Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Third Secret, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

4

13:05 ч.

Кардинал Алберто Валендреа мълчеше с надеждата, че еуфорията от началото на съдебните заседания ще вземе връх над раздразнението, което го обземаше. Странна е лекотата, с която неприятните случки прогонват доброто настроение.

— Какво мислиш, Алберто? — попита Климент XV. — Дали имам време да се покажа на множеството? — Ръката му направи лек жест по посока на отворения прозорец в близката ниша.

Валендреа винаги се дразнеше от желанието на папата да поздравява тълпата, събрала се на площад „Свети Петър“. Охраната на Ватикана отдавна се беше обявила против такива изяви, но глупавото старче не й обръщаше внимание. Вестниците непрекъснато пишеха на тази тема, сравнявайки немеца с Йоан XXIII. Честно казано, такава прилика наистина имаше. И двамата се бяха възкачили на папския престол близо осемдесетгодишни, и двамата бяха смятани за временни ръководители на католическата църква, и двамата бяха изненадали всички.

Валендреа ненавиждаше и аналогиите на пресата, според които отвореният прозорец на папата демонстрирал „неговия жив дух, изключителна откритост и харизматична топлота“. Папството няма нищо общо с популярността, защото е олицетворение на последователността и твърдо установените традиции. А Климент с лека ръка разрушаваше традициите, градени с векове.

Той не изискваше раболепие, малцина целуваха папския му пръстен, не използваше първо лице множествено число, когато говореше за себе си, както го бяха правили столетия наред папите преди него. „Живеем в двайсет и първи век“, обичаше да повтаря Климент в случаите, в които отменяше поредния стар обичай.

Валендреа помнеше, че не много отдавна беше немислимо папата да застане пред отворения прозорец и да поздравява множеството. Немислимо не само от гледна точка на сигурността, но и поради дистанцията, която е задължителна за светия отец. Защото именно благодарение на тази дистанция се ражда и атмосферата на мистицизъм, усилваща вярата и покорството, създаваща усещането за предстоящо чудо.

Той беше служил на папите близо четирийсет години, издигайки се в църковната йерархия с шеметна бързина. Стана кардинал още преди да навърши петдесет, един от най-младите кардинали в съвременната история. В момента беше държавен секретар — втората по значение длъжност във Ватикана, но това не му беше достатъчно. Мечтаеше за върховната власт, за абсолютния авторитет. Когато никой не ще оспорва решенията му, когато никой няма да му задава въпроси.

Мечтаеше да бъде папа.

— Денят е чудесен — подхвърли Климент. — Дъждът отмина, а въздухът е като у дома, в планините на Германия. Свеж и чист като в Алпите. Срамота е човек да остане затворен в такова време.

След тези думи папата пристъпи към нишата, но без да се показва навън. Беше облечен в бяла ленена дреха, върху която бе прикрепен традиционният нагръдник от бяла коприна. На краката си имаше алени обувки, а на върха на оплешивяващото му теме бе кацнала бяла шапчица. Той беше единственият прелат сред един милиард католици по света, на когото беше позволено да се облича по този начин.

— Може би негово светейшество ще отложи това удоволствие за след края на брифинга — подхвърли кардиналът. — Аз имам и други ангажименти, а трибуналът ми отне цялата сутрин.

— Няма да се забавя повече от няколко минути — отвърна Климент.

Валендреа знаеше, че папата обича да го дразни. През отворения прозорец долиташе приглушеният грохот на Рим. Уникалните звуци на три милиона души, които карат колите си по вулканичната пепел на древния град.

Климент също обърна внимание на грохота.

— Този град издава много странни звуци — промърмори той.

— Това са нашите звуци.

— О, забравих, че си италианец, докато повечето от нас не са.

Валендреа стоеше до масивното легло с колони от тежък бук. Те бяха толкова стари, че многобройните драскотини и вдлъбнатини по тях се бяха превърнали в част от резбата им. В единия край на ложето се виждаше плетено одеяло, в другия — две смачкани възглавници. И останалите мебели в спалнята бяха немски. Раклата, гардеробът и масичките бяха боядисани в ярки цветове, типични за баварския стил. Последният папа германец преди Климент беше управлявал църквата през XI век. И сигурно по тази причина днешният й върховен господар изпитваше дълбоко благоговение към Климент II. Благоговение, което не се опитваше да скрива. Но онзи папа вероятно бе отровен — факт, който според Валендреа този немец не биваше да забравя.

— Може би си прав — промърмори Климент. — Посетителите могат да почакат, защото имаме работа.

През прозореца нахлу лек ветрец, който раздвижи хартиите върху бюрото. Валендреа ги затисна с ръка миг преди да литнат към компютъра. Климент все още не го беше включил. Той беше първият папа в историята, който притежаваше компютърна грамотност — още един факт, който се превъзнасяше от пресата, но в това отношение Валендреа нямаше нищо против. Компютрите и факс машините са далеч по-лесни за контрол от телефоните.

— Чух, че тази сутрин доста си се поразгорещил — подхвърли папата. — Какъв ще бъде изходът от процеса?

Мичънър вече му е докладвал, съобрази кардиналът. Беше зърнал папския секретар в галерията за публика.

— Нямах представа, че негово светейшество проявява интерес към дейността на трибунала — подхвърли той.

— Няма как да не съм любопитен — въздъхна папата. — Площадът долу е задръстен от подвижни телевизионни станции. Затова те моля да отговориш на въпроса ми.

— Отец Кийли ще бъде отлъчен, защото не ни предоставя много възможности за избор.

Папата сключи ръце зад гърба си.

— Не се разкая, така ли?

— Поведението му беше изключително арогантно. Позволи си дори да ни предизвика.

— А може би трябва да отговорим на предизвикателството.

Забележката завари Валендреа неподготвен, но десетилетията дипломатическа служба му помогнаха да скрие изненадата си с въпрос.

— Каква би била целта на такова неортодоксално поведение?

— Защо всичко трябва да се подчинява на някаква цел? — отвърна с въпрос папата. — Не можем ли просто да чуем едно мнение, противоположно на нашето?

Кардиналът замръзна.

— Изключено! — отсече той. — Няма начин да дискутираме открито въпроси, свързани с безбрачието. Тази доктрина е на петстотин години. Какво ще последва, ако го сторим? Жени свещеници? Брак за духовници? Одобрение на контрола върху раждаемостта? Няма ли да се стигне до тотален срив на нашите догми?

Папата пристъпи към леглото и впери поглед в портрета на Климент II, закачен на стената над него. Валендреа знаеше, че по нареждане на светия отец този портрет беше изваден от едно от подземните хранилища, където бе престоял векове.

— Бил е архиепископ на Бамберг — прошепна Климент. — Прост и земен човек, който никога не е искал да бъде папа.

— Бил е също така и довереник на краля — подхвърли Валендреа. — Политически обвързан. И се оказал на подходящото място в подходящото време.

— Като мен, нали? — обърна се да го погледне Климент.

— Вие бяхте избран от кардиналите с голямо мнозинство — отвърна Валендреа. — Всеки един от тях е бил осенен от Светия Дух.

Устните на Климент се разтеглиха в закачлива усмивка.

— Това мнозинство не се ли повлия от факта, че другите кандидати, между които и ти самият, не бяхте в състояние да получите по-сериозна подкрепа?

Беше ясно, че днес бойните действия ще започнат по-рано.

— Ти си амбициозен човек, Алберто. Убеден си, че ще бъдеш щастлив, ако облечеш папските одежди. Но аз мога да те уверя, че няма да е така.

Такива разговори не бяха новост между тях, но напоследък бяха станали по-интензивни и се водеха с по-голямо ожесточение. Всеки знаеше какво изпитва другият: не бяха приятели и никога нямаше да бъдат. Валендреа се забавляваше при мисълта, че хората ги мислят за близки само защото единият е папа, а другият — кардинал, следователно са обединили всички мисли и действия за благото на църквата. На практика обаче те бяха коренно различни хора и представляваха коренно различни политически течения. Правеше им чест, че не демонстрираха открито враждата си. Валендреа беше прекалено умен, за да го направи, а и се придържаше към правилото, че никой няма право да спори с папата. Климент от своя страна си даваше сметка, че прекалено много кардинали са твърди поддръжници на държавния секретар.

— Единственото ми желание е да живеете дълго и щастливо, свети отче.

— Не си се научил да лъжеш — закачливо подхвърли папата.

Кардиналът започна да се уморява от целия този театър.

— Всъщност има ли значение? — попита той. — Вие няма да сте тук, когато се събере конклавът. Защо трябва да мислите какво ще стане?

— Наистина няма значение. По това време ще бъда положен редом със свети Петър, в компанията на моите предшественици. И наследникът ми действително няма да ме интересува. Но какво ще кажеш за него? За този човек има значение, при това голямо.

Какво ли знае старият йезуит? Напоследък му стана навик да подхвърля разни недомлъвки.

— Има ли нещо, което предизвиква недоволството на негово светейшество?

— Ти си опортюнист, Алберто — блеснаха за миг очите на папата. — Ти си политик, който планира всичко. И ще останеш много разочарован, ако взема да поживея още десетина години.

Кардиналът реши да зареже преструвките.

— Съмнявам се — сухо отсече той.

— Фактически се надявам, че ти ще ме наследиш — продължи папата. — Просто за да видиш, че нещата съвсем не са такива, каквито си ги представяш. Може би наистина трябва да си ти този, който…

— Който какво? — любопитно го погледна Валендреа.

Папата помълча, после тръсна глава.

— Който да бъде новият папа, разбира се. Какво друго?

— Какво измъчва душата ви?

— Ние сме глупаци, Алберто. Въпреки цялото си величие ние сме обикновени глупаци. Защото Бог е много по-мъдър, отколкото можем да си представим.

— Така мислят всички вярващи.

— Сляпо се придържаме към догмите, без да си даваме сметка, че в хода на този процес разбиваме живота на хора като отец Кийли. Какво е неговото провинение, Алберто? Той е просто свещеник, който се опитва да следва съвестта си.

— А на мен ми се струва опортюнист, ако трябва да използвам собствения ви израз. Човек, който обича да е под светлината на прожекторите. Но когато се е клел да се придържа към религиозните догми, той прекрасно е разбирал политиката, провеждана от църквата.

— Но чии са тези догми? — вдигна глава папата. — Проповядват ги хора като теб и мен, обличайки ги в тъй нареченото Слово Божие. Хора като теб и мен наказват други хора, позволили си да ги нарушат. Често си задавам въпроса дали скъпоценните ни догми действително са мислите на Всевишния, или просто отразяват мнението на обикновените духовници?

След кратко колебание Валендреа реши, че този въпрос е част от странното поведение на папата, демонстрирано напоследък. Отхвърли идеята да задълбае по темата, тъй като подозираше, че е подложен на поредния тест. Затова отговори по единствения възможен начин:

— Според мен мислите на Всевишния и църковните догми са едно и също нещо.

— Добър отговор — кимна Климент. — Като по учебник за дикция и синтаксис. За съжаление това убеждение ще те погуби, Алберто.

След тези думи светият отец се обърна и тръгна към прозореца.