Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Third Secret, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

5

Мичънър бавно крачеше под топлите лъчи на обедното слънце. Дъждът отдавна беше отминал, по небето плуваха пухкави облачета, прорязани от бялата диря на самолет, насочил се на изток. Паважът на площад „Свети Петър“ беше все още мокър, проблясваха локвички. Телевизионните микробуси още бяха тук, като много от тях вече изпращаха първите си репортажи.

Напусна съдебното заседание преди прекъсването му. После един от сътрудниците му докладва, че конфронтацията между отец Кийли и кардинал Валендреа продължила още близо два часа. Питаше се какъв е смисълът на този процес. Беше наясно, че решението за отлъчването на свещеника е било взето далеч, преди да бъде призован в Рим. По принцип малцина от прегрешилите духовници се явяваха пред трибунала, което означаваше, че Кийли вероятно е решил да се възползва от рекламната шумотевица, за да привлече общественото внимание към своето движение. В рамките на няколко седмици той без съмнение щеше да бъде обявен за отлъчен от светата църква и да се превърне в поредния еретик, който ще обяви, че църквата върви към собствената си гибел.

Имаше моменти, в които Мичънър вярваше на критиците й и допускаше, че Кийли може и да е прав.

Близо половината католици на света живееха в Латинска Америка. В Африка и Азия — още една трета. Задоволяването на исканията на това етнически толкова разнообразно мнозинство, без да бъдат отблъснати европейците и италианците, беше всекидневна задача на църквата. Никой държавен глава не с изправен пред подобно предизвикателство, но римокатолическата църква се справяше с него вече две хилядолетия — нещо, което не бе по силите на нито една друга институция в света. В момента пред очите му се простираше едно от най-величествените творения на тази църква.

Площадът във формата на ключ, очертан от прекрасната двойна колонада на Бернини, буквално спираше дъха. Мичънър винаги се впечатляваше дълбоко от града държава Ватикана. Видя го за пръв път преди около дванайсет години в качеството си на помощник на архиепископа на Кьолн. Точно по времето, когато Катерина Леу постави на изпитание неговата добродетелност. Изпитание, което беше издържал успешно. Спомни си как беше обиколил всеки метър от тези близо 500 декара, оградени от високи стени, изпитвайки дълбоко възхищение от величието на сградите в тях, строени в продължение на цели две хилядолетия. Всички без изключение образци на архитектурно съвършенство.

Миниатюрната държава не бе избрала някой от хълмовете, сред които беше построен Рим, а бе предпочела Ватиканския хълм — единственото от седемте свети места на света, което хората все още помнеха. Гражданите на тази държава бяха по-малко от двеста на брой, още по-малко притежаваха паспорти. Никой никога не се беше раждал тук, малцина бяха умирали, с изключение на папите. А погребаните между тези стени наистина бяха единици. Държавното устройство бе абсолютна монархия — една от малкото, останали в света. По ирония на съдбата представителят на Светия престол в ООН беше отказал да подпише Декларацията за правата на човека, приета от всички страни по света, просто защото Ватикана не допускаше религиозната свобода.

Очите му пробягаха по обляния от слънцето площад. Малка тълпа вярващи се беше събрала в единия му край, непосредствено отвъд подвижните телевизионни станции с гора от антени по покривите. От нея се разнесоха нестройни викове „Santissimo Padre“, светият отец. Главите на всички бяха извърнати към четвъртия етаж на апостолическия дворец. Там, между дървените капаци на един от прозорците, се появи лицето на Климент XV.

Хората започнаха да махат с ръце, папата им отвърна.

— Все още те омагьосва, а? — прозвуча женски глас до него.

Мичънър рязко се обърна. Катерина беше съвсем близо, на няколко крачки. Незнайно как, тя беше разбрала къде може да го намери. Пристъпи крачка напред и потъна в сянката на близката колона.

— Изобщо не си се променил. Все още си влюбен в своя Бог. Видях го в очите ти по време на съдебното заседание.

Той понечи да се усмихне, но после си даде сметка, че трябва да се концентрира за предстоящото предизвикателство.

— Как си, Кейт?

Чертите на лицето й видимо се смекчиха.

— Животът такъв ли е, какъвто си го представяше някога?

— Не мога да се оплача. Всъщност не искам де се оплаквам. Навремето ти казваше, че оплакването е непродуктивно.

— Радвам се да го чуя.

— Откъде знаеше, че ще присъствам на сутрешното заседание?

— От молбата ти за акредитация, на която се натъкнах преди седмица-две. Мога ли да те попитам защо проявяваш интерес към отец Кийли?

— Нима само това те интересува при първата ни среща от петнайсет години насам? — сбърчи вежди Кейт.

— При последната ни среща ти заяви, че никога повече няма да говорим за нас — меко й припомни Мичънър. — Каза, че това нас повече не съществува, защото аз имам само своя Бог. По тази причина реших, че…

— Казах го едва след като ти обяви, че се връщаш при своя архиепископ, за да служиш на хората. Да станеш католически духовник.

Преценил, че стоят прекалено близо един до друг, Мичънър отстъпи крачка назад и потъна още по-дълбоко в плътната сянка на колонадата. Очите му за миг се спряха върху величествения купол на катедралата „Свети Петър“, дело на Микеланджело, който вече беше изсъхнал под топлите лъчи на есенното слънце.

— Виждам, че все още умееш да избягваш въпросите — подхвърли той.

— Тук съм по молба на Том Кийли — отвърна тя. — Той не е глупак и прекрасно знае какво го чака от този трибунал.

— За кого пишеш?

— На свободна практика съм. Двамата с него подготвяме една книга.

Тя пишеше добре, особено поезия. Той винаги й беше завиждал за тази дарба, но сега беше любопитен да научи нещо повече за живота й след Мюнхен. Разбира се, знаеше това-онова. Беше чел материалите й в различни европейски вестници, винаги кратки и конкретни, бе разбрал дори за едно от постоянните й назначения в Америка. Беше попадал на част от писаните от нея рубрики, които не бяха нищо особено — най-често есета на религиозна тематика. На няколко пъти се беше изкушавал да я потърси — ей така, за чаша кафе. Но бързо си даваше сметка, че е невъзможно. Той беше направил своя избор и връщане назад нямаше.

— Не бях изненадана, когато прочетох за назначението ти при папата — подхвърли Кейт. — Очаквах го от мига, в който научих за избора на кардинал Фолкнер. Бях сигурна, че няма да те изостави.

Той улови погледа на зелените й очи и веднага разбра, че се бори да овладее чувствата си — точно както преди петнайсет години. Тогава беше млад и амбициозен свещеник, дълбоко ангажиран с дипломирането си по право, тясно свързан с немския епископ, когото мнозина виждаха като бъдещ кардинал. Сега вече се говореше и за неговото лично издигане до светата колегия. И други папски секретари бяха прескачали йерархията, преминавайки от апостолическия дворец към кардиналски сан. Разбира се, той искаше да стане княз на светата църква, да вземе участие в следващия конклав — там, в Сикстинската капела, непосредствено под уникалните фрески на Микеланджело и Ботичели.

— Климент е добър човек — промълви Мичънър.

— Той е глупак — спокойно възрази тя. — Човек, когото благочестивите кардинали са въздигнали на трона само докато някой от тях събере нужната подкрепа.

— Какво ти дава основание за подобна оценка?

— Греша ли?

Той се обърна встрани, опитвайки се да овладее обзелото го раздразнение. Очите му се спряха на тълпата амбулантни търговци, окупирали площада. Заключенията й бяха все така категорични, а думите, с които ги изразяваше — все така остри и хапливи. Наближаваше четирийсетте, но зрелостта явно не беше укротила буйния й нрав: нещо, което никога не беше харесвал, но винаги му беше липсвало. В неговия свят откровеността беше непозната. Живееше сред хора, които бяха в състояние да изразят с пламенни слова идеи, в които изобщо не вярват, да не говорим за някаква истина. Ала у тази жена истината не само присъстваше, но и беше нещо съвсем различно. С нея знаеше къде стои. Върху твърда земя, а не върху измамните подвижни пясъци, с които беше свикнал.

— Климент е добър човек, натоварен с непосилни задачи — рече той.

— Но ако добрата църква майка прояви малко гъвкавост, нещата няма да бъдат толкова трудни. Не е лесно да управляваш един милиард души с изричното твърдение, че папата е единственият непогрешим човек на тази земя.

Мичънър не искаше да влиза в спор за църковните догми. Най-малко с нея, при това на площад „Свети Петър“. Покрай тях минаха двама швейцарски гвардейци в пълна униформа, с шлемове на главите и високо вдигнати арбалети. Той ги проследи с поглед, докато се насочваха към главния портал на катедралата. Високо горе, непосредствено под купола, шестте тежки камбани мълчаха. Но той си даваше сметка, че не след дълго те ще оживеят, за да съобщят на света за смъртта на папа Климент XV. На фона на тези мисли арогантността на Катерина му се стори още по-неуместна. Съзнаваше, че сутрешната му поява в съда беше грешка, също като този разговор с нея. Но вече знаеше какво трябва да направи.

— Хубаво е, че се видяхме, Кейт — промърмори той и се обърна да си върви.

— Копеле!

Обидата беше изречена точно толкова високо, колкото да я чуе.

Обърна се и я погледна, питайки се дали наистина го мисли. Лицето й беше потъмняло. Той направи крачка назад и тихо подхвърли:

— Години не сме се виждали, но ти реши да ми обясняваш колко лошо нещо е църквата. След като я мразиш, защо си губиш времето да пишеш за нея? Защо не се заловиш с прословутия роман, който цял живот мечтаеш да издадеш? По едно време дори допусках, че си станала по-улегнала, но сега виждам, че не е така.

— Колко хубаво, че си мислил за мен! Защото, когато ме напусна, изобщо не се интересуваше от чувствата ми.

— Трябва ли да се връщаме отново на всичко това?

— Не, Колин. Няма нужда. — Тя отстъпи крачка назад и добави: — Ти добре го каза. Беше хубаво, че се видяхме.

За миг му се стори, че долавя болка, но тя бързо прогони моментната проява на слабост. Очите му отново се насочиха към апостолическия дворец. Тълпата под прозорците на светия отец се беше увеличила, а Климент продължаваше да маха. Няколко телевизионни екипа запечатваха на лента трогателното събитие.

— Той е твоят проблем, Колин — прошепна Катерина. — Но ти просто не го осъзнаваш.

След което се обърна и си тръгна.