— Защо тогава писанията на Вион оцеляват, а оригиналният текст на Малахия — не?

— Дори ако трудът на Вион е фалшификат, неговите предсказания, заместили тези на Малахия, също са забележителни с точността си — отбеляза Нгови. — Особено ако вземем предвид събитията от последните няколко дни.

Той му подаде три гъсто напечатани листа. Мичънър ги прегледа набързо.

Малахия бил ирландец, роден през 1094 година. На двайсет и пет станал свещеник, а на трийсет вече бил епископ. През 1139 г. напуснал Ирландия и заминал за Рим, където докладвал на папа Инокентий II за дейността в епархията си. По същото време получил странно видение за бъдещето. В главата му се появил дълъг списък от имена, които ще се редуват при управлението на църквата. Той старателно ги записал и предал ръкописа на папата Инокентий се запознал с него, след което го изпратил в архивите. Текстът останал там до 1595 г., когато Арнолд Вион го преписал и го включил в обемистия си труд. Той изредил имената на папите, които ще се възкачат на престола, като започнал с Целестин II през 1143 г. и продължил с още 111 имена, включително това на последния папа.

— Няма доказателства, че Малахия изобщо е имал видение — поклати глава Мичънър. — Доколкото си спомням, този факт е включен в ръкописа в края на деветнайсети век, като са използвани косвени сведения.

— Прочети някои от прозвищата, съпътстващи имената — кротко предложи Нгови.

Мичънър отново насочи вниманието си към резюмето. Осемдесет и първият папа беше обявен за папа на „лилиите и розите“. Това бе Урбан VIII от Флоренция, чийто символ бе червената лилия, а едновременно с това и епископ на Сполето — града, чийто символ бе розата. Деветдесет и четвъртият папа бе наречен „Розата на Умбрия“. Това бе Климент XIII, който бе епископ на Умбрия, преди да стане папа. „Апостолически скитник“ бе прозвището на деветдесет и шестият папа. Пий VI наистина приключи земния си път като скитащ пленник на френските революционери. Лъв XIII бе сто и вторият папа. Прозвището му бе „Небесно сияние“, а в разтворените му ръце блестеше комета. Йоан XXIII бе наречен „Пастир и моряк“ — едно съвсем точно определение, тъй като той дефинира понтификата си като пастирска дейност, а въведената от него емблема на Ватикана представлява кораб, върху който с изобразен кръст. Освен това Йоан бе патриарх на Венеция — най-старата морска столица на света.

— Интересно — промърмори Мичънър и вдигна глава. — Но какво общо има това?

— Климент беше сто и единайсетият папа. Малахия го окичва с прозвището „Прославящ маслината“. Спомняш ли си евангелието от Матея, Глава 24, в която се говори за края на света?

Разбира се, че си спомняше. Исус напуска храма и започва да се отдалечава. Учениците му се възхищават от красивата сграда, а той им казва:

Виждате ли всичко това? Истина ви казвам: няма да остане тук камък на камък, който да не бъде сринат.

По-късно, на върха на Елеонската планина, наричана още „Планината на маслините“, учениците настояват Исус да им каже кога ще настане пришествието и какъв ще бъде знакът за края на света.

— В този пасаж Христос действително предрича Второто пришествие — кимна Мичънър. — Но Морис, ти едва ли наистина вярваш, че се приближаваме към края на света.

— Това може би няма да е апокалипсис, но ще сложи край на една ера и ще постави началото на друга. Според пророчеството Климент е предвестник на това събитие. Но има и още нещо. Списъкът на Малахия започва с папата през 1143 година и завършва с днешния, сто и дванайсети по ред. През 1138 година Малахия предсказва, че той ще се нарича Petrus Romanus.

Петър Римски.

— Това е заблуда — поклати глава Мичънър. — Много изследователи твърдят, че Малахия никога не е предсказвал появата на Петър. Подобен текст се е появил едва в публикациите на пророчествата му, направени през XIX век.

— Надявам се да е било така — кимна Нгови, надяна чифт тънки памучни ръкавици и внимателно разгърна древния ръкопис. Изсъхналият пергамент едва чуто прошумоля.

— Прочети това — подхвърли той.

Текстът беше на латински, изписан с красив калиграфски почерк:

Окончателната разруха на светата римокатолическа църква ще настъпи по време на Петър Римски, който ще причини ужасни страдания на вярващите. Накрая Градът на седемте хълма ще бъде съден от Безмилостния съдник.

— Валендреа сам избра името Петър II — промълви Нгови. — Вероятно разбираш защо съм толкова притеснен. Тези думи принадлежат на Вион, а може би и на самия Малахия. Произнесени са преди векове. Кои сме ние, че да ги поставяме под съмнение? Климент може би е бил прав. Проучванията ни спират там, където пожелаем, а после правим онова, което ни е угодно, а не онова, което сме длъжни да правим.

— Как ще обясните факта, че този ръкопис е създаден преди петстотин години, включително прозвищата на папите? — обади се началникът на архива. — Да приемем, че десет или двайсет от тях са плод на случайността. Но ние говорим за деветдесет процента, които са нещо съвсем друго. Едва десетина процента изглеждат без връзка със съответния църковен глава, докато останалите са забележително точни. А последното от тях — това на Петър, е точно сто и дванайсето поред. Изтръпнах, когато чух, че Валендреа е избрал именно него!

Фактите го заливаха като могъща приливна вълна. Първо дойдоха разкритията за Катерина, а сега започваше да се убеждава, че краят на света е съвсем близо. Накрая Градът на седемте хълма ще бъде съден от Безмилостния съдник. Извърна поглед към Нгови. Лицето на стария прелат беше загрижено и мрачно.

— Колин, трябва да откриеш възстановения превод на Тибор — настоятелно прошепна той. — След като е толкова важен за Валендреа, значи е важен и за нас. Ти познаваше Климент по-добре от всеки друг. Открий тайника му! — Внимателно затвори обемистата папка и добави: — Вероятно това ще бъде последният ни достъп до архивите. Сред тези стени ще властва друг манталитет. Валендреа ще потисне всички опити за недоволство или бунт. Искам да разбереш важността на този факт. Написаното от онази очевидка в Междугорие е спорно, но разказът на сестра Лусия, преведен от отец Тибор, е съвсем друга работа.

— Нямам представа къде може да бъде този документ — въздъхна Мичънър. — Да не говорим, че изобщо не се досещам как Якоб го е изнесъл от Ватикана.

— Аз съм единственият човек, който знаеше шифъра на сейфа — обади се архиварят. — Лично го отворих за Климент.

Мичънър си спомни за предателството на Катерина и отново усети чувство на пустота. Изпита инстинктивното желание да мисли и говори за нещо друго.

— Ще опитам всичко по силите си, Морис — тръсна глава той. — Но трябва да ти призная, че изобщо не знам откъде да започна.

Лицето на Нгови запази мрачно — тържественото си изражение.

— Не искам да драматизирам нещата, Колин — промълви той. — Но въпреки това имам чувството, че съдбата на църквата е в твои ръце.