Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Third Secret, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

37

Рим

19:00 ч.

Мичънър зави по Виа Джото и се насочи към апартамента си. Кварталът беше известен като предпочитано място за среща на любителите на театъра, а многобройните кафенета и барове, изпъстрили тесните му улички, десетилетия наред приютяваха интелектуалци и радикално настроени политици. Тук се беше родило и политическото явление Мусолини, което за щастие не беше засегнало романтичното излъчване на старата архитектура, подложена на безмилостно прочистване в други райони на града, след като Дучето застана начело на страната.

Малко след като се нанесе в апостолическия дворец, Мичънър се зае да проучва историята на фашизма в Италия, запознавайки се с двете най-подробни биографии на Мусолини. Оказа се, че той е един изключително амбициозен човек, поставил си задачата да облече народа в униформа, а след това да разруши древните каменни сгради на Рим с плоски покриви и да ги замени с помпозни мраморни паметници и обелиски в прослава на военните му победи. Разбира се, историята не му простила и Дучето завършил живота си с куршум в челото, след което бил обесен с главата надолу за назидание на поколенията. Грандоманските му архитектурни замисли потънали в забвение — нещо, което положително щеше да се случи и с католическата църква под евентуалното управление на Валендреа.

Мегаломанията бе пропито с арогантност психическо заболяване, типичен представител, на което бе Алберто Валендреа. Държавният секретар открито се противопостави на решенията на Втория ватикански събор и последвалите реформи в църквата. Евентуалният му избор за папа със сигурност щеше да постави началото на дълъг процес на реставрация, а най-лошото беше, че тосканецът би могъл да остане на престола двайсет и повече години. Което означаваше пълна реорганизация на светата колегия на кардиналите — по подобие на това, което направи Йоан Павел II през дългото си управление. Но Йоан Павел II беше зрял и прозорлив ръководител, докато Валендреа бе безпощаден към враговете си демон. Това беше още една причина Мичънър да избере оттеглянето си в карпатските пущинаци. Защото с Бог или без него, с рай или ад, онези сакати дечица се нуждаеха от помощта му.

Стигна до блока и бавно изкачи стръмните стъпала до третия етаж. Тук се намираше обзаведеният апартамент от две спални и дневна, който му предостави безплатно един от икономите на покойния папа. Преди няколко дни се беше освободил от мебелите на Климент, след което уреди да докарат тук петте кашона с личните му вещи и дървената ракла. Тях реши да вземе със себе си в Румъния. Планираше да напусне Рим в края на седмицата, но сега в джоба му лежеше билет за утрешния полет до Босна. Вярваше, че отлагането ще бъде кратко, а след него ще започне нов живот в Румъния.

Една част от съзнанието му не одобряваше постъпката на Климент. Историята на църквата изобилстваше с примери за папи, които са били избрани само защото са били на крачка от смъртта. Разбира се, сред тях имаше и такива, които бяха опровергали тези очаквания, запазвайки трона години, а дори и десетилетия. Якоб Фолкнер спокойно би могъл да е един от тях, още повече че беше различен. Но той бе предпочел да потъне във вечен сън, предизвикан от собствената му ръка.

Мичънър също имаше чувството, че сънува. Това важеше с особена сила за последните две седмици, започнали с онзи ужасен понеделник. Доскоро подреденият му живот изведнъж беше излязъл извън контрол.

Но той копнееше за ред и беше твърдо решен да го постигне.

Решение, което се изпари в момента, в който стигна до третия етаж. На най-горното стъпало беше седнала Катерина Леу.

— Защо ли не съм изненадан, че пак ме откри? — подхвърли той. — Как го направи този път?

— Като се възползвах от тайните, които са известни на всички — отвърна тя, изправи се и изтупа панталона си. Все още носеше сутрешния си тоалет. И все още изглеждаше много добре в него.

Мичънър отключи входната врата.

— Още ли възнамеряваш да заминеш за Румъния? — подхвърли тя.

— Да не би да си решила да ме придружиш? — отвърна с въпрос той и хвърли ключовете на масичката.

— Може би.

— Още не съм си направил резервация.

После й разказа за молбата на Нгови и предстоящото пътуване до Междугорие, пропускайки само имейла на папата. Призна, че не му е по вкуса, и млъкна.

— Войната отдавна свърши, Колин — каза Катерина. — Там е спокойно вече години наред.

— Благодарение на войските на САЩ и НАТО — отбеляза той. — Не бих казал, че Босна е привлекателна туристическа дестинация.

— Тогава защо отиваш?

— Защото съм задължен на Климент и на Нгови.

— Не мислиш ли, че задълженията ти приключиха?

— Знам какво ще кажеш. Но в един момент дори обмислях да напусна църквата.

— Защо? — смаяно попита тя.

— Защото ми дойде до гуша. Там не става въпрос за служба на бога, за достоен живот или вечно блаженство. Всичко се върти около политиката, амбициите и алчността. Прилошава ми, като си помисля къде съм се родил. Как е възможно някой да си въобразява, че подобни места са нужни? Съществували са и много други начини да се помогне на онези нещастни млади майки, но никой не се е интересувал от тях. Просто са ги депортирали, заедно с невинните им деца. — Премести тежестта на тялото си и заби очи в пода. — Ами онези сакати дечица в Румъния? Убеден съм, че небето отдавна ги е забравило.

— Никога не съм те чувала да говориш така.

— Валендреа има всички шансове да стане папа — промълви той и бавно пристъпи към прозореца. — И тогава ще настъпят дълбоки промени. Том Кийли май ще се окаже прав.

— Не вярвай на нито една дума, изречена от този задник! — отсече Катерина.

Нещо в гласа й го накара да се обърне.

— Досега говорихме само за мен. А ти какво прави след Букурещ?

— Както вече споменах, написах няколко материала за погребението, повечето от тях за едно полско списание. През останалото време събирах предварителна информация за конклава, защото същото списание ми възложи материал и по тази тема.

— Как тогава ще заминеш за Румъния?

— Не мога да замина — отвърна тя и чертите й се смекчиха. — Беше просто пожелание. Но поне ще знам къде да те намеря.

Тези думи погалиха слуха му. Съзнаваше, че ще му бъде безкрайно тъжно, ако престане да я вижда. В душата му нахлуха спомените от времето, когато бяха заедно. В Мюнхен, непосредствено преди да се дипломира и да се върне на служба при Якоб Фолкнер. Беше си все същата: с малко по-дълга коса, свежо лице и привлекателна усмивка. Беше обичал тази жена в продължение на две години, но през цялото време знаеше, че моментът за избор наближава. Едва сега си даде сметка за грешката, която беше допуснал. В главата му се появиха думите, които й беше казал на площада: Не бива да повтаряме грешките си и това е всичко, на което можем да се надяваме.

Дяволски вярно. Прекоси стаята и я взе в прегръдките си. Тя не се възпротиви.

 

 

Мичънър отвори очи и погледна будилника до леглото. Десет и четирийсет и три вечерта. Катерина лежеше до него. Бяха спали почти два часа. Той изобщо не изпитваше вина за случилото се. Обичаше тази жена, а ако Бог имаше нещо против — така да бъде. Това не го смущаваше.

— Какво правиш в тъмното? — обади се тя.

— Нищо — обърна се той. — Просто не съм свикнал да се събуждам в компания.

Студеното й носле докосна гърдите му.

— А ще можеш ли да свикнеш?

— Тъкмо си задавах същия въпрос.

— Този път не искам да си тръгвам, Колин.

— Кой е казал подобно нещо? — целуна я по косата той.

— Искам да дойда с теб в Босна.

— А ангажиментите ти с онова списание?

— Излъгах те. Нямам никакви ангажименти. Останах в Рим заради теб.

Отговорът му прозвуча спокойно и самоуверено, без капка съмнение:

— Значи една кратка ваканция ще се отрази добре и на двама ни.

Метаморфозата беше колкото неусетна, толкова и необратима. Публичният живот в апостолическия дворец беше останал зад гърба му, заменен от царството на личния живот — необятно, спокойно и изключително приятно. Климент XV почиваше в тройния си ковчег под катедралата „Свети Петър“, а самият той беше гол в леглото, до любимата жена.

Не би могъл да каже докъде ще го отведе всичко това. Но ясно усещаше, че най-сетне е намерил покой.