Стив Бери
Третата тайна (56)

55

Ватикана

Четвъртък, 30 ноември, 13:00 ч.

Мичънър седеше на задната седалка на специално изпратения от Ватикана автомобил. Катерина беше до него. Настанил се до шофьора, Амбрози вдигна ръка и швейцарските гвардейци до Арката на камбаните пропуснаха лимузината в тихия вътрешен двор. Древните сгради наоколо хвърляха дебела сянка върху влажните павета.

Мичънър за пръв път се чувстваше притеснен между стените на Ватикана. Тук вече властваха манипулатори и врагове. Налагаше се да бъде внимателен, да подбира думите си и да направи максимално точна преценка на събитията, които предстояха да се случат.

Колата спря и пътниците излязоха навън. Амбрози ги поведе към приемната с витражи по прозорците и красиви фрески по стените, където папите посрещаха гостите си векове наред. Прекосиха лабиринт от лоджии и галерии, в които портретите на бившите папи бяха осветени от големи свещници. Бяха изобразени и крале и императори, отдаващи почитта си на Светия престол.

Мичънър веднага разбра къде отиват и не се учуди, когато Амбрози спря пред тежките бронзови врати на папската библиотека. През тях бяха минавали личности като Горбачов, Мандела, Картър, Рейгън, Буш, Клинтън, Рабин и Арафат.

— Госпожица Леу ще изчака в преддверието — разпореди се Амбрози. — А ти ще имаш честта на лична аудиенция, по време на която никой няма право да ви безпокои.

Катерина изненадващо не възрази и покорно тръгна след него.

Мичънър натисна бравата. Масивните рафтове с книги, чиято възраст надхвърляше петстотин години, бяха осветени от три големи прозореца с оловни стъкла, пропускащи слънчевите лъчи по странен, някак фрагментиран начин. Валендреа се беше настанил зад писалището, използвано от папите в продължение на половин хилядолетие. Зад гърба му имаше портрет на Дева Мария в тежка позлатена рамка. Пред писалището, извъртяно под точно определен ъгъл, стоеше тапицирано кресло. Но Мичънър отлично знаеше, че на него могат да сядат само държавни глави, пристигнали на официално посещение тук.

Валендреа стана от мястото си, заобиколи писалището и се приближи с протегната ръка, обърната с дланта надолу. Мичънър знаеше какво се очаква от него и заби остър поглед в лицето на тосканеца. Мигът на покорството. Поколеба се как да постъпи, след което реши да запази дискретно мълчание — поне докато се запознае с намеренията на този демон. Коленичи и целуна папския пръстен, не пропускайки да забележи факта, че ватиканските бижутери бяха успели да изработят нов, специално за Валендреа.

— Научих, че Климент е имал удоволствието да изиска изпълнението на този ритуал от негово преосвещенство кардинал Бартоло, епископ на Торино — мазно се усмихна Валендреа. — Обещавам да му предам, че и ти си спазил изискванията на протокола.

Мичънър се изправи и сухо попита:

— Какво желаете?

Умишлено не добави „свети отче“.

— Как се справяш с контузиите си?

— Това едва ли ви интересува.

— Защо мислиш така?

— Защото помня отношението ви през последните три години.

— Предполагам, че ме провокираш, за да получиш някакъв отговор — отвърна Валендреа и се върна на мястото си зад писалището. — Ще пропусна покрай ушите си непочтителния ти тон.

— Какво желаете? — повтори въпроса си Мичънър.

— Желая да получа това, което Климент е извадил от архива.

— За пръв път чувам, че нещо е било извадено оттам.

— О, нямам настроение за подобни разговори. Климент споделяше всичко с теб.

В съзнанието му се появиха думите на покойния папа: Разреших на Валендреа да прочете съдържанието на сандъчето от Фатима. През 1978 година той лично е изнесъл от архива част от третото послание на Дева Мария.

— Защо имам чувството, че сте крадец?

— Смели думи, особено когато са отправени към папата. Ще ги подкрепиш ли с доказателства?

Мичънър отказа да захапе въдицата, предпочитайки да остави противника си в неведение. Валендреа отново стана и пристъпи към него. Очевидно се чувстваше добре в бялата си роба. Папската шапчица почти не се виждаше, потънала в гъстата му коса.

— Аз не моля, Мичънър — процеди той. — Аз ти заповядвам да ми кажеш истината.

Но в заповедта му се долови нотка на отчаяние, която накара Мичънър да се запита дали в твърденията от онзи последен имейл на Климент нямаше нещо повече от отчаянието на една умираща душа.

— Преди малко научих, че нещо липсва — твърдо отвърна той.

— Трябва ли да ти повярвам?

— Това си е ваша работа.

— Наредих детайлно претърсване на папските апартаменти — тук и в Кастел Гандолфо. Но ти притежаваш личните вещи на папата и аз настоявам да ги проверя.

— А какво по-точно търсите?

Валендреа го дари с дълъг и подозрителен поглед.

— Не мога да реша дали си искрен, или не…

— Искрен съм — сви рамене Мичънър. — Бъдете сигурен.

— Добре тогава. Отец Тибор е възстановил оригиналния текст на третото послание, записано от сестра Лусия във Фатима, и го е изпратил на Климент заедно с превода си. Точно този възстановен превод липсва от Резерва.

Мичънър започваше да схваща.

— Значи наистина през 1978 година сте имали нещо общо с третата тайна?

— Искам само това, което онзи свещеник е сътворил. Къде са личните вещи на Климент?

— Обзавеждането дарих за благотворителни цели, а останалото е при мен.

— Прегледа ли това, с което разполагаш?

— Естествено — спокойно излъга Мичънър.

— И не откри нищо от отец Тибор, така ли?

— Ще ми повярвате ли, ако отговоря?

— А защо да го правя?

— Защото съм твърде добър човек.

Валендреа замълча, Мичънър също потъна в мислите си.

— Какво разбра в Босна? — попита след известно време папата.

Смяната на темата не убягна от вниманието на Мичънър.

— Разбрах, че не трябва да се катеря по върхове по време на буря — отвърна той.

— Започвам да разбирам защо Климент те е ценял толкова много — поклати глава Валендреа, демонстрирайки както духовитост, така и пъргав ум. — А сега отговори на въпроса ми.

Мичънър извади от джоба си бележката на Ясна и му я подаде.

— Това е десетата тайна на Междугорие.

Тосканецът пое листчето, прочете съдържанието му и стреснато го погледна. От устата му излетя странен звук — нещо средно между стенание и ръмжене, после, без никакво предупреждение, той се втурна напред, сграбчи го и го разтърси.

— Къде е възстановеният превод на Тибор? — просъска с яростен блясък в очите той.

Макар и изненадан от внезапната атака, Мичънър успя да запази самообладание.

— За мен думите на Ясна са лишени от съдържание — промърмори той. — Защо ви безпокоят толкова много?

— Нейните дрънканици не означават нищо! Искам факсимилето на отец Тибор.

— Защо станах обект на физическо нападение, след като текстът е безсмислен?

Валендреа се осъзна и го пусна.

— Преводът на Тибор е собственост на църквата и аз искам да бъде върнат на мястото му!

— В такъв случай трябва да изпратите швейцарските гвардейци да го открият.

— Давам ти четирийсет и осем часа! Ако документът не бъде тук след изтичането на този срок, ще поискам заповед за арестуването ти!

— По какви обвинения?

— Кражба на ватиканска собственост. Ще те предам и на румънските власти. Те проявяват жив интерес към срещата ти с отец Тибор!

Изрече тези думи тежко, с авторитета на папа.

— Убеден съм, че те ще проявят подобен интерес и към вашата среща с него — кротко отбеляза Мичънър.

— Каква среща?

На всяка цена трябваше да покаже на Валендреа, че знае повече.

— Напуснали сте Ватикана в деня на убийството на отец Тибор.

— И къде съм заминал, след като знаеш всичко?

— Знам достатъчно.

— Нима наистина вярваш, че този блъф може да мине? Нима си въобразяваш, че можеш да замесиш папата в разследването на някакво убийство? Ако е така, значи дълбоко се заблуждаваш.

— Не сте били сам — опита още един блъф Мичънър.

— Тъй ли? Да чуем тогава с кого съм бил.

— Ще се въздържа до разпита в полицията. Но мога да ви гарантирам, че румънците ще бъдат дълбоко смаяни.

Лицето на Валендреа бавно порозовя.

— Нямаш никаква представа какви са залозите! — изръмжа той. — Далеч по-големи, отколкото можеш да допуснеш.

— Говорите като Климент — усмихна се леко Мичънър.

— Който беше абсолютно прав по този въпрос. — Валендреа за момент отмести поглед, после отново го закова в лицето му. — А Климент каза ли ти, че изгорих част от превода на Тибор пред очите му? Беше на крачка от мен, но не направи опит да го спаси. Искаше да зная, че пълният превод на описанието на сестра Лусия също с там, в сандъчето. Сега обаче откривам, че го няма. Климент едва ли е искал да му се случи нещо и най-вероятно го е предал на теб.

— С какво е толкова важен този превод?

— Нямам никакво намерение да ти давам обяснения. Искам документът да се върне на мястото му, и толкоз.

— А откъде знаете, че изобщо е бил там?

— Не знам. Но след онзи петък архивите не са били посещавани от никого, а два дни по-късно Климент умря.

— Заедно с отец Тибор.

— Това пък какво означава?

— Каквото си изберете.

— Имай предвид, че ще направя всичко, за да се сдобия с този документ.

— О, напълно ви вярвам — горчиво отвърна Мичънър. — Свободен ли съм?

— Изчезвай. Но те уверявам, че ако след два дни не ме потърсиш, никак няма да харесаш следващия ми пратеник!

Какво ли означава това? — запита се Мичънър. Полицията или нещо друго? Трудно му беше да отговори на този въпрос.

Гласът на Валендреа го спря на крачка от вратата.

— Между другото, задавал ли си си въпроса как те откри в Румъния госпожица Леу? — небрежно подхвърли той.

В първия момент Мичънър не повярва на ушите си. Откъде знае за Катерина тоя демон?! Неволно спря и се обърна.

— Тя замина за Букурещ, след като й платих да те проследи и да разбере какво ще правиш там.

Мичънър беше прекалено смаян, за да отговори.

— И в Босна беше същото. Изпратих я да те държи под око. Предложих й да използва специалните си умения, за да спечели доверието ти, и сега виждам, че ме е послушала.

Мичънър издаде нечленоразделен звук и се втурна към него, но Валендреа вдигна малката черна кутийка в ръката си.

— Едно натискане, и швейцарците ще бъдат тук! — предупреди го той. — А физическото нападение срещу папата се смята за особено тежко престъпление.

Мичънър се закова на място и неволно потръпна.

— Не си първият мъж, който е бил оплетен в женски интриги. А тя е доста умна. Казвам ти го като предупреждение. Внимавай на кого се доверяваш, Мичънър. Залогът наистина е голям. Макар и да не ти се вярва, аз може би ще се окажа единственият приятел, на когото в бъдеще ще можеш да разчиташ.