Стив Бери
Третата тайна (35)

34

Понеделник, 27 ноември, 11:00 ч.

Мичънър влезе във Ватикана през площад „Свети Петър“, следвайки група туристи, изсипали се от автобусите. Преди десет дни беше освободил апартамента си в апостолическия дворец, малко преди погребението на Климент XV. Валидността на пропуска му все още не беше изтекла, но неговата официална служба в Светия престол приключи в момента, в който се погрижи за решаването на няколко дребни въпроси от административен характер.

Кардинал Нгови го помоли да остане в Рим до конституирането на конклава, а после дори му предложи да постъпи в Конгрегацията за католическо образование — разбира се, без да му гарантира място след конклава. Защото и неговата официална служба във Ватикана приключваше със смъртта на Климент, а той вече беше обявил, че ако Валендреа стане папа, веднага ще се завърне в Африка.

Погребението на Климент беше просто. Церемонията се състоя на открито, пред реставрирания вход на базиликата „Свети Петър“. На площада имаше над един милион души, а до ковчега на папата гореше една-единствена свещ, бореща се с поривите на вятъра. Мичънър не седна при князете на църквата, където без съмнение щеше да бъде, ако нещата се бяха развили по друг начин. Вместо това зае място сред помощниците на папата, които му бяха служили вярно през всичките трийсет и четири месеца. На траурното събитие присъстваха повече от сто държавни глави, а то беше предавано на живо от телевизиите по целия свят.

Нгови предпочете да прехвърли ръководните функции на други кардинали — мъдър ход, който със сигурност щеше да усили лоялността на неговите привърженици. Това може би нямаше да бъде достатъчно, за да повлияе на избора, но със сигурност щеше да затвърди позициите му в конклава. Не беше изненада, че нито една от тези функции не беше делегирана на Валендреа, но имаше основателни причини. По време на церемонията държавният секретар имаше тежки задължения, свързани с приемането на многобройните гости. Вниманието му беше изцяло насочено към международната дейност, а сбогуването с Климент, естествено, беше поверено на други. Валендреа бе приел задачата си с нескрито удоволствие, превръщайки се в център на внимание за световната преса, щедро раздавайки интервюта и коментари. Разбира се, всяко едно от тях беше изключително премерено, без нито една излишна дума.

Когато церемонията приключи, ковчегът бе пренесен през Вратата на смъртта от дванайсет специално подбрани мъже, които трябваше да го свалят в подземията на Ватикана. Там го очакваше изграденият по спешност каменен саркофаг, върху капака, на който беше изобразен ликът на Климент II, немския папа от XI век, към когото Якоб Фолкнер бе изпитвал дълбоко възхищение и почит, и папският знак на Климент XV. Гробницата беше в съседство с тази на Йоан XXIII — нещо, което Климент без съмнение би одобрил. И той остана да почива там, в компанията на 148 свои предшественици.

— Колин.

Чул името си, той спря и се обърна. Катерина си пробиваше път през навалицата на площада. Не беше я виждал от последната им среща в Букурещ преди три седмици.

— Пак ли си в Рим? — изненадано я погледна той.

Тя беше облечена различно: памучни панталони, велурена риза в шоколадов цвят и пепитено сако. Малко по-модерна от обичайното, но за сметка на това по-привлекателна.

— Изобщо не съм си тръгвала.

— Тук ли дойде от Букурещ?

Тя кимна и отмести черния кичур коса от лицето си.

— Бях на летището, когато научих за Климент. И реших да остана.

— С какво си запълваш времето?

— Приех едно-две предложения за отразяване на погребението.

— Гледах Кийли по Си Ен Ен — подхвърли Мичънър. През последната седмица американският свещеник не слизаше от екрана, предлагайки на зрителите тенденциозните си прогнози за бъдещия конклав.

— И аз го гледах — кимна Катерина. — Но не съм го виждала от деня, в който почина Климент. Ти беше прав. Наистина е по-добре да стоя на разстояние от този човек.

— Правилно. Телевизионните предавания с този глупак наистина ми дойдоха до гуша. Има мнение по всички въпроси, без да го е грижа, че говори нелепости.

— Може би Си Ен Ен трябваше да наеме теб — подхвърли Катерина.

— Само това ми липсва — засмя се той.

— Какво мислиш да правиш, Колин?

— Тъкмо бях тръгнал на среща с кардинал Нгови. Ще го уведомя, че възнамерявам да замина за Румъния.

— Да се срещнеш отново с отец Тибор?

— Ти май не знаеш.

На лицето й се изписа озадачено изражение и той накратко й разказа за убийството на свещеника.

— Бедният човек! Той не заслужаваше такава участ. Ами онези деца? Те имаха само него!

— Точно затова реших да замина. Ти беше права, като ми каза, че трябва да направя нещо.

— Изглеждаш щастлив от решението си.

Очите му обиколиха площада, по който толкова често се беше разхождал като папски секретар. И на който сега се чувстваше като чужденец.

— Време е за промяна — тихо промълви той.

— Край на кулите от слонова кост, така ли?

— Не ги виждам в бъдещето си — кимна той. — Сиропиталището в Златна ще бъде моят дом, поне за известно време.

— Извървяхме дълъг път — въздъхна тя. — Между нас вече няма гняв, няма обвинения. Най-после станахме приятели.

— Не бива да повтаряме грешките си и това е всичко, на което можем да се надяваме. — От изражението й разбра, че приема тези думи. Радваше се, че отново я вижда. Но Нгови го чакаше. — Пази се, Кейт.

— И ти, Колин.

Обърна се и тръгна към входа на базиликата, потискайки желанието да се обърне и да я зърне за последен път.

* * *

Завари Нгови в кабинета му. Наоколо кипеше трескава дейност. Конклавът се събираше на следващия ден и всичко трябваше да бъде наред.

— Всъщност ние вече сме готови — осведоми го Нгови.

Вратата беше затворена, а служителите бяха предупредени да не ги безпокоят. Мичънър очакваше ново предложение за работа, тъй като тази среща бе по настояване на Нгови.

— Изчаках достатъчно, но вече можем да поговорим, Колин. Защото от утре ще бъда заключен в Сикстинската капела. — Африканецът се изправи в стола си. — Искам да заминеш за Босна.

— Защо? — изненадано го погледна Мичънър. — Нали и двамата сме на мнение, че събитията там са просто смешни?

— Те продължават да ме тревожат — поклати глава кардиналът. — Климент държеше да бъдат проучени и аз искам да изпълним желанието му. Това влиза в задълженията ми на кардинал-шамбелан. Той искаше да научи десетата тайна, аз също.

Мичънър все още не го беше запознал с последния имейл на Климент. Извади разпечатката от джоба си и му я подаде.

— Трябва да видиш това.

Кардиналът си сложи очилата и зачете.

— Изпратил го е в неделя, малко преди полунощ. Но явно не е бил на себе си, Морис. Появата ми в Босна няма да донесе нищо, само ще привлека внимание. Не е ли по-добре да оставим този въпрос?

Нгови свали очилата си.

— Сега повече от всякога държа да заминеш! — отсече той.

— Говориш като Якоб. Какво те тревожи?

— Не знам. Но съм убеден, че става въпрос за нещо важно, което ние трябва да довършим. Особено след информацията, че Валендреа е изнесъл част от съдържанието на третата тайна.

Мичънър трудно можеше да бъде убеден.

— Морис, до този момент никой не задава въпроси относно кончината на Климент. Нима ще рискуваш това да се промени?

— Мислих по този въпрос. Но се съмнявам, че медиите ще обърнат внимание на твоите действия. Те ще бъдат напълно погълнати от конклава. Затова настоявам да заминеш. Пазиш ли още писмото до очевидеца?

— Да.

— Ще ти дам още едно, подписано от мен. Това трябва да бъде достатъчно.

Мичънър му разказа за намерението си да работи в Румъния, след което попита:

— Не може ли някой друг да отиде?

— Знаеш отговора на този въпрос — поклати глава Нгови.

Направи му впечатление, че кардиналът е по-словоохотлив от обикновено.

— Трябва да знаеш и още нещо, Колин — въздъхна той и махна с ръка към имейла. — То има връзка с това тук. Ти ми беше споменал, че Валендреа е посетил архива заедно с папата. Проверих в дневника. Посещението им действително е регистрирано: станало е в петък вечерта, преди смъртта на Климент. Но ти не знаеш, че в събота вечерта Валендреа е напуснал Ватикана и е заминал някъде. Пътуването му не е било предварително планирано, защото се е наложило да отмени няколко уговорени срещи. Отсъствал е до неделя сутринта.

Мичънър беше впечатлен от информацията, с която разполагаше Нгови.

— Не знаех, че го наблюдаваш толкова отблизо — промърмори той.

— Не само тосканецът има своите шпиони — скромно отвърна кардиналът.

— Имаш ли представа къде е ходил?

— Не. Напуснал е Рим на свечеряване, използвайки частен самолет. Рано на следващата сутрин същият самолет го е върнал.

Спомни си за неприятното усещане в онова кафене, в което двамата с Катерина разговаряха с отец Тибор. Дали Валендреа не е знаел за свещеника? Дали самият той не е бил проследен?

— Тибор е убит в събота през нощта — промърмори той. — Какво намекваш, Морис?

Нгови вдигна ръце.

— Изброявам фактите, нищо повече. В петък вечерта Климент води Валендреа в архива и му показва това, което е получил от отец Тибор. А следващата нощ Тибор е убит. Не мога да кажа, че внезапното пътуване на Валендреа в събота вечерта има връзка с убийството на отеца. Но той напуска този свят в доста странен час, не мислиш ли?

— А ти си убеден, че отговорът на всичко това се крие в Босна?

— Климент е бил убеден.

Вече можеше да оцени по достойнство мотивите на Нгови, но попита:

— А кардиналите? Те не трябва ли да бъдат информирани за моите действия?

— Ти няма да изпълняваш официална мисия. Нещата ще си останат между теб и мен, ще бъдат жест към паметта на близък приятел. Освен това ние ще бъдем в конклава, изолирани от света. Никой не може да получи информация за каквото и да било.

Сега разбра защо Нгови беше изчакал до последно с този разговор. Но същевременно си спомни предупрежденията на Климент за липса на сигурност между стените на Ватикана. Очите му пробягаха наоколо. Тази сграда беше строена още по времето на американската Гражданска война. Възможно ли бе някой да ги подслушва? В крайна сметка реши, че няма значение.

— Добре, Морис, ще го направя — въздъхна той. — Но само защото ти и Якоб го искате. След това съм вън от играта.

Надяваше се, че Валендреа е чул тези думи.