Стив Бери
Третата тайна (26)

25

Букурещ, Румъния

21:40 ч.

Валендреа разкопча предпазния колан в момента, в който частният „Гълфстрийм“ изскочи от ниските облаци и кацна на пистата на международното летище „Отопени“. Самолетът беше собственост на един италиански промишлен конгломерат, в който тосканската фамилия Валендреа притежаваше внушителен пакет акции, а самият кардинал — представител на същата фамилия, често го използваше за кратки пътувания извън Рим.

Облечен в тъмно цивилно палто, отец Амбрози чакаше на пистата.

— Добре дошъл, ваше преосвещенство — поздрави той.

Румънската нощ беше мразовита и Валендреа беше доволен, че си е взел топли дрехи — цивилни като на помощника му. Визитата му беше неофициална и той не желаеше да бъде разпознат от когото и да било. Пое голям риск с пътуването дотук, но то беше неизбежно. Желанието му беше лично да прецени степента на риска.

— Митническа проверка? — попита той.

— Всичко е наред. Тук ватиканските паспорти са на почит.

Качиха се в колата, която ги чакаше с работещ двигател. Амбрози седна зад волана, а кардиналът се настани отзад. Насочиха се по разбитите пътища на север, Букурещ остана зад гърба им. Валендреа за пръв път идваше в Румъния. Беше добре запознат с желанието на Климент да направи официално посещение в тази размирна страна. Но това нямаше да стане, докато той заемаше поста държавен секретар.

— Всяка събота ходи там да се моли — подхвърли от предната седалка Амбрози. — В студ и пек, в кал и сняг. Прави го от години.

Кардиналът кимна. Помощникът му отново демонстрираше високата си компетентност.

Почти час пътуваха в пълно мълчание. Теренът ставаше все по-планински и пътят скоро се превърна в низ от остри завои. Амбрози намали скоростта, отби на банкета и изключи двигателя. Бяха непосредствено под планинския връх.

— Намира се ей там — подхвърли той, сочейки към тясната пътечка между дърветата.

В светлината на фаровете се виждаше още една кола, отбила на банкета.

— Защо е дошъл? — попита Валендреа.

— От сведенията, с които разполагам, може да се направи заключение, че това място е свято за него. През средновековието църквата била използвана от местните благородници. Когато страната попаднала под турско робство, в нея били изгорени живи всички вярващи. Изглежда, че черпи сили от саможертвата им.

— Искам да разбера нещо — промърмори Валендреа. Помощникът му седеше неподвижно, вперил поглед в стъклото пред себе си. — Предстои ни да престъпим правилата. Трябва да го сторим, защото залогът е висок. Не бих поискал това от теб, ако не беше огромното му значение за църквата.

— Няма нужда да ми обяснявате — меко промълви Амбрози. — Достатъчно е да го пожелаете.

— Силата на вярата ти е впечатляваща — доволно кимна кардиналът. — Но ти си войник на бога, а войниците трябва да знаят за какво се сражават. Затова чуй какво ще ти разкажа.

* * *

Излязоха от колата. Амбрози тръгна напред, следван от Валендреа. В небето с цвят на тъмно кадифе блестеше яркият диск на луната, чиято форма беше съвсем близо до съвършената окръжност. След петдесетина метра по горската пътека пред очите им изплуваха неясните очертания на църквата. Очите на Валендреа се нагодиха към тъмнината и успяха да различат древните розетки и фризове. Каменните стени бяха потъмнели от времето, което беше изтрило и границите между отделните гранитни блокове, превърнали се в едно цяло. Отвътре не струеше никаква светлина.

— Отец Тибор! — извика на английски Валендреа.

На прага се появи тъмна човешка фигура.

— Кой е там?

— Аз съм кардинал Алберто Валендреа. Дойдох да разговарям с вас.

Тибор излезе навън.

— Първо личният секретар на папата, а сега и държавният секретар — промърмори той. — Необичайно внимание към един скромен свещеник.

Не се разбра дали сарказмът в забележката му е повече от уважението. Валендреа протегна ръка, а Тибор се отпусна на колене и целуна кардиналския му пръстен, получен лично от Йоан Павел II. Смирението на свещеника беше приятно.

— Моля ви, станете, отче — меко промълви държавният секретар. — Трябва да поговорим.

Тибор се изправи.

— Предполагам, че посланието ми вече е стигнало до Климент — подхвърли той.

— Да, отче. И той ви благодари за него. А аз съм тук, за да науча повече.

— Страхувам се, че нямам какво повече да кажа, ваше преосвещенство — поклати глава Тибор. — Достатъчно прегреших, когато наруших клетвата за мълчание, която дадох на Йоан XXIII.

Валендреа остана доволен от тези думи.

— Което означава, че до този момент не сте говорили с никого по въпроса, така ли? Включително и с хора, които сте изповядвали?

— Точно така, ваше преосвещенство. На никого не съм разказвал това, което зная, с изключение на Климент.

— Включително и на папския секретар, който ви посети наскоро?

— Точно така. Пред него аз само намекнах за истината. Той не знае нищо. Предполагам, че сте запознат с писмения ми отговор.

— Да, запознат съм — излъга Валендреа.

— Значи знаете, че и в него не казвам много.

— Какво ви накара да направите копие на посланието на сестра Лусия?

— Трудно ми е да обясня. Когато изпълних заповедта на Йоан и се върнах към обичайните си задължения, забелязах следите от писеца върху долните листове на бележника си. Споделих това със своя Бог и той ме посъветва да почерня тези вдлъбнатини.

— А защо ги запазихте през всичките тези години?

— И аз си задавам този въпрос. Не знам защо. Просто ги запазих.

— Но защо в крайна сметка решихте да се обърнете към Климент?

— Защото съм убеден, че не е хубаво това, което се случи с третата тайна. Църквата не постъпи добре със своите последователи. Нещо отвътре ме подтикна да говоря и аз му се подчиних.

Валендреа улови погледа на Амбрози, който леко кимна надясно.

— Да се поразходим, отче — подхвърли той и хвана ръката на Тибор. — Кажете ми, защо посещавате това място?

— А аз се питам как ме открихте тук, ваше преосвещенство — подхвърли възрастният свещеник.

— Вие сте известен с пристрастието си към молитвите. Помощникът ми поразпита тук-там и така научихме за вашите седмични ритуали.

— Това е свято място. Католиците са се молили тук в продължение на петстотин години, то ми носи утеха… — Тибор замълча за момент, после добави: — Но идвам тук и заради Дева Мария.

Вървяха по тясна пътечка, а Амбрози крачеше на няколко метра пред тях.

— Обяснете ми, отче.

— Мадоната е казала на децата, че вярващите трябва да се причестяват всяка първа събота на месеца. А аз го правя тук, предлагайки й своето лично причастие.

— За какво се молите?

— Моля се светът да се радва на мира, предсказан от Дева Мария.

— И аз се моля за същото. Както и светият отец.

Пътеката ги изведе на ръба на дълбока пропаст. Пред очите им се разкри величествената панорама на планинските склонове, облени от сиво-синкаво сияние. Тук-там в гората блещукаха пламъчета, сякаш някой беше запалил огън. На юг се виждаха светлините на Букурещ, на шейсет километра разстояние.

— Каква красота! — възкликна Валендреа. — Гледката е великолепна!

— Често се отбивам тук след молитва — кимна отец Тибор.

— Вероятно за да си починете от ужасите в онова сиропиталище — съчувствено подхвърли Валендреа.

— Тук наистина намирам покой — кимна свещеникът.

— И сега ще го намерите.

Валендреа се обърна и погледна към Амбрози, в чиято ръка проблесна дълъг нож. Помощникът му направи крачка напред и с един замах преряза гърлото на отец Тибор. Очите на стария свещеник се разшириха от изненада, докато се давеше в бликналата кръв. Амбрози пусна ножа, сграбчи го изотзад и го блъсна от скалата. Тялото на свещеника изчезна в мрака. Миг по-късно се разнесе глух тътен, после всичко утихна.

Валендреа стоеше неподвижно, а очите му останаха заковани в отсрещния връх.

— Долу има скали, нали? — тихо подхвърли той.

— Много — кимна Амбрози. — И буен поток. Ще мине доста време, преди да открият трупа.

— Трудно ли ти беше да го убиеш?

— Някой трябваше да го стори — уклончиво отвърна Амбрози.

Кардиналът се втренчи в лицето на близкия си приятел, после вдигна ръка и бавно го прекръсти.

— Прощавам ти този грях, в името на Отца, Сина и Светия Дух — тържествено обяви той.

Амбрози почтително сведе глава.

— Всяка религия има своите мъченици. А ние току-що погребахме един от последните мъченици на светата църква. — Валендреа се отпусна на колене. — Присъедини се към мен да се помолим за душата на отец Тибор.