Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Third Secret, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

59

21:00 ч.

Катерина се приближи към сградата, в която живееше Мичънър. Полутъмната уличка беше пуста, от двете й страни бяха паркирани множество автомобили. От отворените прозорци долитаха сподавени гласове, пищяха деца, свиреше музика. Но булеварда на петдесет метра зад гърба й фучаха коли.

Прозорците му светеха. Тя застана в един тъмен вход отсреща и вдигна глава към третия етаж. Искаше да поговорят. Той трябваше да разбере, че не го е предала. Нищо не каза на Валендреа, но все пак беше злоупотребила с доверието на Колин. Реакцията му беше по-скоро тъжна, отколкото гневна, и от това й стана още по-тежко. Кога най-сетне ще помъдрее, господи? Защо постоянно допуска едни и същи грешки? Нима е невъзможно поне веднъж да постъпи както трябва — умно и далновидно? Знаеше, че притежава такива способности, но все нещо й пречеше.

Стоеше неподвижно в мрака, спокойна в самотата си, но едновременно с това твърдо решена да постъпи както трябва. Зад прозореца на третия етаж нищо не помръдваше и тя започна да се пита дали Колин изобщо си е у дома. В момента, в който набираше кураж да пресече улицата, от ъгъла се появи кола и бавно започна да се приближава. Катерина се притисна към студения камък, за да избегне светлината на фаровете й. Миг по-късно фаровете угаснаха и колата спря. Беше мерцедес купе, тъмен на цвят.

Вратата се отвори и се появи висок мъж с хлътнало лице й издължен нос. Беше облечен в сив костюм, който не му стоеше добре, а Катерина неволно потръпна от мрачния блясък в тъмните му очи. И друг път беше виждала такива като него. В колата имаше още двама: един зад волана и друг на задната седалка. В главата и звънна тревожна камбана. Тези хора със сигурност бяха изпратени от Амбрози.

Високият се обърна и влезе във входа на Мичънър. Мерцедесът бавно потегли и се отдалечи надолу по улицата. В апартамента на третия етаж продължаваше да свети. Нямаше време да се обади в полицията. Катерина тичешком прекоси улицата.

 

 

Мичънър прочете последното писмо и очите му замислено се спряха върху разпръснатите пликове. За два часа беше прочел всичко, което беше написала Ирма Ран. Стана му ясно, че бе имало и други писма, защото тази кореспонденция бе продължила през целия им живот. Вероятно Фолкнер бе запазил само онези от тях, които са означавали нещо за него. Последното беше отпреди два месеца. В него Ирма изразяваше дълбока загриженост за здравето му и настояваше да се грижи по-добре за себе си.

Вече можеше да си обясни част от забележките на Фолкнер, подхвърляни през годините, най-вече по повод връзката му с Катерина.

Нима мислиш, че си единственият духовник, който се е поддал на изкушението? Всъщност дали наистина си прегрешил? Чувстваш ли го като грях, Колин? Сърцето ти казва ли, че си постъпил зле?

Особено добре си спомняше разговора на тази тема, проведен непосредствено преди смъртта на Климент.

В обичта няма нищо лошо, Колин. Тази жена е част от твоето минало. Част, която не бива да забравяш.

Тогава реши, че приятелят му просто го утешава. Но сега вече беше наясно, че е било много повече.

Което не означава, че не можете да бъдете приятели. Да споделяте чувствата, които ви вълнуват, да се радвате на взаимната си загриженост. Църквата определено не ни забранява тези малки удоволствия.

Спомни си въпросите на Климент в Кастел Гандолфо броени часове преди смъртта му.

Защо свещениците не бива да се женят? Защо трябва да запазят своето целомъдрие? Защо им се отказва едно нормално за всички останат хора поведение?

Не можеше да не се запита докъде е стигнала връзката на Климент с тази жена. Дали папата е нарушил обета за безбрачие? Дали е вършил същото, за което бе обвинен Том Кийли? В писмата дори не се намекваше за подобна ситуация, но това не означаваше нищо. Кой в крайна сметка би изложил толкова интимни неща на хартия?

Облегна се назад и разтърка очи. Преводът на отец Тибор не беше в раклата. Бе прегледал всеки лист и всеки плик поотделно, допускайки възможността Климент да е скрил посланието на умишлено очевидно място. Фактически за Фатима не се споменаваше никъде. Усилията му се оказаха безрезултатни. Отново се озова там, откъдето беше тръгнал. С изключение на Ирма Ран, за която най-сетне бе научил всичко.

Не забравяй Бамберг…

Думите на Ясна изплуваха в съзнанието му. А какво беше написал Климент в последното си съобщение до него?

Бих предпочел да почивам в Бамберг, прекрасното градче край реката и катедралата, която толкова обичах. Съжалявам, че не успях още веднъж да се порадвам на красотата му. Но наследството ми може би още е там.

В ушите му се появи шепота на Климент при последната им среща в зимната градина на Кастел Гандолфо:

Разреших на Валендреа да прочете съдържанието на сандъчето от Фатима.

Какво има там?

Част от това, което ми изпрати отец Тибор.

Част? Едва сега обърна внимание на тази кратка и на пръв поглед маловажна думичка. Отново си спомни за пътуването до Торино и разгорещените забележки на Климент относно неговата лоялност и способности. Спомни си и за плика. Би ли пуснал това в пощата вместо мен? Пликът беше адресиран до Ирма Ран, но тогава това не му направи впечатление. Години наред беше отговарял за кореспонденцията на папата. Но специално тази молба беше доста странна: да изпрати писмото именно от Торино, при това лично.

Едва предната вечер Климент бе посетил архива, Мичънър и Нгови чакаха пред решетката, докато той преглеждаше съдържанието на сандъчето. Много подходящ момент да извади нещо и да го скрие под дрехата си. Което означаваше, че при посещението му няколко дни по-късно, в компанията на Валендреа, възстановеният превод вече го е нямало там. А какъв въпрос бе задал на Валендреа при последния им разговор?

Откъде знаете, че изобщо е бил там?

Не знам. Но никой не е слизал в архивите след петък вечерта, а два дни по-късно Климент беше мъртъв.

Изведнъж входната врата се отвори с трясък. Под слабата светлина на настолната лампа Мичънър успя да зърне фигурата на висок мъж в черно, която се стрелна към него. В следващия миг тялото му бе вдигнато във въздуха, в корема му потъна тежък юмрук. Въздухът със свистене напусна гърдите му. Нападателят замахна втори път. Мичънър политна към вратата на спалнята. Шокът го парализира напълно, защото никога през живота си не бе участвал в юмручен бой. Инстинктът го накара да вдигне ръце пред лицето си, но мъжът насочи следващия си удар пак в корема му. Мичънър се сгъна на две и рухна върху леглото.

Дишайки тежко, той вдигна глава към неясната фигура, питайки се какво още ще последва. Това, което видя, го накара да замръзне от ужас. Нападателят измъкна от джоба си правоъгълна кутийка с дължина от двайсетина сантиметра, от която, като щипки на рак, стърчаха две лъскави парчета метал. Между тях проблесна ослепителна светкавица.

Електрошок.

Беше виждал такива уреди в ръцете на швейцарските гвардейци, охраняващи папата. С тях можеше да се неутрализира всеки нападател, при това, без да се използва огнестрелно оръжие. Демонстрираха ги в присъствието на Климент, обяснявайки как зарядът на една 9-волтова батерия се преобразува в двеста хиляди волта — достатъчни за парализирането на всяко живо същество. Очите му опулено гледаха синкавата дъга, която прескачаше със силен пукот между електродите.

На устните на високия мъж изплува злобна усмивка.

— Сега малко ще се позабавляваме — изръмжа на италиански той.

Мичънър събра сили, кракът му рязко се стрелна нагоре, към протегната ръка на мъжа. Устройството изтропа на пода, близо до отворената врата. Нападателят очевидно беше изненадан, но бързо се овладя и му нанесе силен удар с опакото на дланта си. После отново бръкна в джоба си и в ръката му проблесна нож. Мичънър затвори очи. В главата му се появи абсурдният въпрос как ли се чувства човек, в чието тяло потъва стоманено острие. Но не усети нищо. В стаята се разнесе остро пропукване. Лицето на мъжа се изкриви в страшна гримаса, очите му се обърнаха с бялото нагоре, а тялото му се разтърси от силни конвулсии. Пръстите му изпуснаха ножа, коленете му се подгънаха.

Мичънър колебливо се надигна. Зад нападателя се виждаше дребничката фигура на Катерина. Тя захвърли електрошоковия уред и се втурна към него.

— Добре ли си?!

Той притискаше корема си с две ръце и отчаяно се опитваше да вкара в дробовете си глътка въздух.

— Колин, добре ли си?

— Кой… Кой беше този, по дяволите?

— Няма време за приказки. Долу чакат още двама.

— Ти… Ти знаеш нещо… което аз не знам…

— По-късно ще ти обясня. Сега трябва да се махаме оттук.

— Вземи ми сака — заговори трескаво той. — Ей го там. След Босна изобщо не съм го изпразвал.

— Заминаваш ли?

Той не прояви желание да отговори на този въпрос, а тя, изглежда, го разбра.

— Няма да ми кажеш, нали?

— Защо си тук?

— Исках да поговорим. Да се опитам да ти обясня. Но се появиха тоя тип и приятелчетата му.

Мичънър направи опит да се надигне от леглото, но острата болка го принуди да легне обратно.

— Ранен си! — тревожно промълви тя.

Той с усилие изкашля въздуха от гърдите си.

— Знаеше ли, че този човек ще дойде?

— Не мога да повярвам на ушите си! — стреснато го погледна тя.

— Отговори!

— Дойдох с намерението да си поговорим, но от стълбището чух шум. Видях как го изрита, но видях и ножа в ръката му. Затова грабнах машинката от пода и направих каквото можах. Надявах се да ми благодариш.

— И наистина ти благодаря — кимна той. — А сега ми кажи какво знаеш.

— Амбрози ме заплаши вечерта след срещата ни с отец Тибор в Букурещ. Ясно ми даде да разбера, че всяко непокорство ще бъде заплатено на висока цена. — Ръката й махна към неподвижната фигура на пода. — Предполагам, че този е негов човек, но нямам представа защо е решил да те нападне.

— Вероятно защото Валендреа не остана доволен от днешния ни разговор и е решил да ускори нещата. Спомена, че няма да харесам следващия му пратеник.

— Трябва да се махаме оттук! — нервно прошепна тя.

Той обу чифт маратонки и посегна към сака. Очите му се насълзиха от острата болка в корема.

— Обичам те, Колин — промълви тя. — Сбърках, но го направих заради желанието си да бъда с теб.

Думите излитаха от устата й забързано и неясно, сякаш искаше на всяка цена да ги изрече. Той й хвърли втренчен поглед и поклати глава.

— Трудно ми е да споря с човек, който току-що ми спаси живота.

— Не искам да споря с теб — извика тя.

Той също не искаше. Може би не трябваше да се държи като проповедник, защото през цялото това време също не беше напълно откровен с нея. Наведе се и провери пулса на нападателя.

— Вероятно ще е доста ядосан, когато се събуди — промърмори той. — Затова предпочитам да не съм наоколо.

Обърна се и тръгна към изхода, но очите му попаднаха върху пръснатите по пода пликове. Трябва да бъдат унищожени, рече си той и се върна в стаята.

— Колин, да се махаме! — извика Катерина. — Онези двамата всеки момент ще бъдат тук!

— Трябва да събера тези… — Замълча, тъй като отдолу долетяха звуците от забързани стъпки.

— Нямаме време, Колин!

Той започна да пълни сака си с писма, но на пода имаше прекалено много. Изправи се и тръгна към вратата. Посочи нагоре и безшумно започна да изкачва стълбите, следван по петите от Катерина. Тежките стъпки отдолу се приближаваха. Болката в корема продължаваше да го измъчва, но адреналинът му помогна да не й обръща внимание.

— Как ще се измъкнем? — прошепна зад гърба му Катерина.

— Сградата има още един изход, от който ще излезем във вътрешния двор. Следвай ме.

Предпазливо прекосиха дългия коридор и стигнаха до задното стълбище в момента, в който двамата мъже изскочиха в противоположния край на коридора, на двайсетина метра зад тях.

Без да обръща внимание на острата болка в корема, Мичънър се понесе надолу, вземайки по три стъпала наведнъж. Претъпканият с писма сак влизаше в болезнено съприкосновение с ребрата му. Не след дълго стигнаха до приземния етаж, завиха зад стълбището и изскочиха на двора. Оказа се, че той е пълен с паркирани коли, които трябваше да бъдат заобикаляни. Скоро пред очите им изплува арката на тесен проход, от който се излизаше направо на булеварда. По платното пълзяха хиляди коли, а тротоарите бяха пълни с народ. Слава богу, че римляните обичат да вечерят късно.

Забеляза едно такси, което чакаше на ъгъла на двайсетина метра от тях. Сграбчи ръката на Катерина и я повлече натам. Обърна се тъкмо навреме, за да види как двамата им преследвачи изскачат от пасажа, оглеждат се за миг и хукват подире им.

Стигнаха таксито и Мичънър рязко отвори задната врата.

— Пали и тръгвай! — извика на италиански той, без да обръща внимание на учудения поглед на шофьора.

Колата плавно се включи в движението. Той погледна през задното стъкло и със задоволство установи, че преследвачите им спират да тичат.

— Къде отиваме? — прошепна Катерина.

— Носиш ли си паспорта?

— В чантата ми е.

— Карай към летището! — извика на шофьора Мичънър.