Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Third Secret, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

2

7:45 ч.

Медийният цирк започна рано, точно според предвижданията на Мичънър. Изправен до прозореца, той гледаше как микробусите на различните телевизии нахлуват на площад „Свети Петър“ и заемат предварително определените си места. Още вчера пресслужбата на Ватикана докладва, че са били одобрени седемдесет и една заявки на журналистически екипи от Англия, Франция и Северна Америка, без да се броят около дузина италиански и три немски станции. Представителите на печата бяха повече, но разрешение за директно предаване получиха и немалко електронни медии. Екипът на Би Би Си дори поиска камерите му да бъдат допуснати в залата на трибунала, мотивирайки се с документалния филм, който подготвяше. Молбата му обаче беше отхвърлена. Нещата неизбежно вървяха към шоу, но това бе цената на всичко, свързано с популярните личности.

Апостолическият трибунал е най-висшата от трите съдебни инстанции на Ватикана, която се занимава основно с отлъчване от църквата. Каноническото право различава пет основни причини за отлъчване: нарушаване на тайнството на изповедта, физическо нападение срещу папата, ръкополагане в епископски сан без одобрението на Светия престол, оскверняване на светото причастие и накрая — причината за днешното заседание на трибунала — опрощаване на сексуален грях от страна на свещеник, който е бил и съучастник на грешника.

Отец Томас Кийли от църквата „Св. Св. Петър и Павел“ в Ричмънд, Вирджиния, бе сторил този тежък грях. Преди три години той бе демонстрирал своята връзка с една жена и открито, от църковния амвон, беше опростил греха и на двамата. Това смайващо поведение, придружено от язвителни коментари по отношение на твърдата позиция на църквата за безбрачието, беше предизвикало истинска сензация. И други свещеници и теолози се бяха обявявали против позицията на Рим по този въпрос, но политиката към тях беше колкото постоянна, толкова и удачна: търпеливо изчакване. Бунтарите или се отказваха от църквата, или влизаха в правия път. Но отец Кийли бе издигнал предизвикателството на ново ниво. Бе написал и публикувал три книги, в които открито се противопоставяше на традиционната католическа доктрина. Едната от тези книги се превърна в международен бестселър. Мичънър отлично познаваше институционалния страх, породен от подобни действия. Едно е някой свещеник бунтар да предизвика Рим, но нещата стават съвсем различни, когато хората започнат да го слушат.

А хората слушаха отец Томас Кийли.

Той беше красив и умен и притежаваше дарбата да изразява мислите си убедително и ясно. Беше обиколил света, а проповедите му привличаха милиони последователи. Всяко движение се нуждае от лидер, а привържениците на идеята за реформа на църквата бяха открили такъв в лицето на дръзкия свещеник. Специалният му уебсайт се посещаваше от най-малко двайсет хиляди души дневно — факт, който апостолическият трибунал следеше с нарастваща тревога. Преди около година Кийли създаде своя глобална организация, наречена Католически съюз за борба с теологическите ексцесии, съкратено КСБТЕ, която набра над един милион членове — главно от Европа и Северна Америка.

Дръзкото поведение на Кийли вдъхна смелост и на редица американски епископи, които се обединиха около неговата доктрина и миналата година бяха на крачка от открития бунт срещу архаичната средновековна философия, изповядвана от Рим. А самият Кийли неуморно повтаряше, че кризата в американската църква се дължи на старите идеи, деградиралите свещеници и арогантните водачи. Голяма популярност придоби твърдението му, че „Ватикана обича американските пари, но не и американското влияние“. Мичънър отлично съзнаваше, че всичко това е популизъм, но онзи популизъм, за който мечтаят повечето граждани на западните страни. Свещеникът се превърна в знаменитост. Днес предстоеше решителният сблъсък между претендента и шампиона, който световните медии се готвеха да проследят.

Но на Мичънър му предстоеше и друг, персонален сблъсък.

Обърна се с гръб към прозореца и погледна Климент XV. Сърцето му се сви от мъка при мисълта, че старият му приятел скоро ще си отиде.

— Как се чувстваш днес, свети отче? — попита на немски той. Когато бяха само двамата, той винаги използваше майчиния език на Климент. Почти никой друг във Ватикана не говореше немски.

Папата протегна ръка към порцелановата чашка пред себе си и с наслада отпи глътка еспресо.

— Странно е, че човек може да изпитва недоволство, когато е заобиколен от такова величие — промърмори той. — И все пак е така.

Цинизмът му не беше нещо ново, но напоследък ставаше все по-силен.

Климент остави чашката върху чинийката и смени темата.

— Откри ли нещо в архивите?

Мичънър се отдалечи от прозореца и кимна.

— Помогнаха ли ти оригиналните сведения от Фатима?

— Не. Но открих други документи, които ми помогнаха. — Недоумяваше какво толкова важно има в тях, но не продължи.

Папата, изглежда, усети и вдигна глава.

— Никога не питаш, а?

— Ако искаш да знам, ще ми кажеш.

През последните три години този човек много се промени, помисли си Мичънър. Ставаше все по-затворен в себе си, все по-блед и слаб. Поначало Климент беше дребен, но в последно време наистина се беше стопил. Главата му, доскоро покрита с гъста кестенява коса, днес беше почти гола. Лицето, което бе очаровало вестници и списания по цял свят с приветливата си усмивка в деня на избора му за папа от балкона на катедралата „Свети Петър“, днес беше толкова изпито, че наподобяваше карикатура. Руменината отдавна беше изчезнала от хлътналите му бузи, а червеното петно на челото му личеше още по-ясно. Петно, което липсваше на официалните фотографии, старателно ретуширано от пресслужбата на Ватикана. Напрежението, свързано с управлението на Светия престол, си бе казало думата. Трудно можеше да се допусне, че този човек не чак толкова отдавна беше катерил високите върхове на Баварските Алпи.

Мичънър махна към подноса. Доскоро на него, редом с кафето, присъстваше и обичайната закуска на папата — йогурт, черен хляб и парченце баварски вурст.

— Защо не се храниш? — изостави почтителния тон той. — Икономът каза, че и снощи не си вечерял.

— Ох, стига с тая загриженост.

— Защо нямаш апетит?

— Каква настоятелност…

— Изобщо не ме успокояваш с тази тактика да не отговаряш на въпросите ми! — намръщено го погледна Мичънър.

— А каква е причината за безпокойството ти, Колин?

Прииска му се да спомене за бръчките по челото, за тревожно бледата кожа, за синкавите вени по ръцете.

— Безпокоя се за здравето ти, свети отче — кратко отвърна Мичънър. — Нищо повече.

— Бива те — усмихна се Климент. — Изобщо не се поддаваш на закачките ми.

— Споровете със светия отец са безсмислени.

— О, забравих. Папата винаги е прав.

— Невинаги — позволи си да подхвърли Мичънър.

— Може би си открил името в архивите — разсмя се Климент.

Мичънър извади бележките, които беше направил малко преди да чуе онези звуци. Подаде ги на папата и подхвърли:

— Там пак имаше някой.

— Което не бива да те учудва. Ватикана отдавна вече не предлага възможност за уединение. — Очите на Климент пробягаха по редовете. — Отец Андрей Тибор.

Мичънър знаеше какво се очаква от него.

— Пенсиониран свещеник, живее в Румъния. Според финансовата ни служба чековете с пенсията се изпращат на тамошния му адрес.

— Искам да отидеш да го откриеш.

— Ще ми обясниш ли защо?

— Още не.

През последните няколко месеца Климент беше дълбоко разтревожен. Правеше всичко възможно да не го показва, но след двайсет и четири години близко приятелство Мичънър четеше лицето му като отворена книга. Отлично помнеше кога се появи тази тревога: малко след поредното посещение в архивите и отварянето на древния сейф, заключен зад металната решетка.

— А мога ли да зная кога ще получа тези обяснения? — попита той.

— След молитва.

 

 

Излязоха от кабинета и мълчаливо тръгнаха по коридора на четвъртия етаж. В дъното имаше параклис от бял мрамор. Прозорците му бяха покрити с великолепни витражи, изобразяващи Христовите мъки по пътя към Голгота. Всичките четиринайсет спирки. Климент идваше тук всяка сутрин за няколко минути медитация. През това време никой нямаше право да го безпокои. Всичко трябваше да почака, докато приключат контактите му с Бога.

Мичънър служеше при него още от времето, когато слабичкият немец беше архиепископ, кардинал и държавен секретар на Ватикана. През това време растеше заедно с шефа си — от семинарист до свещеник и монсеньор. Последното повишение получи преди трийсет и четири месеца, когато светият конклав избра кардинал Якоб Фолкнер за 267-ия наследник на свети Петър. А Фолкнер веднага го назначи за свой личен секретар.

Мичънър добре познаваше този човек, получил образованието си в разкъсваната от противоречия следвоенна Германия, усъвършенствал дипломатическите си умения на такива неспокойни места като Дъблин и Кайро, Кейптаун и Варшава. Якоб Фолкнер притежаваше безкрайно търпение и отделяше фанатично внимание на дребните детайли. Нито веднъж през тези дълги години Мичънър не бе имал повод да се усъмни във вярата или характера на своя ментор и винаги беше смятал, че ако притежава дори половината от добродетелите на този човек, би могъл да приеме живота си за един голям успех.

Климент свърши молитвата, прекръсти се и целуна тежкия кръст, който красеше нагръдника на бялата му дреха. Днес времето му за уединение беше кратко. Надигна се от молитвеното столче, но се забави пред олтара. Мичънър стоеше в ъгъла и чакаше.

— Възнамерявам да изложа мнението си в писмо до отец Тибор — обърна се към него Климент. — То ще бъде под формата на папска заповед, която го задължава да ти предостави определена информация.

Думите му все още не даваха отговор на въпроса защо се налага да пътува.

— Кога да тръгна?

— Утре. Най-късно вдругиден.

— Не съм сигурен, че е добра идея. Не можем ли да възложим задачата на някой от легатите?

— Колин — усмихна се папата. — Уверявам те, че няма да умра, докато си извън Рим. Може да изглеждам зле, но се чувствам прекрасно.

Факт, който лекарите на Климент бяха потвърдили преди по-малко от седмица. След редица прецизни изследвания светият отец беше обявен в добро здраве, без наличието на тежки заболявалия. Но в частен разговор личният му лекар предупреди, че най-опасният враг на Климент е стресът и именно на него се дължи бързото влошаване на общото му състояние през последните месеци. Нещо му тежеше на душата.

— Никога не съм казвал, че изглеждаш зле, твое светейшество.

— Не е било нужно да го казваш, защото го виждам ей там. — Възрастният мъж посочи очите му. — Отдавна умея да чета всичко, което се изписва в тях.

Мичънър вдигна хартията, която държеше в ръце.

— Защо търсиш контакт с този човек?

— Трябваше да го сторя още след първото си посещение в хранилището, ала реших да изчакам. — Климент замълча, после тихо добави: — Но не мога да чакам повече просто защото нямам друг избор.

— Защо главата на римокатолическата църква е лишен от избор?

Папата отстъпи крачка назад и извърна глава към разпятието на стената. От двете страни на мраморния олтар горяха дебели свещи.

— Ще присъстваш ли на трибунала днес? — попита той, без да се обръща.

— Това не е отговор на въпроса ми.

— Главата на римокатолическата църква може да отговори каквото пожелае.

— Доколкото си спомням, ти лично ми нареди да присъствам на трибунала. Следователно отговорът ми е „да“, ще присъствам. В компанията на десетки репортери.

— Тя ще бъде ли там?

Мичънър отлично знаеше кого има предвид папата.

— Докладваха ми, че е подала молба за акредитация — отвърна той.

— Знаеш ли на какво се дължи интересът й към трибунала?

— Вече ти казах — поклати глава папският секретар. — Научих за присъствието й съвсем случайно.

— Каква щастлива случайност — обърна се да го погледне Климент.

Защо ли проявява такъв интерес? — запита се Мичънър.

— В това няма нищо лошо, Колин — успокои го папата. — Тя е част от твоето минало. Част, която не бива да забравяш.

Единствено Климент знаеше всички подробности просто защото в онези мигове Мичънър се нуждаеше от изповедник, а архиепископът на Кьолн беше най-близкият му приятел. Това беше единственото нарушение на свещеническия обет за всичките му двайсет и пет години служба. Тогава беше решил да напусне църквата, но Климент го бе разубедил, изтъквайки, че духът става силен именно чрез слабостта. Сега, дванайсет години по-късно, той си даваше сметка, че Якоб Фолкнер е бил прав. Днес той беше личен секретар на папата и вече трета година помагаше на Климент XV да управлява католическия свят. Папата явно не се вълнуваше от факта, че сегашната роля на приятеля му се базира на нарушената клетва към бога и църквата. Но напоследък това положение бе започнало да всява смут в душата на Мичънър.

— Не съм забравил нищо — прошепна той.

Папата пристъпи към него и сложи ръка на рамото му.

— Не съжалявай за загубеното. Подобно отношение е нездравословно и непродуктивно.

— Не ми е лесно да лъжа — поклати глава Мичънър.

— Господ ти е простил и това е главното.

— Защо си толкова сигурен?

— Сигурен съм, и толкова. А ти трябва да вярваш на това, което ти казва главата на римокатолическата църква, нали? — Забележката беше придружена от закачлива усмивка, която предупреждаваше Мичънър да не приема нещата толкова сериозно.

— Невъзможен си — въздъхна той и също се усмихна.

— Вярно, но съм и обичлив — кимна папата и свали ръката си.

— Ще се опитам да го запомня.

— Запомни го. Съвсем скоро ще бъда готов с писмото до отец Тибор. В него ще настоявам за писмен отговор, но ако прояви желание да говори — изслушай го. Задавай му каквито искаш въпроси, а после ще ми разкажеш всичко. Разбра ли?

Мичънър се запита как може да задава въпроси, без да знае за какво, но кимна.

— Разбрах, твое светейшество. Както винаги.

— Правилно, Колин — усмихна се Климент. — Както винаги.