Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Third Secret, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

71

Неделя, 3 декември, 13:00 ч.

Мичънър и Катерина се придвижваха заедно с множеството към площад „Свети Петър“. Много хора около тях плачеха, стискайки броеници в ръце. Камбаните на базиликата издаваха тържествен звън.

Новината дойде преди около два часа под формата на обичайното за Ватикана лаконично съобщение, според което папата бе починал през нощта. В присъствието на кардинал Морис Нгови в качеството му на кардинал-шамбелан, личният лекар на папата беше потвърдил, че смъртта на Алберто Валендреа е настъпила вследствие на масивен инфаркт. След задължителния ритуал със сребърното чукче бе обявено, че Светият престол е вакантен и кардиналите бяха призовани да се явят в Рим.

Мичънър спести на Катерина подробностите за събитията от вчерашния ден. Нямаше чувството, че е станал убиец, въпреки че действията му определено се бяха приближили до това понятие. Напротив, изпитваше дълбоко чувство на възмездие, най-вече за смъртта на отец Тибор. По някакъв странен и дори извратен начин едно зло бе заплатено с друго. Начин, който бе станал възможен благодарение на необичайните събития през последните няколко седмици.

След петнайсет дни щеше да бъде свикан конклав за избор на нов папа. Двеста шейсет и девети поред след Петър, който нямаше да фигурира в списъка на Малахия. Безмилостният съдник бе издал присъдата си. Грешниците бяха наказани. Сега вече изпълнението на божията воля зависеше само от Морис Нгови, който без съмнение щеше да заеме овакантения папски трон. Вчера, когато напуснаха двореца, Нгови го помоли да остане в Рим и да вземе участие в предстоящите събития. Но той отказа. Беше твърдо решен да замине за Румъния с Катерина. Искаше да сподели живота си с нея и Нгови го разбра. Пожела му всичко хубаво и добави, че вратите на Ватикана винаги са отворени за него.

Огромното пространство между колонадите на Бернини продължаваше да се изпълва с народ. Самият той не беше сигурен защо е тук, но нещо сякаш го бе призовало. В душата му имаше дълбок покой — чувство, което отдавна не беше изпитвал.

— Тези хора нямат представа какъв беше Валендреа — прошепна Катерина.

— За тях той беше светият отец, при това италианец — промърмори той. — Никой не може да ги убеди в противното. Паметта му ще бъде дълбоко почитана.

— Никога няма да ми кажеш какво се случи вчера, нали?

Още снощи долови изпитателния й поглед. Младата жена веднага бе усетила, че с Валендреа се е случило нещо важно, но той не пожела да говори по въпроса и тя тактично не настоя.

Понечи да отговори, но в същия миг една старица се строполи в несвяст близо до фонтаните. Неколцина мъже се втурнаха да я вдигнат. Преди да я отведат на сянка под колонадата, тя отвори очи и проплака на висок глас, че Господ е прибрал най-добрия папа.

По площада сновяха новинарски екипи, поднасяйки микрофоните си на различни хора. Не след дълго представителите на световните медии отново щяха да се впуснат в догадки относно решението, което ще бъде взето в Сикстинската капела.

— Предполагам, че Том Кийли отново ще изплува — подхвърли Мичънър.

— И аз си помислих същото. Човекът, който има отговор на всички въпроси… — На лицето й се появи многозначителна усмивка и той я разбра.

Спряха пред загражденията на входа на базиликата заедно с хилядите опечалени. Тя беше затворена и той знаеше, че подготовката за погребението е в пълен ход. Балконът над входа беше покрит с черен креп. Очите му се извърнаха надясно. Прозорците на папската спалня бяха плътно затворени. Само преди час зад тях бяха открили безжизнения труп на Алберто Валендреа. Според пресата сърцето му спряло в момент на молитва, а тялото му лежало под лика на Христос. Последната публична изява на Валендреа го накара да се усмихне.

После някой го хвана за ръката и той се обърна. Мъжът пред него имаше гъста брада и крив нос, а гъстата му коса имаше особен червеникав цвят.

— Какво ще правим сега, отче? — попита той. — Защо Бог прибра нашия папа? Какво иска да ни каже?

Съобразил, че е привлякъл вниманието на човека с черната си дреха, Мичънър бързо намери отговор на въпросите му.

— Защо винаги трябва да търсим смисъла? Нима е невъзможно да приемете делото божие, без да задавате въпроси?

— Петър беше велик папа, възвърнал трона на италианците след толкова много време! Хранехме големи надежди!

— Мнозина божии служители имат качествата да бъдат велики папи. Не е задължително те да бъдат италианци. — Отговорът му предизвика недоумение в очите на непознатия. — Важна е тяхната всеотдайност към бога.

Даваше си сметка, че само двамата с Катерина сред хилядното множество знаят истината. Бог е жив. Той е тук и чува всичко. Погледът му напусна лицето на червенокосия и се насочи към величествената фасада на папския дворец. Великолепно творение на човешкия гений, но в крайна сметка нищо повече от каменни блокове, споени с хоросан, подвластни на хода на времето, което в крайна сметка ще ги превърне в прах. Но това, което символизира тя, ще остане вечно. Ти си Петър, и на тоя камък ще съградя Църквата си, и портите адови няма да й надделеят: и ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата.

Отново върна вниманието си към мъжа, който говореше нещо.

— Всичко е свършено, отче. Папата е мъртъв. Всичко свърши още преди да е започнало.

Не беше готов да приеме тези думи, нямаше намерение да позволи на този човек да потъне в дълбините на поражението.

— Грешиш, синко — ободрително се усмихна той. — Нищо не е свършено. Напротив, това е само началото.