Стив Бери
Третата тайна (54)

53

Ватикана

13:00 ч.

Изправен в средата на залата за посетители, Валендреа приемаше поздравленията на служителите от секретариата. Не се беше противопоставил на желанието на Амбрози да освободи голяма част от духовниците и цивилните служители в папския кабинет. След като щеше да разчита на този човек, беше длъжен да му даде свободата да подбира своите сътрудници.

Амбрози се беше отделил от него само през онези няколко минути, в които той произнасяше от балкона обръщението си към вярващите. Беше използвал времето, за да проследи предаванията на различните радио и телевизионни станции — в основната си част положителни. Коментаторите наблягаха на избора на име, което според тях символизираше началото на „един твърде многозначителен понтификат“. Валендреа с удоволствие си представи как дори еретик като Том Кийли се е стреснал от това „Ние, Петър II“, което излетя от устата му. Защото по време на неговото управление нямаше да има духовници, които пишат бестселъри. Служителите на църквата щяха да изпълняват това, което им се нареди. Ако откажеха, щяха да бъдат прогонвани. Като Кийли. Вече беше разпоредил на Амбрози този идиот да бъде отлъчен веднага, най-късно до края на седмицата.

Предстояха и други промени. На първо място сред тях беше възкресяването на папската тиара чрез специално насрочена за целта коронация. Появата му щеше да се отбележи от фанфари, а литургията щеше да бъде отслужена с цялата традиционна пищност. Щяха да върнат на мястото му и специалният папски трон. Това бяха традиции, които Павел VI бе отменил — вероятно поради временна загуба на здрав разум, а може би и като реакция на времето, в което бе живял. Но Валендреа беше твърдо решен да ги възстанови.

Приел почитанията на поредния служител, той се обърна и направи знак на Амбрози.

— Да приключваме, защото имам да свърша още нещо.

Амбрози се обърна към множеството и на висок глас обяви:

— Папата е гладен, уважаеми колеги. Не е ял нищо от сутринта. А вие знаете, че той много обича да си похапва.

Залата се разтърси от смях.

— По-късно ще намеря време да поговоря и с останалите — добави Валендреа. — Бог да ви благослови.

Обърна се и последва Амбрози, който вече се беше отправил към кабинета си. Папските апартаменти бяха разпечатани едва половин час по-рано и в момента там пренасяха личните му вещи, намиращи се един етаж по-долу. През следващите дни му предстоеше да посети музейните зали и прилежащите им хранилища в приземието, но Амбрози вече разполагаше със списък от вещите, които трябваше да украсят папските покои. Изпитваше гордост от съвършения начин, по който бе планирал нещата. Почти всички решения, взети през последните няколко часа, бяха обмислени отдавна. А сега се изпълняваха: в подходящото време и на подходящото място.

Амбрози се поклони и се оттегли, а той се насочи към банята в съседство с кабинета. Все още изпитваше гняв от арогантността на Нгови, но африканецът беше прав: не можеше да стори нищо, което да се отрази на живота му, разбира се, без да се брои възможността да го назначи в някое затънтено място, далеч от Рим. Би било неразумно решение, тъй като по време на конклава доскорошният кардинал-шамбелан бе получил изненадващо силна подкрепа. Би било глупаво да настройва кардиналите срещу себе си, особено на този ранен етап. Което съвсем не означаваше, че ще забрави Морис Нгови. Наплиска лицето си с вода и го избърса с дебелата кърпа. Амбрози се върна, внимателно затваряйки външната врата зад гърба си.

— Началникът на архива чака — обяви той.

Валендреа хвърли кърпата на широкия мраморен плот и кимна.

— Добре, да вървим.

Спуснаха се на приземния етаж. Швейцарските гвардейци видимо се стреснаха, несвикнали да посрещат папата без предварително известие.

Той ги подмина и влезе в помещенията на архивите. Читалнята беше празна. След смъртта на Климент никой нямаше право да влиза тук. Прекоси дългия коридор и стъпи на мозаечния под пред решетката от ковано желязо. Началникът на архива чакаше на крачка от нея. Амбрози беше единственият човек, който присъстваше на срещата.

— Излишно е да повтарям, че задълженията ти тук приключиха — сухо рече Валендреа. — На твое място бих се пенсионирал. Искам да се изнесеш до края на седмицата.

— Вече разчистих бюрото си — отвърна възрастният кардинал.

— Не съм забравил сутрешните ти коментари.

— Много се радвам. Бих искал да ги повториш, когато двамата с теб се изправим пред Бог.

Изведнъж му се прииска да зашлеви това устато старче. Но в следващия миг се овладя и тихо попита:

— Отворен ли е сейфът?

Архиварят кимна. Валендреа се обърна към Амбрози и сухо заяви:

— Остани тук.

Господи, колко дълго беше чакал този миг! Тук години наред се бяха разпореждали други хора: Павел VI, Йоан Павел II, Климент XV. Дори и този противен книжен плъх. Слава богу, всичко това бе приключило!

Втурна се в помещението и рязко издърпа металното чекмедже. Пред очите му се появи дървеното сандъче. Взе го в ръце и ги понесе към масичката, на която преди десетилетия беше седял Павел VI. Вдигна капака и се втренчи в двата листа. Единият, видимо по-стар, съдържаше първата част от третата тайна на Фатима, написана от ръката на сестра Лусия. На гърба му личеше официалният печат на Ватикана, поставен след публикуването на съдържанието му през 2000 г. Другият лист, значително по-нов, съдържаше превод на италиански, направен от отец Тибор през 1960 г. Той също беше подпечатан.

Но тук трябваше да има и още един лист.

Последното факсимиле на Тибор, поставено в сандъчето лично от Климент XV. Къде бе то? Беше дошъл тук, за да довърши делото, започнато преди много години. Да защити църквата и да съхрани собствения си здрав разум.

Но листът го нямаше.

Изскочи от хранилището, втурна се към архиваря и го сграбчи. Лицето му беше почервеняло от гняв. А в очите на кардинала нямаше нищо друго, освен дълбоко смайване.

— Къде е? — излая Валендреа.

— Какво… Къде е какво? — запелтечи старецът.

— Нямам настроение за обяснения! Казвай къде е!

— Кълна се в Бог, че нищо не съм пипал!

Валендреа осъзна, че този човек казва истината. Не той беше предизвикал проблема. Пусна го и кардиналът отстъпи крачка назад, очевидно уплашен от нападението.

— Махай се! — просъска новият папа.

Старецът побърза да се подчини.

Климент! Това можеше да бъде само негово дело! Станало бе в онази петъчна вечер, когато му беше позволил да унищожи половината от посланието на Тибор.

— Искам да знаеш какво те чака, Алберто.

— Но защо не ми попречи, когато запалих листа?

— Ще видиш.

А когато поиска останалата част от превода на Тибор, Климент беше поклатил глава.

— Не, Алберто. Той ще си остане в сандъчето.

Трябваше още тогава да изблъска стареца и да си свърши работата, дори и в присъствието на префекта.

Едва сега видя цялата картина.

Проклетият превод изобщо не бе влизал в сандъчето. Дали изобщо съществуваше? Да, съществуваше. Нямаше никакво съмнение. А Климент бе пожелал той да го знае. Което означаваше, че този превод трябва да бъде открит. Независимо от обстоятелствата.

— Заминаваш за Босна! — обърна се към Амбрози той. — Искам Колин Мичънър да е тук още утре. Не приемам никакви извинения и никакви оправдания! Кажи му, че ако откаже, ще издам заповед да бъде арестуван!

— По какви обвинения, свети отче? — попита с равен глас Амбрози. — В случай че поиска да знае.

Валендреа се замисли за момент, после вдигна глава и отсече:

— По обвинение за съучастие в убийството на отец Андрей Тибор!