Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Third Secret, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

32

15:00 ч.

Седнал на стола до писалището, Мичънър наблюдаваше двете монахини, които миеха тялото на Климент. Лекарят отдавна бе приключил прегледа и се беше върнал в Рим заедно с кръвните проби. Кардинал Нгови беше обявил, че аутопсия няма да има, а тъй като Кастел Гандолфо беше част от Ватикана — суверенна територия на независима държава, никой не можеше да поставя под въпрос неговото решение. Тук, с много малки изключения, важеше църковният канон, а не италианските закони.

Беше му странно да гледа голия труп на човека, когото беше познавал повече от четвърт век. В главата му нахлуваха спомени от времето, което бяха прекарали заедно. Благодарение на Климент той беше проумял простата истина, че истинският му баща е мислил повече за себе си, отколкото за своето дете, и беше разбрал на какъв натиск е била подложена майка му от консервативното ирландско общество. „Нима можеш да я обвиняваш?“ — беше попитал Фолкнер. И той се съгласи с него. Не би могъл да обвинява тази непозната жена. Омразата към нея само би помрачила жертвите, които бяха направили за него вторите му родители. По тази причина той най-после се освободи от гнева и прости на майката и бащата, които не познаваше.

А сега гледаше безжизненото тяло на човека, който бе направил възможна тази прошка. Намираше се в стаята, защото протоколът изискваше бдението на свещеник край мъртвото тяло на папата. Обикновено тази функция се изпълняваше от папския церемониалмайстор, но той все още не беше пристигнал и Нгови му разпореди да го замести.

Стана и пристъпи към широките френски прозорци. Сестрите приключиха с къпането и отстъпиха място на специалистите, които щяха да подготвят тялото за погребение. Те бяха от известна погребална агенция, която бе балсамирала телата на всички папи след Павел VI. Мъжете тихо застанаха до леглото и оставиха на пода някакви бутилки с розова течност. Един от тях се приближи до Мичънър и каза:

— Отче, може би ще с по-добре да почакате отвън. Гледката не е от най-приятните, особено за несвикналите.

Мичънър излезе в коридора и почти се сблъска с кардинал Нгови, който се беше насочил към спалнята.

— Тук ли са вече? — попита африканецът.

— Вероятно знаеш, че според италианските закони трябва да изтекат двайсет и четири часа преди балсамирането. Тук сме на територията на Ватикана, но и друг път сме обсъждали този въпрос. Италианците ще настояват да изчакаме.

— Разбирам — кимна Нгови. — Но преди малко се обади докторът от Рим. В кръвта на Якоб има прекалено много лекарства. Той се е самоубил, Колин. В това няма никакво съмнение. Аз обаче не мога да оставя свидетелствата от подобен акт. Докторът вече е унищожил пробите и ще си държи устата затворена.

— А кардиналите?

— Ще им кажем, че е починал от сърдечен удар. Това ще бъде записано и в смъртния акт.

Напрежението върху лицето на Нгови личеше съвсем ясно. Не беше човек, който е свикнал да лъже.

— Нямаме избор, Колин. Той трябва да бъде балсамиран. Независимо какво изискват италианските закони.

Мичънър прокара пръсти през косата си. Денят беше дълъг и тежък, а на всичкото отгоре още не беше свършил.

— Знаех, че нещо го тревожи, но не предполагах, че ще стигне чак дотам — въздъхна той. — Как се държеше, след като заминах?

— Пак е слизал в архива. Докладваха ми, че с него е бил и Валендреа.

— Знам — кимна Мичънър. — Показал му е посланието на отец Тибор. Но не пожела да ме запознае със съдържанието му.

Той разказа на Нгови за реакцията на папата при вестта за смъртта на българина.

— Не съм си представял, че управлението му ще приключи по такъв начин — поклати глава Нгови.

— Трябва да направим всичко възможно, за да запазим паметта му неопетнена.

— Разбира се. В това начинание ще получим подкрепата и на самия Валендреа. — Нгови помълча, после махна към вратата. — Не мисля, че някой ще направи въпрос от ранното му балсамиране. Истината се знае само от четирима души, а скоро доказателствата за нея ще изчезнат. След което, дори ако някой от нас реши да проговори, думите му ще се възприемат само като предположения. Разбира се, такава опасност не съществува. Докторът е обвързан от своята клетва, ти и аз обичахме този човек, а Валендреа се ръководи от личните си интереси. Тайната ще си остане тайна.

На вратата се появи един от служителите на погребалното бюро.

— Почти свършихме — обяви той.

— Ще изгорите телесните течности на папата, нали? — попита Нгови.

— Такава е нашата практика — кимна служителят. — Фирмата ни се гордее, че служи на Светия престол, можете да разчитате на нас.

Нгови му благодари и мъжът се върна в спалнята.

— А сега какво? — погледна го Мичънър.

— От Рим докараха официалните му папски одежди. Ние с теб ще го облечем за погребението.

Усетил значимостта на този жест, Мичънър тихо отвърна:

— Мисля, че той ще бъде доволен.

 

 

Автомобилната процесия бавно си пробиваше път към Ватикана. Трийсетте километра от Кастел Гандолфо бяха изминати за повече от час; от двете страни на пътя се трупаха хора. Мичънър беше в третата кола заедно с Нгови, а останалите превозваха кардиналите, свикани набързо от Ватикана. Начело на процесията беше катафалката с тялото на Климент, облечено в официални одежди и осветено така, че да бъде видяно от опечалените. В шест следобед процесията навлезе в града. Пътят й се разчистваше от моторизирани отряди. Полицаите с мъка удържаха жителите на Рим, които бяха изпълнили улиците.

Площад „Свети Петър“ беше задръстен от народ. Сред гората от чадъри беше проправена тясна полоса, по която процесията се насочи към високите колонади пред катедралата. Във въздуха се носеха викове и тъжни стенания. Хората хвърляха цветя по посока на катафалката, но те падаха и по останалите коли, пречейки на видимостта.

Колите бавно се плъзнаха под Арката на камбаните и тълпата остана назад. Навлязоха в Площада на Първомъчениците, заобиколиха сакристията и се насочиха към задния вход на базиликата. Тук, зад високите стени и под забраненото за въздушен трафик небе на Ватикана, тялото на Климент щеше да бъде подготвено за тридневното поклонение.

Ситният дъждец покриваше градините с лека мъгла. Сред нея блещукаха градинските лампи, които приличаха на миниатюрни слънца, надничащи иззад облаците.

Мичънър направи опит да си представи какво става в сградите наоколо. В дърводелската работилница вероятно вече бяха започнали изработката на ковчега с тройни стени — вътрешната от бронз, междинната от кедрово дърво, а външната — от кипарис. Във вътрешността на катедралата „Свети Петър“ вече беше сглобено специалното ложе, върху което покойният папа щеше да лежи през следващите няколко дни под светлината на свещите.

Докато си пробиваха път през площада, той забеляза телевизионните камери, които бяха накацали по балюстрадите. Очевидно медиите не си губеха времето и бяха влезли в ожесточена битка за най-хубавите места между каменните статуи. Пресслужбата на Ватикана вече със сигурност е под обсада, помисли си той. Беше помагал при погребението на предишния папа и можеше да си представи хилядите обаждания и заявки, с които службата щеше да бъде залята през следващите няколко дни. Предстоеше появата на държавници от целия свят, към които трябваше да бъдат прикрепени съответните придружители. Светият престол се гордееше със стриктното си придържане към протокола, включително и по време на тъжни събития. А отговорността за успеха на това начинание лежеше изцяло върху плещите на кардинала до него, известен със спокойствието си и умението да убеждава.

Колите спряха и кардиналите започнаха да се събират около катафалката. До всеки от тях се изправи свещеник с чадър в ръце. Всички, без изключение, бяха облечени в черни дрехи с широки червени пояси — както изискваше протоколът. Входът към базиликата се охраняваше от швейцарски гвардейци в парадна униформа. През следващите няколко дни Климент щеше да се радва на неотстъпната им компания. От вратата излязоха четирима гвардейци с широка носилка на рамене, които с тържествена стъпка се насочиха към катафалката. Папският церемониалмайстор вече бе заел мястото си до нея. Брадатият и доста закръглен холандски свещеник направи крачка напред и обяви:

— Ложето е готово.

Нгови кимна.

Холандецът пристъпи към катафалката и помогна на гвардейците при изнасянето на тялото. Уверил се, че Климент е положен на носилката, церемониалмайсторът направи знак на техническите лица да се отдалечат и старателно поправи митрата и облеклото на папата, обръщайки внимание на всяка гънка. Двама свещеници разтвориха чадъри над носилката, а трети се приближи с белия палиум. Върху тясната лента от бяла вълна с позлатени краища сияеха шест алени кръста, символизиращи всемогъществото на папския трон. Церемониалмайсторът уви горния й край около шията на папата и разположи кръстовете по раменете, гърдите и корема му. После се отдръпна да огледа работата си и лекичко поправи положението на главата. Отпускането му на колене беше знак, че процедурата е приключила.

Нгови леко кимна и швейцарците вдигнаха носилката. Свещениците с чадърите се оттеглиха, а кардиналите образуваха дълга процесия.

Мичънър не се присъедини към нея. Той не беше член на кардиналската колегия и нямаше право на участие в предстоящите процедури. От него се очакваше още на следващия ден да освободи апартамента си в апостолическия дворец, който щеше да бъде запечатан до събирането на конклава. Същото се отнасяше и за кабинета му. Последният дъх на Климент беше прекратил пълномощията му във Ватикана. Приближените на мъртвия папа трябваше да освободят място за приближените на следващия.

Нгови изчака процесията да се източи покрай тях и зае място в опашката й. Миг преди да се отдалечи, той се обърна към Мичънър и прошепна:

— Искам да прегледаш папските покои и да прибереш личните му вещи. Климент не би ги поверил на никой друг, освен на теб. Предупредил съм охраната да те пусне. Тръгвай веднага.

 

 

Пазачът от охраната отвори вратата да пропусне Мичънър, после я затвори след него. Доскоро беше очаквал с радостно нетърпение посещенията си тук, но сега изведнъж се почувства като натрапник.

Помещенията бяха такива, каквито ги беше оставил в събота Климент. Леглото беше оправено, завесите леко разтворени, а на нощното шкафче чакаха очилата, които папата използваше за четене. Липсваше Библията с кожена обложка, която обикновено лежеше там, но тя, както и лаптопът, все още не бяха докарани от Кастел Гандолфо.

Върху писалището до компютъра лежаха някакви книжа. Решил да започне оттам, Мичънър включи компютъра. Знаеше, че Климент поддържа редовна връзка по електронната поща с няколко далечни роднини и част от по-близките си кардинали, но беше малко вероятно да е съхранявал тези текстове. Адресникът съдържаше малко повече от двайсет имена. Зае се да прегледа файловете, записани върху хард диска. Повечето от тях съдържаха доклади от различните църковни департаменти, отбелязани на екрана с единици или нули. Мичънър ги изтри, използвайки специална за целта програма, след която в паметта на компютъра не оставаха никакви следи. После изключи машината и се изправи. Компютърът щеше да остане тук, за да служи на следващия папа.

Огледа се. Щяха да му трябват кашони за личните вещи на Климент. На първо време започна да ги трупа в средата на стаята. Оказа се, че те съвсем не са много. Климент беше водил прост живот. Няколко книги, две-три масички и малко семейни спомени — това беше цялото притежание на германския папа.

Проскърцването на ключ го накара да се обърне. Вратата се отвори и в рамката й се появи фигурата на Паоло Амбрози.

— Чакай отвън — заповяда на пазача той и затвори вратата след себе си.

— Какво търсиш тук? — попита Мичънър.

— Същото, което и ти — отговори свещеникът. — Искам да прочистя папските покои.

— Кардинал Нгови възложи гази задача на мен!

— А кардинал Валендреа предположи, че ще имаш нужда от помощ.

Но Мичънър не беше в настроение да търпи бавачки.

— Махай се! — изръмжа той.

Свещеникът насреща му не помръдна. Беше по-дребен и значително по-слаб от ирландеца, но това, изглежда, не го тревожеше.

— Времето ти изтече, Мичънър — небрежно подхвърли той.

— Може би. Но в моя край има една поговорка: „Кокошката кудкудяка, след като снесе яйцето“.

— Ще ми липсва американският ти хумор — засмя се Амбрози, но безстрастните му като на влечуго очи внимателно опипваха помещението.

— Казах да се махаш — повтори Мичънър. — Аз може да съм никой, но Нгови е кардинал-шамбелан и са валидни неговите заповеди, а не тези на Валендреа.

— Това е временно положение.

— Ако не си тръгнеш, ще бъда принуден да прекъсна службата на Нгови и да го уведомя за ситуацията.

Даваше си сметка, че Валендреа не би си позволил скандал пред очите на кардиналите. Неговите привърженици несъмнено биха се запитали защо е изпратил помощника си в папските покои, когато това е работа на личния му секретар.

Амбрози отново не помръдна. Мичънър го заобиколи и се насочи към вратата.

— Ти правилно отбеляза, че времето ми е изтекло, Амбрози — подхвърли той. — Което означава, че няма какво да губя.

— Чакай — обади се помощникът на Валендреа в момента, в който ръката му докосна бравата. — Ще те оставя да си свършиш работата. — Гласът му беше тих, почти шепот, но лицето му си остана безизразно. Как е възможно този тип да бъде свещеник, мрачно се запита Мичънър.

Дръпна вратата и погледна навън. Охраната беше в коридора, а той си даваше сметка, че неканеният гост едва ли ще си позволи сцена пред нея.

— Приятна вечер, отче.

Амбрози мина покрай него и затръшна вратата след себе си, като преди това заповяда на охраната да не пускат жива душа наоколо. Мичънър се върна при бюрото, решен да приключи това, което беше започнал. Съжаляваше, че трябва да напусне Ватикана, но в момента изпитваше само облекчение от факта, че няма да среща повече типове като Амбрози.

Претърси чекмеджетата едно по едно. В повечето от тях имаше канцеларски материали, книги и компютърни дискове. Но в най-долното откри завещанието на Климент. По традиция папата го бе написал собственоръчно, изразявайки последните си желания и надеждите си за бъдещето. Първото, което Колин потърси, беше датата. Оказа се, че завещанието е направено на 10 октомври, преди малко повече от месец.

Аз, Якоб Фолкнер, пиша настоящото завещание в ясно съзнание и нормално разположение на духа. Желая след моята смърт всичките ми лични притежания да бъдат предадени на Колин Мичънър. Родителите ми отдавна са мъртви, също и преките ми наследници. Колин ми служи дълго и вярно, той е най-близкият ми човек на този свят. Моля го да направи с притежанията ми каквото намери за добре, износвайки онази мъдрост и здрав разум, на които се доверявах през целия си живот. Желая погребението ми да бъде просто, а тялото ми да бъде положено в гробището на катедралата в Бамберг, където премина младостта ми, макар че бих се подчиних и на друго решение на църквата. Приемайки мантията на свети Петър, аз приех и отговорностите, свързани с нея — включително задължението да бъда положен под базиликата редом със своите предшественици. Искам прошка от всички, които са се почувствали засегнати от мен — с думи или действия. Но най-много искам прошка от нашия Бог Спасител за недостатъците, съпътстваш живота ми. Моля се той да прояви милост към заблудената ми душа.

В очите на Мичънър се появиха сълзи. И той се надяваше, че Бог ще прояви милост към душата на скъпия му приятел. Католическата догма е ясна: човеците са длъжни да водят почтен живот и да се чувстват слуги, а не собственици на това, с което ги е дарил Всевишният. Самоубийството противоречи на обичта му, разкъсва връзката със семейство и родина. Или, казано иначе, то е грях. Въпреки това вечното спасение на онези, които сами са отнели своя живот, не е напълно изгубено. Църквата учи, че покаянието е постижимо, макар единствено Бог да знае пътя към него.

А той искрено се надяваше, че е така. Ако наистина съществуваше рай, Якоб Фолкнер без съмнение заслужаваше да попадне в него. Независимо от това, което го бе накарало да стори този голям грях, душата му не заслужаваше вечно проклятие.

Остави завещанието на масата и се опита да не мисли за вечността. Напоследък все по-често се улавяше, че разсъждава за собствената си смърт. Наближаваше петдесет и съвсем не се чувстваше стар, но животът вече не му се струваше безкраен. Можеше да си представи момента, в който тялото или духът му ще му пречат да изпитва пълноценно насладата от живота. Колко още ще живее? Двайсет години? Или може би трийсет, четирийсет? Въпреки че наближаваше осемдесет, Климент беше изключително жизнен и работеше по шестнайсет часа на ден. Той самият би бил доволен да притежава дори половината от тази жизненост. Но в крайна сметка и неговият живот щеше да свърши. Въпросът беше дали си струва да се подлага на жертвите и лишенията, които изискваше от него църквата. Дали наистина ще получи някаква награда за това в другия си живот, или това бе обикновена заблуда?

„От пръст си и в пръст ще се върнеш…“

Въздъхна и насочи мислите си към непосредствените си задължения. Завещанието, което лежеше пред него, трябваше да бъде предадено на пресслужбата. По традиция тя единствена имаше правото да го публикува, но само с изричното разрешение на кардинал-шамбелана. Той прибра листа в джоба си.

Реши да дари мебелите на някое от местните сиропиталища, анонимно. А книгите и малкото лични вещи да задържи като спомен за човека, когото беше обичал. До отсрещната стена се виждаше дървената ракла, която бе придружавала Климент през всичките тези години. Мичънър беше наясно с факта, че е била изработена в Оберамергау — малко градче в подножието на Баварските Алпи, известно с изкусните си резбари. Чистите й и изключително запазени стени бяха покрити с красиво изработените портрети на апостоли и светци, сред които изпъкваше ликът на Дева Мария.

През всичките тези години Мичънър не беше разбрал какво държи в нея Климент. Но сега раклата беше негова. Пристъпи натам и направи опит да вдигне капака, но той се оказа заключен. Върху него се виждаше процепът на бронзова ключалка, но ключът липсваше. След кратко колебание реши да прибере тази вещ такава, каквато я вижда, а за съдържанието й да мисли по-късно.

Върна се при писалището и довърши опразването на чекмеджетата. В последното от тях намери прегънат лист от настолния бележник на папата. На него пишеше:

На днешния ден аз, Климент XV, обявявам за кардинал негово преподобие отец Колин Мичънър.

Трудно му беше да повярва на очите си. Климент беше използвал правото си да назначи кардинал in petto, тоест тайно. Обикновено кардиналите получаваха поста си чрез специален сертификат, подписан от управляващия папа, който се обявяваше пред колегията на кардиналите. До тайни назначения се беше прибягвало само по отношение на кардиналите от комунистическите страни или от държави, където удостоените с тази титла бяха заплашени от режима. Според правилата назначението in petto влизаше в сила от датата, на която папата удостоява избраника си с новата титла, а не от нейното известяване. Но тук съществуваше и друго правило, което накара сърцето му да се свие: ако папата починеше, преди изборът му да стане публично достояние, с него умираше и назначението.

Вдигна листа и го доближи до очите си. Датата беше отпреди два месеца. Което означаваше, че се беше разминал с алената biretta — с малко, но завинаги.

По всяка вероятност новият обитател на тези апартаменти щеше да бъде Алберто Валендреа, което означаваше, че едно тайно назначение на Климент XV нямаше да има никакви шансове. Усети, че не изпитва никакво съжаление. Поради напрегнатите и тъжни събития от последните осемнайсет часа дори не се беше сетил за отец Тибор, но сега дойде време да се замисли за съдбата на възрастния свещеник. Може би ще трябва да се върне в Златна и да довърши делото, започнато от българина. Нещо му нашепваше, че трябва да го стори. Ако не получи одобрението на църквата, просто ще я прати по дяволите, като започне с Алберто Валендреа.

Искаш да бъдеш кардинал, нали? Но за да станеш, трябва да осъзнаваш и отговорностите, свързани с този пост. Как да те издигна на него, след като не виждаш и най-простите неща?

Това бяха думите на Климент, изречени миналия четвъртък в Торино. Колин се беше учудил на остротата им, а сега учудването му нарасна, тъй като научи, че на практика вече е бил повишен. Как да те издигна на него, след като не виждаш и най-простите неща?

Какво не беше видял? Прибра листа в джоба си, където вече лежеше завещанието. Никой нямаше да научи за това, което беше сторил Климент. То вече нямаше значение. Важното беше, че приятелят му го беше сметнал за достоен, и това му стигаше.